Търсене

Начало История Истината за една загадка от миналото, нещо като разказ с неочакван край
Истината за една загадка от миналото, нещо като разказ с неочакван край
10 July 2015

На 26 февруари 1974 година в Разград се състоя Осмата отчетно-изборна конференция на Разградската партийна организация с участието на секретаря на ЦК на БКП Гриша Филипов.

Конференция като конференция от ония времена, само че с неочакван край.

По предложение на ЦК на БКП, дотогавашният първи секретар на ОК на БКП Бончо Митев /естествено, поради преминаване на друга работа/ бе освободен от заеманата от него длъжност, а на негово място /пак единодушно, естествено!/ бе избран Христофор Иванов.


dulev.jpg10_07_2015_bonco-mitev.jpgРодом от Сейдол, но доста непознат на повечето от местните партийни кадри и редовите партийни членове...

Когато обаче малко по-късно се оказа, че новата работа на „любимеца на разградската младеж” Бончо Митев е посланик в Куба /нещо като заточение за провинилите се „кадри” по ония времена/ голям смут се породи в монолитните местни партийни редици!

Написах „любимецът на разградската младеж“ в кавички, не в ироничен смисъл, а защото години наред това определение беше нарицателно за него. Пък и той правеше всичко възможно, за да го харесват не само съпартийците му, но и обикновените хора. Само като пример ще го дам.

Когато на третия ден след назначаването ми на работа във вестник „Ново Лудогорие” през 1973 г. в стаята ми влезе самият Бончо Митев с букет цветя, подарък – автоматична писалка и пожелания за ползотворна журналистическа дейност за славата на Лудогорието, краката ми се подкосиха и устата ми пресъхнаха, та така си останах с отворена уста и едва не му се заклех във вечна вярност!

Който е живял в ония времена, ще ме разбере, или както вика Митрето на Тома Измирлиев:

„Кой има баба, на жена му макя, сакам да рекам, ке ми го разбере дертот. Кой нема, сеир да си чини!”…

Не мисля, че това беше демагогия от негова страна, а някакъв вид романтизъм…

10_07_2015_kom.jpgШест месеца по-късно обаче, друг романтик – тогавашният главният редактор на вестника Коста Чутурков, след въпросния пленум реши, че е хубаво да публикуваме заедно бившия и настоящия първи секретар, в смисъл, ето, единият подава щафетата, другият я поема и колелото на историята продължава да се върти към пълната и неизбежна победа на комунизма...

Това му разсипа целия останал живот, защото и него го освободиха „поради преминаване на работа“ /в дружеството за разпространение на научни знания „Георги Кирков“/. Тогава още се говореше, че причина за освобождаването на Чутурков е съпоставката между двете снимки: първо, на уводно място е старият, а не новият първи секретар, както бе редът тогава, второ, самите изображения - Бончо Митев – наперен красавец, а Христофор Иванов – понадебелял сърдитко. Според мен обаче истинската причина е би друга – в това, за което ще стане дума по-нататък...

Ще кажа само, че по тогавашната традиция щяха да търсят отговорност и на Христо Радушев, отговорен секретар, на мен, като негов заместник и оформител на страницата и на Иван Чернев, фотографа на редакцията, но ние не бяхме членове на БКП, а и Коста Чутурков, като истински правоверен комунист, пое цялата вина /ако е имал такава/ върху себе си...

10_07_2015_todor-zivkov.jpgТова не го казвам между другото, а защото при един мой разговор след литературно четене в Исперих, на празничния коктейл седяхме един до друг с известния писател, драматург, журналист и преводач Кольо Георгиев. Познавахме се с него от театъра, а и от предишни наши подобни срещи, и кой знае как сме зачекнали и тая тема „Какво точно се случи тогава с Бончо Митев?”

Това, което ми каза той, мисля, че 2004 година беше, си беше казване на маса. Нито съм го интервюирал, нито съм си водил бележки, нито съм го записвал. Даже май бях написал нещо по темата после, но то беше от рода на „речено-казано“...

Тия дни обаче си прочиствах библиотеката на стари години и попаднах на полуразпаднала се от четене /не само от мене/ книжка. Мемоарите на Кольо Георгиев „Изповеди на захождащото слънце”. Издадени долу-горе по същото време, когато сме говорили с него, но подарена ми лично от него по-късно. Мисля си, че е библиографска рядкост. Поне в Разград.

Преди обаче да го цитирам дословно, ще трябва да кажа и кой точно е Кольо Георгиев.

10_07_2015_jivkov.jpgРоден е на 22 декември 1926 година в село Голямо Ново, тогава още в Разградска област. Завършил е гимназия в Попово и икономика и планиране в Ленинград /1955 г./ Участва в младежкото антифашистко движение. Политически затворник е в Шуменския затвор /1943-1944 г./, сиреч, още 17-годишен!

Бил е редактор в „Работническо дело” и кореспондент на вестника в Москва, редактор и зам.гл. редактор на Радио София, секретар на Съюза на българските писатели по международните въпроси, драматург на Народния театър за младежта в София, директор на театър „София”, драматург на Студията за игрални филми „Бояна”, председател на Съюза на българските писатели, депутат от БСП в НС и пр.

Има 11 пиеси и около двайсет книги с разкази и новели.

Как точно и защо има долуспоменатите данни, не съм го питал, но той не е случаен човек и поне аз му вярвам на 100 процента.

И ето, след дългия ми увод, за какво точно става въпрос.

10_07_2015_voden-todor-zivkov.jpg

„На известната среща на Тодор Живков и Леонид Брежнев, състояла се в гората край Воден край Разград, присъстват – нещо като домакин – секретарят на местния Окръжен комитет на партията Бончо Митев и секретарят на ЦК по международните въпроси Константин Теллалов. В хода на срещата българският лидер непрекъснато се оплаква, че в Москва недооценяват заслугите на ЦК на БКП и лично неговите срещу борбата с Титовия ревизионизъм и антисъветизъм, натяква несправедливостта на цените в рамките на Съвета за икономическа взаимопомощ – СИВ, която води до големи загуби на нашето селско стопанство.

И всичко това, за да се изкрънка като компенсация значително увеличение на петролната квота на СССР за България.

И макар че 11 000 000 тона петрол от Съветския съюз, плюс трите милиона от Арабския изток, напълно задоволяват нуждите на енергетиката и химическата ни промишленост, Живков си прави устата да се отпуснат допълнително още 3-4 милиона.

Известно е защо. Реекспортът на евтино съветско гориво осигурява на България значително количество валута за бюджета и поддържа илюзията за ефективността на социалистическата икономика, следователно за стабилността на строя и мъдростта на ръководството.

Хитрувайки, Тодор Живков се опитва да уплаши емоционалния си съветски събеседник с евентуалната криза на доверието към Партията.

- Ето – казва той – приехме Декемврийската програма за рязко подобряване на жизнения стандарт в България, реализирането на който е замислено и като нагледна илюстрация за превъзхождащите възможности на социализма в сравнение с капитализма. Приехме я ние, прие я народът, започнахме добре, но изпаднахме в застой. Остават недостигнати заплануваните най-важни показатели, особено за висококалорийните храни. В Щатите и богатите капиталистически страни консумацията на месо и месни продукти възлиза на глава от населението средно от 50-60 килограма годишно. Стомахът и апетитът на социалистическия човек не са по-малки от техните. Ще ги имате техните килограми, обеща им Декемврийският пленум. А сме стигнали едва 28-30 кила!

- Трийсет и шест, другарю Живков! – свенливо го поправя Бончо Митев в желанието си да предпази своя ръководител от неудобството, че се разминава с официалните статистически данни.

Тодор Живков го стрелва с гневен поглед, но продължава:

- Е, как с недояждането откъм месо ще докажем реалността на Декемврийската програма за повишаване стандарта на живота? Българинът е практичен и пресметлив и няма да ми повярва, че ония на Запад са по-зле от нас, когато капитализмът ги захранва с шейсет кила месо, а социализмът – едва с около трийсет.

- Трийсет и шест, другарю Живков! – честно си копае гроба Бончо Митев.

- Става дума – казва дрезгаво Живков, полуобърнат към Бончо Митев, че ако един от най-стратегическите показатели увисне, никой няма да ни повярва, че ще бъдат изпълнени другите обещания. Застрашени сме от срив, който ще има политически, идеологически и психологически последици. И който ще се отрази крайно неблагоприятно върху международния авторитет на социализма изобщо.

Нямам намерение да споря с нашия класик Енгелс, но я да видим, той съвсем прав ли е, когато твърди, че маймуната се е превърнала в човек, благодарение на труда... Но сегашната наука сериозно спори с Енгелс, защото доказва, че не трудът е превърнал маймуната в човек, а белтъчините са я превърнали. Месото! Каймата, пържолата, салама, шунката, пушения бут! И тъй нататък. Блажната манджа…. Ето такива размишления ни занимават тук като партийно и държавно ръководство, когато се изправим пред тревожния факт, че в потреблението на месо от глава на населението кретаме едва на равнището на трийсет килограма…

- Трийсет и шест, другарю Живков! – забива последния гвоздей в ковчега си Бончо Митев.

….Живков не получава нито грам повече петрол.

Причината съвсем не са репликите на Бончо Митев, които така или иначе оголват хитростта на Живков с умишленото намаляване на цифрите, за да разтревожи Брежнев и да го направи по-отстъпчив...

Ще го плашат те него, че червата на българите щели да куркат от глад и това щяло да се чува по целия свят при трийсет килограма месо на трапезата му. И да си гледат работата!

В Съветския съюз по това време, след почти шейсет години социалистическа власт, хората я имат, я нямат двайсетина кила месо годишно и пак си обичат строя... И прочее!

Но за неуспеха на Тодор Живков опира пешкира Бончо Митев.

- Тоя – нарежда той след срещата – повече да не ми се е мернал пред очите. Да го нема!”


...Това е истината, уважаеми по-стари читатели, по въпроса „Какво се случи някога с Бончо Митев“.

Ей това се е случило.

Поне според Кольо Георгиев, който вече е на 89 години, но сигурно ще потвърди, че тия работи не си ги е измислил...

 

 

Дулинко ДУЛЕВ