shadravan.jpg abonament1.png
 
 
брой от 17.11.2017 г.
ekip7-small-2017-11-17.png

Търсене

Вход






Забравена парола
apis_2014.jpg
ludogorie.jpg
Начало
130 години Разградска гимназия - духовно и просветно средище
04 May 2015

Пейчо ГЕОРГИЕВ, директор на ГПЧЕ „Екзарх Йосиф“:

Да си на терена 130 години е уникално постижение!

Десетки хиляди са учениците, преминали през гимназията. Всеки от тях е оставил частица от себе си зад дебелите каменни зидове. Днес в гимназията учат 500 ученици. На тях искам да кажа следното.

Учете, за да можете - моженето е независимост! Човекът, който е способен, придобива дух на независимост, което го прави непокорен.


04_05_2015_gergiev.jpggimnazia.jpg

Програма

за честванията на 130 години Разградска гимназия и 175 години от рождението на Екзарх Йосиф

 

5.05.2015 година

10.00 часа – откриване на изложба на Петко Антонов - учител по изобразително изкуство в ГПЧЕ „Екзарх Йосиф“ и на ученици от гимназията

10.30 часа – Поднасяне на венец и цветя на барелефа на Екзарх Йосиф в ГПЧЕ

11.00 часа – шествие от ГПЧЕ до гроба на академик Анание Явашов и поднасяне на венец

 

13.00-15.00 часа – Час на отворените врати

18.30 часа – тържествен юбилеен концерт от ученици на гимназията в салона на читалище „Развитие”

Изградете се като отлични специалисти и поддържайте нивото си цял живот. Хората умират от много болести - специалистът умира от една единствена болест - посредствеността!

Не четете жълти вестници - когато ги чете, човек има чувството, че това е вътрешно издание на някоя психиатрия!

Реализирайте смело мечтите си - човек е толкова голям, колкото са големи мечтите му! И в същото време бъдете реалисти - чудото не е да можеш да летиш във въздуха или да ходиш по водата, а да стъпваш на земята!

Живейте пълноценно - животът е низ от малки радости, не ги пропускайте!

Уважавайте родителите си и не ги забравяйте – те не са съвършени, но със сигурност са хората, които искрено и безкористно Ви обичат!

 


04_05_2015_caneva.jpgМилена ЦАНЕВА, председател на Общински съвет – Разград


В личен план съм силно емоционално обвързана с учебното заведение. Учих в него в периода 1969-1972 г., когато имаше статут на хуманитарна гимназия с патрон Никола Вапцаров. Негов директор беше баща ми Иван Николов Иванов, който вложи цялото си сърце и педагогически умения да го направи модерно за времето си и пълно с новаторски идеи училище. В него за пръв път в региона се въведе формата на кабинетно обучение, създаде се музей на учебното дело в Разград, откри се изложба на картини, създадени от учители художници и посветени на гимназията, възстанови се сериозен библиотечен фонд.

Историята на сградата, построена от австрийския художник Грюнангер, архитект на изящни и знакови сгради в готически стил и на самото учебно заведение, с обстоен опис на учителствувалите в него личности, бе събрана и издадена в два тома, отпечатани с възрожденска отдаденост от учителите в гимназията. Спомням си всеотдайния им труд, когато в подземието на тогавашния Пионерски дом /сега сградата на ЦКБ/ набираха страниците на своята история до късно вечер, с професионалната помощ на възрастен печатар. Рядко се среща удовлетворението, което изпитваха те от този безвъзмезден труд за своето училище.

В него провокираха възпитаниците си да не зубрят, а да мислят. Трудно, но с въодушевление се разбиваше рутинното възприятие за гимназиалния курс като Дантевия ад. Впрочем със следния надпис над вратата на „Бастилията” бяха посрещани години наред „зайците”: „О, вий, които пристъпяте този праг, надежда всяка тука оставете!”

Именно свежият полъх на надеждата бавно, но сигурно променяше училищния климат. Спомням си революцията, която предизвика училищен рецитал, посветен, не както традицията повелява на революционната, а на българската любовна лирика. Дори божественият гняв на висшестоящите не успя да откаже учителите от бунтарството, защото те споделяха вярата, че красотата е нужна за младите души. Така се създаваше славата на модерно и разкрепостено училище. Издаваше се вестник „Вапцаровско знаме” под редакцията на уважаваната литераторка Мара Михайлова. Достолепната и високоерудирана Елена Яламова за пръв път разреши да ползваме литературните произведения, защото искаше да ни научи да усещаме красотата на мерената и немерената реч, да вникнем в посланията на авторите, а не да наизустяваме цитати и развити теми. Учеше ни да бъдем творци.

Стресиращите тайни на науката химия малко по малко се превръщаха в интересни занимания с прекрасния метод на Вяра Ганчева, която ни научи не да запаметяваме химичните реакции, а да проумяваме правилата им и така да усетим хармоничната красота на тази наука.

Пословични бяха емоционалните уроци по история на Хаккъ Хатибов, който превръщаше часовете в спектакли и печелеше вниманието и симпатиите ни. Търпеливото и спокойно отношение на математика Идриз Ибрямов окуражаваше и най-невъзприемчивите, като насърчаваше положения труд и старанието.

Помня още много от учителите си – Анка Колева по немски, Тинка Маркова и Й. Йорданова по руски. Преподаваха ни не само учебни дисциплини, стараеха се да ни направят личности, да ни накарат да бъдем самостоятелни и отговорни, оставяха ни сами да вземаме решения. Лично на мен тази школа ми помогна много в живота и съм благодарна за наученото. Гордея се, че преподавател в това училище беше майка ми, там завършиха и двете ми деца.

И досега изпитвам тържествен трепет, минавайки край знаковата фасада на старата гимназиална сграда.


04_05_2015_pancev.jpgПламен ПАНЧЕВ, поет


Аз съм от випуск 1966. Преди 49 години, да преди 49 години завърших гимназията в Разград,тогава носеща името на Никола Вапцаров. Ще кажете, че звучи обезкуражаващо, но не е така. Наскоро ми се наложи наложи отново да вляза в сградата с особения строг стъпаловиден профил и отново видях оня живец, който кипеше в нея както беше и преди половин век.

Пак същите ученици тичат по стълбите от кабинет в кабинет. Пак същият звънец дава края и началото на 45 минутките. Пак самоотвержените учители се хвърлят да раздават познание.. Пак същите погледи на млади хора, жадни и обърнати към наукатa.

Само персонажите са вече сменени... Но в този дом на младостта това няма никакво значение, защото това е авансцената на живота. Защото от тук са минали всички, които се качват в кораба на бъдещето..

Разградската гимназия сега вече носи друго име, но не остарява. Тя остава същия мъдър учител на поколения разградчани, какъвто е билa и преди сто и повече години.

И може би в поредицата от годишнини се крие нейното безсмъртие..Или може би не... Нейното безсмъртие се крие в младите хора на Разград - най елитните, по традиция най- умните, най-успелите в нашия град...За да стигнат навсякъде по света..

Как се казва гимназията ли? Ще ми отговорите днес: Гимназия с преподаване на чужди езици „Екзарх Йосиф“. Да, така се казва сега, но аз бих добавил - ... тя се казва Гимназия на Надеждата...








































































04_05_2015_anastasov.jpgНаско АНАСТАСОВ, предприемач, бивш областен управител

Гимназията, в която са учили много поколения, през всичките години е била еталон за качествено образование. Това се дължи на многогодишната традиция и на поколенията преподаватели. Нашият випуск ще помни винаги любимите ни учители Николинка Петрова, Боби Георгиев, Богдан Джебаров, Антоанета Събкова, Никола Иванов, Цанко Цанев, К. Ковачев и много други. Благодарение на тях голяма част от нас продължиха своето образование и се реализираха успешно.

Заедно с учебния процес учениците имаха възможност да участват в богатия културен и спортен живот на гимназията. Нивото на самодейните състави и на спортните отбори бе много високо. Доказателство бяха многобройните купи и награди.

Ние бяхме горди, че учим в това елитно училище, а авторитетът на гимназията бе неоспорим.

Спомням си един интересен период, когато в нашата сграда настаниха временно помощното училище "Св.св.Кирил и Методий". За тези, които не помнят, ще кажа, че там учеха повечето роми от махалата. Те се чувстваха прекрасно при нас и бяха весел щрих в ученическия живот. Имаше много комични случки с тях, но за една си спомням най-често. Новите ни наематели бързо свикнаха с нашата сграда и сякаш винаги бяха учили в нея. Запитани къде учат, те гордо отговаряха: "В гимназията!". Това предизвикваше бурен смях и допълнителни добронамерени закачки.

Наско Анастасов


04_05_2015_ivan-dimitrov_3.jpgИван ДИМИТРОВ, 10 „е“ клас, випуск 1965


Беше в ранната пролет на 1963 г. За нашия 10 е клас малко неочаквано се оказа, че часът по история няма да се проведе. След шумното приемане на новината учениците се разпръснаха нанякъде, а ние, десетина по-близки приятели, вероятно поради по-хладното време, се замотахме в класната стая. Не знам как, но ни хрумна да играем на „дълга кобила” – глуповата и неподходяща за класно помещение игра. Същината й беше - наредени в редица, наведени един зад друг и държащи се през кръста момчета да поемат върху себе си колкото се може повече други момчета ездачи. Накрая обикновено образуваната „дълга кобила” не издържаше тежестта на „обяздилите я” и се стигаше до камара тела, известна като „куча камара”. Разбира се, всичко това се придружаваше от съответстваща на възбудата щумотевица.

В момента, когато „кучата камара” се беше вече оформила, дежурният учител Лефтеров нахлу в стаята и я развали. Последиците бяха нетипични за практиката – бяхме остригани още на следващия ден. За битълсовите привърженици, за каквито се имахме, наказанието беше повече от жестоко. На всичкото отгоре по това време на Запад върлуваше някаква група от престъпници с бръснати глави, известна като „бандата голи глави”. Незабавно съучениците, а и всички останали ученици, ни лепнаха това прозвище.

Ако всичко свършваше дотук, добре, но нещата продължаваха в подигравателно направление.

Няколко дни по-късно, в час по химия, се въртях и търсех нещо под чина. Преподавателят ни Терзиев, известен с фриволния си цветист език и особен характер, обикновено чакаше и най-малък повод от някой ученик, за да го изпита, и ако има защо, беззлобно да се пошегува с него. Точно това се случи и с мен.

- Иване, какво светиш под чина като отражение на пристанищен фар по морските вълни? Я излез на дъската и напиши формулата на пикриновата киселина!

Класът притихна в очакване.

Написвам формулата и въртя в ръцете си тебешира.

- Добре де, добре. А къде в природата най-лесно можеш да се срещнеш с нея, а?

Пристъпвам от крак на крак и се мъча да си спомня нещо, но уви! Предоволен от въпроса си и от липсата на отговор от мен, с неописуема тържественост и театралност учителят изрича:

- В конската пикоч, Иване. И да знаеш – подхранва косъма и подпомага бързия растеж на косата!

Класът избухва в неистов смях.

Аз също.


Бонка Цонева МИЛАНОВА, началник на отдел „Образование“ в Община Разград, випуск '80


04_05_2015_bonka_coneva.jpgГимназията - символ на образованието и на Разград!

Гимназията - символ на история и на духовност! Символ на респект!

Дълбока и трайна е следата, която оставиха у мен личности, които безапелационно са големи- Иван Иванов-директор на гимназията, Стефан Гатев, Боби Георгиев…

Това е училището, в което се изгради характерът ми – бях уверена и респектирана в часовете на г-н Йосиф Иванов, свободна и спокойна в часовете на класния ни ръководител г-жа Антоанета Костова.

Гимназията ме научи и че правилата трябва да се спазват - ако подсказваш, получаваш единица (никога няма да я забравя), ако избягаш от час, ако и да е целият клас, ако и после 30 души да са със цветя – извинение не се приема.

Гордея се, че бях и сред учениците и сред преподавателите на гимназията.

Благодарна съм, че имах възможността да усетя невероятния дух и атмосфера на старинния авторитетен храм на образованието в Разград.

Нека да пребъде нашата гимназия и през следващите векове!



























































04_05_2015_gatev.jpgГенади ГАТЕВ, випуск '79


Връщайки се 36 години назад, умът ми и духът ми сякаш стават на 17-годишен. Изведнъж в главата ми старият тракащ киноапарат се включва и филмът започва.

Сцена 1: Всички класове, строени в училищния двор, всеки от нас с униформа, проверка на чистотата на носните ни кърпички, пружините на шапките, 15 минути физзарядка и начало на учебните часове.

Сцена 2: Само учителката ни по химия, другарката Петкова, можеше сладкодумно да ни обясни сложните химични формули, като тази на алкохола например - С2Н5ОН. Как да не я научиш, като ти я обяснят по такъв начин: „Цапни му две, ха още пет – оха!”. Сигурен съм, че от тия часове съм се научил и до ден днешен да си произвеждам хубаво домашно винце и ракия.

Сцена 3: Над черната дъска в кабинета по литература стоеше надпис: „У човека всичко трябва да е красиво – и дрехите, и умът, и душата” (А. П. Чехов). Другарката Кирова ни преподаваше творчеството на пролетарските поети, но неусетно в края на часа ни даваше за домашен прочит произведения на световни поети и мислители. Който се е вслушвал в думите й, е станал човек, сигурен съм!

Сцена 4: Първият ни час по немски – другарката Донева ни раздава учебниците и в моя всички уроци с молив над оригиналния текст – преведено на български, а под текста с български букви произношението на немски. Изпитва ме и аз, разбира се, чета и превеждам като професор. По средата на часа, загледана в учебника ми, се досеща за моята хитринка и леко ме чуква с показалката. По-висока оценка от четворка не получих, но и досега съм убеден, че вината не беше моя. Все пак другарката ми даде този учебник, а немския го знам и до ден- днешен.

Много други сцени се завъртяха в главата ми, но спирам дотук. Без финал обаче не може. Ето го и моят.

Не знам сега как е, но по време оно класът ни си имаше своя „номер на китайката” – в старата част на гимназията, която наричахме Бастилията, вратите бяха големи, дебели, от дъб. В междучасието залагахме кошчето с малко вода отгоре и всеки път някой се понамокряше. Все пак си бяхме деца…

 


04_05_2015_stoicev.jpgСтойчо СТОЙЧЕВ, директор на СОУ „Христо Ботев”, випуск '79 на гимназията


Това беше училище с авторитет и страхотни преподаватели. Изискванията бяха големи, но усилията си заслужаваха. Възпитаниците на гимназията се реализираха във всички сфери на живота – журналисти, лекари, учители, инженери…

Не мога да не спомена името на нашия класен ръководител Божидар (Боби) Георгиев, преподавател по география. Със сигурност мога да кажа, че тогава нямаше Гугъл, но имаше Боби Георгиев. Незабравими ще останат походите „По стъпките на кървавото писмо”, „100 години от боевете на връх Шипка”, екскурзията Букурещ-Кишинев-Киев (системата не допускате маршрути в друга посока). С усмивка си спомняме невероятния урок по география на транспорта във влака Пловдив-Стара Загора. Със сигурност 11 в клас на випуск '79 още го помни.

Тъй като поводът за настоящото писание е юбилеят на Разградската гимназия, ще приключа с честването на 100-годишния юбилей на гимназията през 1977/1978 г. Заключителният концерт беше в голямата зала на кино „Д. Благоев”. Във връзка с празника бе създаден музей на образованието в сградата, написан бе химн и издадена книжка с историята на училището.

Нека младите хора да знаят, че вратите на знанието са винаги отворени за тези, които имат волята и куража на прекрачат прага.