Търсене

Начало История Първите разградски лекари – имена със световна слава
Първите разградски лекари – имена със световна слава
27 May 2015

Непосредствено след Освобождението на България от османско владичество (1878 г.) Руската военна медицинска служба полага основите на постоянно болнично заведение в Разград. Така градът се превърнал в един от първите градове, в които има модерна болница. Само в Плевен, Русе, Варна, Добрич, Търново и Свищов болниците са създадени по-рано. По същото време са открито болниците в Пловдив и Силистра. Русенският управител с писмо № 4676 от 04 май 1879 създава и дава статут на Разградската болница като окръжна.


plamen_radev.jpgВ нея имало 40 легла и персонал от 16 души, от които двама доктори, един помощник-фармацевт, фелдшер, две медицински сестри и санитари. Първоначално болницата се помещавала в частни сгради, но през 1894 година се премества в 8 нови болнични сгради, тип павилион.


С историята на Разградската болница са свързани имената на руските лекари: д-р Капитон Г. Юрьев (роден през 1851 г. в Кобель, Полтавска губерния - умр. 1927, шеф на болницата за времето 1879-1880-81/; д-р Борис Абрамович Окс, шеф за периода 1881-1883 /роден 22.12. 1881 – умр. 22.06. 1926); д-р Филипович (1883-1885); д-р Tокарович (1886); д-р Aрновлевич (1893-1897).

От самото начало в болницата имало две медицински сестри, една от които - Aна Столбовская, е с руски произход.

Особено интересна съдба има д-р Капитон Г. Юрьев. Той е завършил Киевския медицински факултет. Бил е участник в Руско-турската освободителна война. По време на преврата от 1881 г. е бил хирург в Русе, но е арестуван и екстрадиран в Букурещ. Смятан е за нихилист, поради документите, намерени в квартирата му. След това с Петко Каравелов се върнал в Източна Румелия. Работил като лекар в Хасково и Голямо Конаре. Сръбско-българската война го намерила в Пловдив. Отишъл като лекар на фронта, а след това отишъл в Софийската болница. През 1894 г. заминал за Лозана, Швейцария.

Ето няколко думи за този любопитен лекар. Той всъщност е роден в Кобеляки, който понастоящем е град с 12 000 жители в Украйна. По времето на К. Юриев градчето е имало 10 000 жители. Този д-р Юриев се е смятал за малорусин - т.е. украинец от Западна Украйна, чийто роден език е смесица от украински и руски.

Ето какво пише за него Захарий Стоянов в бележките си „Превратът“.


27_05_2015_zahari1.jpg„В Разград живееше по онова време един русин, доктор на име Юриев. Д-р Юриев изпълняваше длъжността околийски врач на Разградската околия, гдето беше дошъл наскоро. Когато аз се запознах най-напред с него и когато в разговора си по руската литература му казах, че съм се запознал с малоруския поет Т. Шевченко и с Гоголя, то той дойде в изтупление, че и в Делиорман се намират хора, които да се интересували от неговия любим автор Т. Шевченко. Тряба да ви кажа, че Юриев е малорус, горещо той обича своята страна. Ако някой го попита какъв си, той няма да каже русин, но украинец или малорус. Ако любопитният отговори, че русин и малорусин е сé едно, то Юриев ще да държи реч да докаже с факти и примери, че по-общо може да има между българите и малорусите, отколкото между тие последните и московците. Един приятел на Юриева разказваше, че когато пътували двамата през Немско, в една гостинница няколко немци, като ги чули да приказват руски, приближили се до тях съчувствено и попитали Юриева не е ли той русин. „Не, украинец!“ – отговорил той с гордост. „Водка, водка! Разлика няма!“ – казал немецът с ирония. На чужда територия, в непозната земя Юриев протестирал така дръзко, щото и полицията наближило да земе участие.

...Ето защо ние с него се харесахме още повече един друг с първо срещане...

27_05_2015_bolniza.jpg27_05_2015_bolnica1.jpg

27_05_2015_bolnica-2.jpgКакви бяха отношенията на Юриева с разградските граждани и с неговите съотечественици руски офицери в тоя град, как той държеше себе си и като русин, и като освободител, и като доктор, и като човек най-после, то аз ще да оставя да говори самото обществено мнение, което е най-доброто мерило за сяко нещо. Ще кажа само това, че Юриев обичаше свободата не само на своя народ, но въобще на сичките, биле тие християни, мохамеданци или египтени. Той бе човек кротък, добър другар, образован, имаше си свои убеждения, които не криеше от никого, които не хвалеше где седне и где падне, но бе готов да ги защити на сяко време и на секи час. „Аз съм такъв и онакъв“ той не казваше, дордето не го предизвика някой; но щом някой го предизвикваше, той даваше своето мнение по тоя или оня въпрос, прямо и ясно, безавторетно [sic] и без забикалки. Нямаше той нищо общо със страшните по онова време хора в Русия, т. е. със социалистите. Тръгнал от отечеството си свободно, изпълнил сичките формалности по въпроса за паспорта си. Дошъл беше той в България, кажи го, по добра воля, кажи го, не. Един ден го викнал местният губернатор в Русия, с когото бил в твърде добри отношения. Тоя последният с едно дълго предисловие, на което нямало други слушатели, казал му, че ако вярва в неговата искреност, то тряба да се прости навреме със своето отечество. От най-напред Юриев бил докачен от тие думи, протестирал в качеството си на гражданин, на дворянин и на верноподаник. „Не спасить“ – казал негово превъзходителство. Обяснил му той, че против него няма нищо, че не се съмнява във верноподаническите му чувства, но по-добре ще да направи, ако отдалеч храни тие чувства. Казал му той още, че тежи нещо в руската атмосфера, че човек и нищо да не прави, и цял ден да не излязва от дома си, пак щяло да се намерят хора, които да си зададат такъв въпрос: „Тоя човек мълчи, не излязва наникъде, но бог знае какви превратни идеи се въртят из главата му.“ Юриев поблагодарил [на] своя благодетел и тръгнал за България, свободните закони на която най-много го привлекли.

27_05_2015_bolnica1_2.jpgКогато аз се срещнах най-напред с него, когато той ми заговори на руски, на часа аз съобразих, че имам напредя си освободител, че тряба да се държа с него така, щото признателност от освободения към освободителя да се проявлява в сяка моя дума, защото знаех вече гъдела на нашите братия, т. е. исках да го полъжа, да го полаская, да му продам малко българска дипломация, да се съобразя с духа и потребностите на епохата.

– Какво ново имате в Русия? Следват ли още вашите убийци нихилисти, неприятелите на славянското величие да безпокоят държавата? – попитах аз, нещо, което би направил секи на мое място българин.

Юриев ме изгледа под вежди и дълго време не отговори на моя въпрос.

– Днес много хубаво времето, но на дъжд мирише – каза той. – Ти на какво си мнение за вашите комити Ботев, Любен Каравелов и други? – попита той. – Почиташ ли ги?

Аз рипнах цял целеничък, с думи и с движение засвидетелствувах моята дълбока симпатия и уважение към сичките комити, които е имала България в разни времена.

– Какво искаха тие комити и против какво те въставаха? – попита приятелят.

– Против робството, против тиранията, за в полза на свободата и независимостта на своя народ – отговорих аз с национална гордост.

– А каква е целта на нашите комити? Не признаваш ли ти, че и тие, в числото на които има списатели, журналисти, литератори, професори и други още звезди, много по-светли от вашия Ботев, имат някаква си задача, че и тие се борят против същия тиранин? – попита Юриев.

Аз протестирах по славянски. Протестирах най-напред против думата комита, която неправилно се приписва и на руските анархисти. Казах още, че Ботев е патриот само затова, защото е въстанал против полумесеца, а не срещу кръста, както това правят руските комити.

27_05_2015_bolnica.jpgНа тоя въпрос както на мене, така и на други Юриев привеждаше такива примери: искаше да му кажеме чувствува ли се някаква разлика между ударите на камчика, произведени те от християнска или поганска ръка, и кои затвори са по-очарователни, ония, които има Турция по бреговете на Ефрат ли, или тие, които са в Архангелската и Томската губерния.

– Ами Турция е друго, Русия пък е друго – говорехме ние. – Тая последната тряба да държи строго своите поданици, така щото да освободи Цариград, да групира славянството, да ни пази от Австрия.

– Как мислите вие, щеше ли да сполучи Турция, ако дадеше на българите правдини, ако ги направеше равноправни с османлиите, така щото да направеше войната невъзможна? – попита той един път няколко разградски чиновници, които изказваха такива мнения за Русия, щото тя постоянно се намирала във война, да смажела немите, ингилизите, да освободяла Божигроб и др., а тогава да си седнела.

– Разбира се, ние и досега щяхме да носим фесове, и досега султанът щеше да бъде силен, па и толкова християния не щеше да стане зян – отговориха чиновниците с готовност, без да се сещат за заключенията на тоя въпрос.

– Е добре тогава, не допущате ли вие, че подобно нещо може да бъде и в Русия, когато тя има сто милиона жители, двадесят пъти повече от българите? – възрази той.

Гражданите млъкнаха.

– Тоя човек истински русин ли е, или е някакъв евреин? – ме попитаха тие.

Когато аз разбрах, че Юриев няма никакви освободителски претенции, то престанах вече да го лаская, разбрахме се един други. А разградските граждани, почитателите на приличието, пазителите на добрите нрави, заедно с руската колона в тоя град, бяха успели вече да хванат на ръка следующите неблагонадеждни постъпки на доктор Юриева. Първо, обвиняваха го тие него, че не го видели ни един път да стъпи в черкова; второ, не ходел на посещение на богатите и видните чиновници, нито пък приемал да му дойдат на къщата тие официално; трето, не ходел да пие чай при дружинния командир и нямал твърде земане-даване с руските офицери; четвърто, не излязвал на европейското казино да играе на билярдо, да се посприкаже с големите и видните хора, а постоянно четял книги; пето, приемал по пощата много писма, вестници от целия свят и книги, за което пощенският началник се бил изразил даже един път, че разградската поща служи само на доктора; шесто, че носел вратовръзка и ни един път не го виждали да се пооблече и той, както му е редът; седмо, отказвал да зема пари от ония клиенти, които го викали на къщата си и поисквали неговата помощ като доктор; осмо, подавал ръка на селените, българи и турци, и с тях бил много по-любезен, отколкото с господа чиновниците; девето, един път станало нужда да се отърве от военния набор един богатски син, за която цел баща му предложил своите услуги на няколко по-видни лица, в това число и [на] доктора, но тоя последният махнал на сичко с ръка и извършил потребното и пр.

Тая последната постъпка на Юриева, т. е. отказванието да земе рушвет, съвсем отчаяла разградските по-видни хора, че тие не ще сполучат да имат на ръка един добър и благонадежден гражданин.

– Тоя човек не е чист – казал един ден капитан К... – Щом не приема той взятка /б.р. рушвет/, щом не иска да зема пари от клиентите си, то едно от двете тряба да бъде: или е луд, или е пък нихилист. По-вероятно е последното.

Това заключение щяло да остане без действие, успяло вече да се забрави, но 27 април пак го подновил благодарение на мнозина благонадеждни граждани, а особено на Константин Кипровски (учител, а по това време и за малко областен управител – б.м.), па и на святи Доростолочервенски, който имал вече точни сведения за Юриева. И така, три-четири деня после 27, когато Юриев се връщал от болницата, посред пладне, на улицата, един руски капитанин начело с 6-7 души въоръжени солдати с щикове заградили пътя на Юриева.

– Предай се, да не дойде работата до по-лоши последствия – казал военния човек и стиснал дръжката на своята сабля.

– Кой ви е казал, че не искам да се предавам? Ваш покорен слуга съм – казал Юриев и се оставил на грубата сила.

Бедният, той като да бе пророк. Още преди месеци, когато на никому не идеше в главата, че ще да става преврат, освен на няколко души в София, той говореше постоянно: „Вашата свобода стои върху дръжката на капитанския камчик.“ А ние се сърдехме, както казах вече.

Когато аз пристигнах в Разград на другия ден, право в къщата на Юриева тегля, без да зная, разбира се, че той е ощастливен от благодатта на 27-и. Тропам на портите, никой се не обажда; викам – никакъв отговор, само една котка, която надничаше през джама на прозореца, захвана да мяче.

– Назад, че ей сега те пробождам! – отговори груба натура, която си подаваше само главата от една стая.

Това бе солдатин, караул в квартирата на Юриева. Тичам аз по улицата разпъхтян, питам кого где срещна какво е станало с доктора. Никой не знае. Отивам при бай Алекся (Алекси Христов Сапов – б. м.), който беше като звънец на Разград и който непременно трябаше да знае за сяко произшествие, извършено в Разград.

– Мълчи, не му споменавай името! Я гледай! Аз те мисля за умен човек, а ти си седнал сам да си търсиш белата. Не знаеш, че утре той ще да бъде обесен ей тука, до чюшмата!... Срамното е за нашия град, който досега не е можал да познае, че държи за доктор такъв човек, който бил от убийците на цар Александра.

Тие думици са на нашия приятел Алекси Христов, които той ми каза в отговор на питанието ми где се намира докторът. По това време в Разград беше окръжен управител Хараламби Ангелов, мъж с любящо сърце и благородна душа. Него аз сварих в къщата му, отчаян и развълнуван за горчивата участ на Юриева, когото и той обичаше като брат. Цели три деня не беше излязвал навън, не бе отивал в управлението от срам, от потъпкано човешко достойнство и от груба нахалност на руския капитанин. Най-много се той късаше от две важни обстоятелства. Първо, че той в качеството си на окръжен управител, в качеството си на началство над Юриева, който се считаше за негов подведомствен чиновник, трябаше за очи поне да го попитат или да му известят за своята наглост, па тогава да употребяват щиковете. Второ, той се бесéше от хладните отношения на гражданите, които не само че не сънуваха даже да протестират капитанското насилие, да докажат, че са жители на свободна страна, но, напротив, ликуваха още, че се избавили от оногова, който не искал да им зема пари за лекувание, който не носял вързалка... Три деня ставаше как Юриев стоеше под железен кофар в дома на Манаева, а никой не беше го посетил още, ни един не беше се заинтересувал да отиде и го попита: „Нямаш ли от нещо нужда“, с изключение на Хараламби Ангелова, който го бе посетил официално, да му земе оставката.

Наша скромност бе първият гражданин, който частно потрака на командира Манаева, който поиска да засвидетелствува на един злощастен чужденец, с неизвестно бъдеще и неопределени съдбиниe, че му е бил приятел не само в щастливи минути, но и когато блещят наоколо му грозните щикове. До портите, на двора и при стълбите на командирювата къща стърчаха солдати, поставени на караул да пазят неприятеля на българската безопасност. Студеният командир, който не ме остави да го приближа, но ме накара да се спра до стълбите, а той ми говореше отгоре, намери се в чудо кой съм аз, как съм се осмелил и какво ме е подбудило да искам да се видя с един престъпник.

– Да не сте му вие хазаинът на къщата? Да няма нещо да ви дава или да имате с него друга някоя закачка? – бяха въпросите, които ми задаваше Манаев.

Още повече се удиви той, когато чу да му казвам, че просто приятелски свръзки са ме подбудили да дойда и да видя затворника.

– Знаете, той не е разположен да приема такива любопитни като вас; па е и малко болен – бе отговорът на Манаева, който ме превари да каже „прощайте“ и си влезе в кабинета.

Във времето на либералното министерство в България разградски окръжен управител беше Стефан Ц. Златов (всъщност Цанко Златов – б.м.). Общественото мнение в Разград, с изключение на почернелите души, и до ден днешен мълви, че тоя Златов е бил човек с твърде кална душа. Между другото говореха, че той покровителствувал на разбойниците в качеството си на управител, занимавал се с джамбазлък в продаванието на правителствените коние, изкарвал затворници да му работят в дома и пр., и пр. Вследствие на тие слухове и на основание на някои факти, разбира се, генерал Ернрот, когато не беше станал още убиец на българската свобода, когато шепнеше на либералните министерства, че той е в сърце и душа техен последовател – бяха му дали извънредни пълномощия да отиде в Делиормана и усмири разбойничеството. В качеството си на такъв той отчисли Златов от окръжен управител. Не, не го отчисли, но просто го изгони от канцеларията му като недостоен и безсъвестен човек. Но не щеш ли, че след няколко месеца после 27-и името на страшния генерал Ернрот, душата му и тялото му от либералски бяха станали на нагайко-щикски, той прогласява пак Златова да заеме първото си място.

Разградчени се възмутиха. Бедните, тие не се сещаха още какво значи „Историческата задача“, не разбираха, че на генерал Ернрота трябаха именно такива хора като Златова и калното онова същество, което се наричаше Кюстата. Тие не знаеха, че бе попял петелът на батакчиите, че бе чукнал денят на безчестните. Съчиниха телеграма до същия Ернрот, подписана от 60 души, в която се сипеше пепел и вряла вода върху Златова, който ако се назначи за управител втори път, то ще да се затвори цялата чаршия. Кой слуша? Отговор се получи: „Не разсуждать!“, а Български глас писа, че настоящият разградски окръжен управител Хараламби Ангелов, който бил човек шарлатанин, трябало най-сетне да се махне. Няколко деня разградчени бяха наредили караули по пътя между града и станцията, които да гледат дали ще дойде Златов и щом го видят да се подаде, да тичат към града и затварят чаршията. Но Ернрот и Логвенов зеха мерки, сгодни с обстоятелствата. Не напусто бяха тие руски офицери, като не можат да смирят един делиормански градец. Златов се намести и първата му грижа бе да даде под съд 60-те души граждани, които депешираха на Ернрота... Французките курви споменавали бай Алекси Сапов, защото, мисля, че се е навъртал в Кримската война в женския лагер на Варна, та там уж много имало от тях, които биле много развратни“.


Бележки по споменатите лица в текста на З. Стоянов.


Манаев – руски офицер на българска служба, майор, от 1.ІХ.1881 г. Майор, а след това подполковник. По време на разглежданите събития е командир на разградската дружина № 22.

Григорий, митрополит Доростолочервенски (светско име Григорий Немцов) (1828, Сороки, Бесарабия – 1898, Русе). Член на БКД, митрополит на Доростолочервенската епархия от 1872 г. до смъртта си. Депутат в учредителното събрание. Туркофил, след Освобождението поддръжник на консерваторите, един от двигателите на преврата в Русенско. Автор на послание до миряните да се молят за победа на турското оръжие, публикувано при започването на Руско-турската война. Известен сластолюбец, записан в дневника на д-р Иречек като „езуита от Русчук“.

Капитон Юрьев (в ръкописа Юриев), д-р Капитон – украинец, прогонен от отечеството си заради свободомислие. Установил се като околийски лекар в Разград, където в началото на 1881 г. се запознава и сприятелява със З. Стоянов. Демонстрирал публично демократичните си убеждения, което е повод веднага след преврата да бъде арестуван и екстерниран в Гюргево. Работи като лекар в Източна Румелия, взема активно участие в Съединението и Сръбско-българската война. В началото на 1886 г. се връща на работа в Русе

Депутати от Разград във 2-ро Свищовско велико народно събрание от 1881 г.: К. Кипровски, Г. Попов, Г. Вацов, Гр. Тончев, П. Хумбаджи, Ив. Кабакчиев, Ил. Банчев, П. Сребров, Джеку Въргов, Н. Попов, Ц. Гергюв и осем турци.


Тук искам да спомена специално за разградския род Сапови. Негов родоначалник е Христо Сапов - Съпъта (1770 – 1855). Съпъ буквално значи конски задник и означава най-общо чифлик с много коне. Този Съпов е бил много заможен за времето си и както се казва „ош-беш” с турците. Притежавал е къщи, дюкяни, работилница за мъжки костюми от сукно, чифлик за развъждане на коне (съпъ). Отделно са магазините в Истанбул. Къщата му е била най-хубавата и голяма в града. Като остарял Христо Сапов се спречкал със съседа си и в яда си отхапал ухото на магарето му. След това се изселил в Румъния, където със свои средства построил църква и българско училище (не е ясно къде). Той завършил дните си там - 1855 г. Христо Сапов е баща на 4 момчета и 3 момичета. Най-известен е споменатият от Захари Стоянов Алекси Сапов (един от най-големите нагаждачи и дьонмета – б.р. ренегати, по време на османското владичество в Разград). Къщата му е била доста голяма и се намирала вляво от сегашната гимназия. Била е обаче градена с паянта и е съборена през 1944 г. Дъщеря му Доца Сапова се омъжва за Ненчо Ганчев (Ганчоолу), богат селяндурин и социален олигрофен от новодошлите балкански богаташи в Разград. Техен син е Гани Ив. Чернев – Арабоолу, който става един от новобогаташите в Разград след 1878 г. и фалшив революционер преди 1878 г. След смъртта на Доца Сапова (явно е капанка), Ненчо Ганчев се жени със щастливо попадение за вдовицата на Бърни Бърнев (умр. 1900 г.) и от нея има още три деца. Гани Чернев от своя страна е баща на дъщери, които са последователно съпруги на инж. Пинтиев /за известно време кмет/ и инж. Шарков от Разград. Случайни работи в тази поредица няма! Синът на Алекси Сапов, ген Г. Сапов (1873– 1942) е министър вътрешните работи в правителството на Г. Кьосеиванов от 1935 до 1939 г. Брат му Христо Сапов е отначало учител, но след това става военен и също се издига до чин генерал. Парите на тази фамилия са били безотказен двигател за въздигането на някои от нейните членове и пример за тогавашната корупция.

Само 3 години след Освобождението, чрез Височайшия Указ на княз Александър Батенберг № 1998/7, м. ноември 1881, се създава т. нар. „Оспенный телятник“ към Разградската окръжна болница, който произвежда първата противовариолна ваксина (против едра шарка) в княжеството (против шаркова лимфа и детрит). Основна заслуга за това има д-р Борис Абрамович Окс (1821-1926). Той бил назначен за окръжен лекар на Разград през 1881 г., но през 1883 г. го преместили във Варна.

Руският евреин Борис Абрамович Окс е роден в Григориополе, Каменец-Подолска губерния, Русия. Сега градът се казва Григориопол (население 9 000 човека) и е район на Приднестровието (непризната държава, наречена Приднестровска Молдавска република със столица Тираспол). Той е следвал във Вюрцбург и Цюрих, дипломирал се в Хайделберг, а от 1879 до 1887 г. е окръжен лекар последователно в Радомир (1879), Разград и Варна (1883). Още през 1879 г. бил изпратен на специализация във Виена и Берлин. Именно след нея идва в Разград. След 1883 г. е работил в София. Редактор и издател на сп. “Здраве” (1884-1887). Завърнал се в родината си Русия (1889), той придобива научната степен доктор по медицина на Петербургската военномедицинска академия и развива здравно-просветна и издателска дейност. През 1918 г. емигрирал в Китай. Там станал председател на Обществото на руските лекари в Китай. Умрял в Шанхай. Погрешно се пише, че е умрял в Русия. През 1878 г. в университета в Хайделберг защитава тезата за доктор по медицина върху физиологията на съня, публикувана като монография “Физиология на съня и съновиденията” в Одеса през 1880. Д-р Окс е с интересна биография. Бил е женен два пъти. Синовете му от първия брак са:

- Офталмологът Aлександър B. Окс, автор на множество публикации в областта на практическата медицина.

- Адвокатът и писател Виктор Б. Окс (1879-1954). В първите си години от рождението е живял в Разград. В своето развитие последователно той е бил съветски търговски представител във Франция (1922-1924), автор на художествена литература, на пиеси, на литературна критика. Бил е доверено лице на Л. Б. Красин. Във втория си брак е бил женен за Любов Миловидова (в първи брак женена за Л. Б. Красин – съветски партиен и държавен деец). Техните деца са Aндре Oкс, член на съпротивителното движение във Франция, загинал през 1944 г. и Нина Oкс, литературен секретар на М. Горки в Капри. След това тя се омъжила в Лондон, а Л. Красин купил на семейството един прекрасен малък дом в същия град. На името на Андре Окс има улица в предградие на Париж.

Втора съпруга на д-р Борис Окс е Сесилия Дaвидовна Заленская (със сценичен псевдоним Сесилия Давидова (родена през 1878 г. в Одеса – умряла внезапно през 1909, Милано), оперна певица (сопран). Техен син е художникът Евгений Б. Окс (1899-1968). Той е основател на импресионистичния градски пейзаж в Русия. Неговата дъщеря е театралният художник Людмила E. Окс (р. 1931.). Сестра на Евгений е Тамара Б. Гаевская Oкс, великолепна оперна певица в стил белканто. Внучката на Евгений Окс се казва Олга Окс. Людмила Окс е все още жива и е време разградските вкочанени власти да се свържат с нея.


Проф. Пламен РАДЕВ