Търсене

Начало
Топчии и 19-ти пехотен Шуменски /Разградски/ полк
09 September 2016

Преди няколко дни на Мемориалния комплекс „Военна гробница – 1916“ край Тутракан бе чествана 100-годишнината от Тутраканската епопея. Тогава българската войска, превземайки владения от румънци укрепен и смятан за непревземаем град, завоюва една от най-големите победи в историята си. В тази битка са загинали 1764 български войници и офицери.


09_09_2016_iordanov.jpgГоляма част от тях са от Разградско, тъй като основен участник в кръвопролитните сражения е 19-ти пехотен Шуменски полк. Когато обаче се говори или пише за „Шуменски“ полк, каквото е официалното наименование по онова време, и за „шуменци“, т.е. за войниците от този полк, трябва да се има предвид, че това всъщност се е разградският полк, т.е. полкът, който си е дислоциран в Разград и чиито войници са предимно от Разградско. По традиция дори съвременното мотострелково поделение в Разград, което бе разформировано преди петнадесетина години, до последно биваше наричано от местното население 19-ти пехотен полк. Статията на краеведа Ганчо Йорданов, която предлагаме днес, внася много нови щрихи в историята на полка и конкретно в участието му в превземането на Тутраканската крепост. Някои от фактите в материала, както и част от илюстративните материали, се публикуват за пръв път у нас.


09_09_2016_top4ii_5.jpg09_09_2016_top4ii_1.jpg19-пехотен Шуменски полк, като основна, бойна и тактическа единица в състава на Трета българска армия, записа епични победи в трите поредни войни – Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. Според данни от Централния военен архив във Велико Търново, около 70% от жителите на Топчии воюват под знамето на този полк. Имена, като Петра, Кара агач, Бунар хисар, Чонгора, Люле Бургас, Чаталджа, Калиманци, Червената стена... Тутракан, Кубадин, Балтажещи, Курт бунар..., са вплетени в неувяхващия венец на националната ни бойна слава. Три от тях са записани на войнишкия паметник в селото. Това са Петра, Кара агач, Тутракан.

09_09_2016_top4ii_3.jpg19 пехотен Шуменски полк е дислоциран в Топчии, южно от селото, през 1915 година. Това място е влязло като топоним в местната военна историография с името Лагера. Тук полкът е дислоциран с оглед на бъдещите военни действия за освобождението на Южна Добруджа, в състава на 4-та пехотна Преславска дивизия с началник генерал-майор Пантелей Георгиев Киселов, и командващ ударната групировка на Трета армия срещу Тутраканската крепост.

Полкът квартирува в Топчии около единадесет месеца и устройва солиден лагер за офицерския и редовия състав, за муниции, снаряжение, оръдейна тяга...

09_09_2016_top4ii_4.jpgПрез пролетта на 1916 г. войниците от полка построяват днешната селска чешма, която вече 100 години пои хора и животни. Каменните корита са изработени от войници от Опака. На видно място върху чешмата, на мраморна плоча е изписано: „Не забравяй Добруджа. 1916 г.“.

Жителите на Топчии помнят и винаги с благодарност и благоговение ще си помнят за тия храбри воини, чиито души са изпълнени с доброта към обществото, посветили живота си на великата кауза – освобождението на Южна Добруджа.

Посредством телефонна линия, полкът денонощно е бил обезпечен с връзка с аванпост, какъвто е имало в Бал бунар /Кубрат/ и с.Къшлъ кьой /днес Задруга/.

На 1 септември 1916 г. с Манифест към българския народ, цар Фердиданд съобщава за обявяването на война на съседна Румъния. 19-ти пехотен Шуменски полк е вдигнат по тревога и още същия ден се изнася на изходни позиции. На 4 септември командирът на полка съобщава за пленени румънски войници от предните румънски постове.

Целият изоставен лагер над Топчии е пренесен долу в селото и с материалите е направено местното Допълнително земеделско училище, което просъществува до 1946 година. През същата година полкът построява каменистия път между Побит камък и Топчии с оглед бързо придвижване на войска и техника. Днес пътят е почти заличен.

Само за 3-4 дни действията се развиват с шеметна бързина. На 4 септември 19-ти пехотен Шуменски полк е в околностите на с.Дайдър /днес Шуменци/ в очакване на заповед за атака. Полкът трябва да нанесе основния удар върху най-укрепените фортове - № 5 и № 6.

Тутраканската крепост е силно укрепена, сложна, полукръгова военна система, готова да поеме и отрази всякакъв удар, готова за продължителна позиционна самоотбрана. Основната фортова линия е подсилена с още две резервни такива. Отличава се със силен огневи хоризонтален и вертикален профил. Предимство се дава на картечния огън за масово поразяване. Телените прегради се предшестват от добре прикрити шахматно разположени вълчи ями. Обезпечена е постоянна телефонна връзка с Букурещ.

След предварителната артилерийска подготовка рано с утринта на 5 септември, която продължава около два часа, е дадена заповед за атака на крепостта. Атаката е зашеметяваща, смазваща. Огромни са жертвите по поляната между Дайдър и фортовата линия, особено около чешмата в ниското. Там намират смъртта си стотици герои от 19-ти полк.

Тази крепост, за която генерал Аслан казва: „Това е моят малък Вердюн“, е в краката на българската войска само за 33 часа“.

По повод на това един английски военен кореспондент съобщава: „Това беше едно живо, безмилостно огнено торнадо, което мете и помита всичко живо“.

Генерал Аслан се спасява с бягство в Румъния, но цялата му армия от хиляди офицери и войници е пленена. На следващия ден тази гладна и изнемощяла жива върволица минава през Топчии, конвоирана от въоръжени български войници.

Оръдейните тътнежи отекват тук, в Топчии. Разказът на жени от селото: „Боже, кът почна се тресе земята, ний разбираме, че е започнала войната, кът заби камбаната, цял ден. Ний пък палим свещи и се молим д'ън убиет наште момчета“.

На следващия ден след битката за Тутракан се задават първите каруци с ранени войници. Викат те от болки, а каруцарите викат на висок глас... „Ний пък носим кой каквото може, хляб, мляко, дини..., кой каквото има“ - разказваха тези старици.

В своята книга „Разград – неговото археологическо и историческо минало“, Анание Явашов пише: „На 7 септември учителите, учителките и ученичките посрещнаха и настаниха в учебните стаи на училището 270 ранени при Тутракан герои, които бяха обслужвани от тях първите 20 дена, докато се организира санитарна служба...“ /стр.236/.

След битката картината е потресаваща. Командващият армията генерал Стефан Тошер пише: „На другия ден ужасната картина на Тутраканския погром се представи с цялата си грозотия. Цялото пространство от фортовия пояс до самия град, долищата, лесовете бе препълнено със застинали в разни поли и с изписан върху лицата ужас“.

Дни наред жителите от Тутракан и околните села с волски каруци събират убитите към форт № 6, който се превръща във Военния мемориал.

Десет дни след битката за Тутракан загива един от героите на тази епопея – командирът на 19-ти пехотен Шуменски полк полковник Антон Дяков. Тежко ранен при една кървава атака на подстъпите към Добрич, след три дни умира във военния лазарет. Кой е полковник Дяков? Роден е в Карнобат през 1864 г. Като юнкер във Военното училище в София е доброволец в Сръбско-българската война от 1885 г. Бързо се изкачва по стълбата на военната йерархия. Минал през огъня на три войни и започнал четвъртата, но не я довършил. Автор е на документално четиво за Балканската война, отпечатана през 1915 г. в Разград в печатницата на Ив.Цанев. Селото Азаплар, където е ранен полк.Дяков, се именува Полковник Дяково.

Останалите живи негови войници, заедно с местното население, в знак на уважение и признателност към този голям български патриот, увековечават неговото дело с достолепен паметник в центъра на Топчии, открит на 25 ноември 1928 г.

По официални данни, от загиналитев Тутраканската епопея на 5 и 6 септември 1916 г. 18 герои от Топчии, 13 са от 19-ти пехотен Шуменски полк с командир полковник Дяков.

Тутраканската епопея е една от най-славните страници в нашата национална история, писана с огнен дух и кървав меч, венец на храбростта на българския воин.

Битката за Тутракан бе категорична демонстрация на несломимия победен дух на българския воин. Тя бе сигнал за всеобщо настъпление по целия Добруджански фронт, чийто финал отекна с величествения победен парад на Първа софийска дивизия на полковник Христо Недялков на 1-ви декември в центъра на Букурещ.

Фелдмаршал Август фон Макензен е командващ групата Долнодунаавски армии на Тройния съюз през Първата световна война. Години по-късно, на събор на германските ветерани от войните той ще си спомни: „Аз отлагам шапка и се прекланям пред героизма и храбростта на българите при Тутракан“.


О.з. Ганчо ЙОРДАНОВ