Търсене

Начало История Желязковец – славното някога лудогорско село
Желязковец – славното някога лудогорско село
23 November 2016

На 25 ноември 2016 година ще се състои среща на желязковчани в Разград. Няма нищо по-естествено от това тя да бъде в града, където живеят най-много от тях, макар че бивши жители на селото или техни наследници са навсякъде из България и по света. Какво искам да кажа за селото? То е преживяло всички по-бурни или по-спокойни периоди на нашата история и на съвремието. Ето някои любопитни факти от миналото на това будно и голямо в миналото село.

23_11_2016_jelqzkovec_2.jpg23_11_2016_jelqzkovec_3.jpg

plamen_radev.jpgПървото свидетелство за заселването на Желязковец е от IV хилядолетие пр. н.е. Toва e едно глинено идолче в селищната могила в землището на селото, открито през 1923 г. То било намерено от учителя Димитър Жеков, правил през трудовите дни (въведени от управлението на БЗНС) разкопки с ученици на местната могила Маал юк (маал или махал означава възвишение). Историческите свидетелства от миналото дават основание да се предполага, че Желязковец е строено или върху, или близо до тракийско селище, което продължава съществуването си и през римско време.

За съществуването на село Желязковец през Средновековието нищо не се знае. Вероятно селото е било заселено още по времето на Първата или Втората българска държава от прабългарската етническа група капанци, макар и не на същото място, за което сочи разрушеното селище Юртлука. Знае се, че името на селото през Османската империя и до 1934 г. е било Демирджилер. Името Демирджилер е известно от османски регистри още от средата на XVI в. В документи от 1676 г. и 1700 г. селото е наречено Тимурджилар. Печатът на имама на селото от 1836 година също носи надпис Тимурджилар. Една от версиите е, че носи името на суфисткия дервиш Тимур баба, по-късно известен като Демир баба и това име е дадено от негови привърженици и поклонници, които са се заселили в селото. Другата версия е, че селото е основано от железари ковачи (демирджии), които са поправяли каруци по пътя към други села след него и особено към Девня. Преводът на името на селото от 1934 година е правен буквално, донякъде адаптивно, да не повтаря имената на други села с подобни имена и не са се търсели някакви исторически основания, а по скоро творчески хрумвания, основани на турските имена.

23_11_2016_jelqzkovec_4.jpgКъм края на 18 в. в селото имало 5-6 турски къщи. Те били в съседство с железарската махала. Тези къщи положили началото на турската махала. Към края на 18 век в Демирджилер дошли още пет турски семейства от село Каадъ кьой. След 1800 г. кметове (мухтари) на с. Демирджилер явно са били собствениците на местния чифлик – чифлик сахибите (по народному чифлик сайбиите). Тези чифлици се появили през 18 в. Чифлик сахибите не гонели селяните и ги обръщали най-вече в арендатори изполичари. Такива са били и селяните българи от с. Демирджилер преди Освобождението от 1878 г. За с. Демирджилер е известен чифликчията от 1828-29 г. Мехмед ага (Мемедаа). Той е управлявал по време на Кримската война (1853 – 1856 г.). Освен, че е бил най-богат, той е бил и мюдюрин на селото, което означава, че е властвал над още няколко села наоколо. След 1864 г. селата са се управлявали от мухтар със съвет на старейшините. Мухтарът е бил избиран от населението и се е съветвал с 2-3 първенци. Имал е печат на селото, който е бил белег на неговата власт. Печатът обикновено е бил бронзов и се наричал „мюхюр“.

Постът на Мехмед ага се поел от Кирчо Минчев. Той събирал и данъците от местните жители. След него такава роля изпълнявал Ради Пенев. Съвсем естествено е при тези войни враждата между турци и българи да приеме по-остри форми. Ради Пенев попречил на възможни издевателства над българите от страна на турското население, но си навлякъл силната ненавист на последното. След като напуснал поста си, той бил обект на редица нападения, но избягнал лошия край поради своята съобразителност и предвидливост.

23_11_2016_jelqzkovec_1.jpgПо време на Освободителната руско-турска война мухтар на селото бил Абтула ага. След като избягал, мястото му било заето от Димитър Петров. Всъщност той е първият кмет на с. Демирджилер с идването на новата власт. Назначен е бил от общо събрание, свикано от временното руско управление в новоосвободената територия, както е било навсякъде.

В с. Демирджилер преди и след Освобождението са идвали групи цигани, които помагали през лятото в прибирането на реколтата. Тези цигани са били предимно от с. Дущубак (Ясеновец). Към 1890 г. някои от дущубашките цигани се установили в колиби на северозападните покрайнини от с. Демирджилер. Тази крайселска местност се е наричала Коти меше. Така е било поставено началото на циганската махала в с. Демирджилер.

По време на Руско-турската война (1877-1878) от Разград турските войски започнали да отстъпват към Варна по черни пътища. С тях започнало да се оттегля и голяма част от турското население. Част от тези колони минали през с. Демирджилер. В края на януари в селото се озовали няколко коли с туркини. Те помолили Пенчо Костурков да се подслонят в имота му. След кратък съвет със семейството си, той им предоставил най-голямата си стая. На следващата сутрин след благодарности, те потеглили към Варна.

След освобождението на Разград Тодор Михайлов заедно със сина си Марин (Кара Марин) тръгнали за руските войски със съобщението, че за тях опасности в с. Демирджилер няма. Когато стигнали до Кайлията, видели, че в долината на Фандъклъ дере има много турци с коли и добитък. Сред тях се движел руски войник на кон, който ги призовавал на руски да се върнат назад (към селото). Двамата се направили, че се връщат, но скришом поели отново към Разград през Кайлъ кайрак. На входа на Разград забелязали няколко руски войници, който контролирали влизането и излизането в града. За да не бъдат помислени за турци, Тодор и Марин започнали да разговарят на български. На войниците обяснили, че искат да отидат в Разград, за да видят руската войска. Независимо от двамата, в Разград отишли още Димитър Гагалията от Кара Арнаут (с. Голям извор) и Хаджи Петър от Хърсово. Руснаците се съгласили да пуснат двамата от с. Демирджилер с условието да свалят саръците – нещо като тюрбани с неколкократни завивания на главата. Вместо тях руските войници им дали по един калпак за един грош. След обяд те се върнали в Демирджилер и разказали за руската войска. На 18/30 януари (Атанасовден) отряд от руски разузнавателен взвод се задал от към Махледжика, Къшлата и Казак кулак. Взводът влязъл в селото откъм българската махала. След като питали за наличието на турци и получили отрицателен отговор, руснаците обходили селото. Най–накрая спрели до църквицата (срещу къщата на сега живеещия в нея Пламен Петров Йорданов), където били масово срещнати с хляб и сол.

Административно в освободена България село Демирджилер, а от 1934 г. село Желязковец, е било в състава на: в Русенска губерния от 9.07.1877 г.; в Разградското окръжие /с различен обхват през годините, в Разградска околия, Разградски окръг и последно в Разградска област.

Кметовете на с. Демирджилер, а по късно с. Желязковец в новата национална държава през различни периоди от време – от няколко месеца до няколко години (две или четири) са били 38. Най-дълго е кметувал Петър Петров – от 1973-та до 1983-та година, сегашният Назиф Рамадан има всички шансове да подобри рекорда след две години. Някои от кметовете са били кметове съвместно на Желязковец и Самуил, като винаги е имало някаква своеобразна конкуренция между двете села. Любопитен е случаят с кмета /1920-1923 г./. Димитър Господинов Димитров. През 1922 г. той построил самоволно една барака в двора на читалището на гара Ишиклар /Самуил/ и започнал да управлява общината от там, за да докаже, че гарата е към с. Демирджилер.;

За броя на жителите на с. Желязковец до 1975 г., когато почва голямото разселване, има многобройни данни. Ще споменем само, че най-много са били през 1934 година – 1498, през 1946 година жителите са били 1405 и оттогава насам постепенно намаляват, за да се стигне до 815 души по официални данни от 2015 година.

Няма преки сведения, но е възможно от с. Демирджилер през 1810-1811 г., когато изгорял и Разград (Руско-турската война от 1806 – 1912 г.) да има изселени българи в Бесарабия, така като се е случило с населението на с. Каба кулак (Ушинци). Друго масово изселване се наблюдавало през Руско-турската война от 1828-1829 г. Тогава голяма преселническа вълна се отправила към Русия и Бабадаг (град в област Тулча, Румъния) от селата Арнауткьой (дн. Пороище), отново Каба кулак (с. Ушинци), Ташчикьой (с. Каменар), Хърсово, Караарнаут (с. Голям извор), а и от с. Демирджилер. Така в българската махала опустели много къщи. Останали само осем капански рода. Между двете споменати войни в селото се заселил някой си Михал. Първо, той заел една изоставена турска къща, поради факта, че тогава все още нямало свободни български къщи. Недоволството на турците от това, че между тях се заселил българин, се засилило и той си построил малка кирпичена съборетина със сламен покрив на левия бряг на селската рекичка срещу Чакъроовлата българска махала. При изселването на българите в споменатата война от 1828-1829 г., Михал заел една опразнена къща от махалата срещу кирпичената му къщичка. След тази война в селото отново се завърнали някои бежанци. Няма сведения за изселени българи от с. Демирджилер през Руско-турската война от 1854 г., Наблюдавал се и обратният процес.

В с. Демирджилер, източно зад местната рекичка, се оформила махалата на балканджиите. Първите балканджии в селото идват от Еленските или Тревненските колиби след 1828 г., за да търсят поминък и по-сносен начин на живот. По спомени на дядо ми Цоньо Киранов, те били жители на еленската махала Ойльовци (Охлювци). При търсенето ми в Еленския край бе открита махала Кюжлювци с двама жители (2008 г.). Тук е важно, че в този балкан има населено място, което да свършва на „лювци“, отделно че почти всички махали там свършват на „ци“. След дядо Михал към 1836 г. пристигнал Леко. Идват и още балканджии – Петър и Пенко. Втора група заселници идва по-късно. Това са Иван Минчев, Марко, Слави и Кирчо Минчеви. На третата вълна се заселват Казак Георги и Терзи Стоян.

На североизток от Чакъроовлата махала са живели железарите, като границата на тяхното местообитаване се определя на север от улицата, идваща от Ериковите (Ириковите) до днешния път (шосето), на запад до оградата на училищния двор, на юг – част от улицата, водеща от центъра на селото към Горната махала, а на изток заемала сегашния църковен двор. Не се знае от кой етнос са били железарите.

След втората половина на 19 в. от селото са се изселили доста семейства в различни села и градове, но най-много в Новопазарско.

Освен земеделци и животновъди в с. Желязковец е имало и доста занаятчии: терзии и абджии, обущари, бръснари, колари, подковачи, дюлгери, дограмаджии, сарачи и обущари, шивачи, плетачи. Частни магазини преди 1944 г. са имали братята Йордан и Пенчо Пенчеви, Атанас Петров, Дамян Петров, Цоню Михайлов.

Кръчми и кафенета преди 1944 г. са държали Дечо Райчев, Васил Мичев, Мустафа Мехмедов Черкезов, Стойчо Неделчев, Христоз Димитров, Иван Киров Стоянов, Тодор Александров.

Трактори, вършачки и камион (товарен автомобил) са имали братята Стоян и Величко Минчеви, баджанаците Доньо Христозов и Цоню Михайлов.

През османското владичество в с. Демирджилер е имало малка, ниска и схлупена църквица, по-скоро параклис, която се е намирала на улицата срещу къщата на Пламен Йорданов (или както го знаехме като деца, срещу двора на дядо Мичо). Тя е построена около 1863 г. Постройката е била камък и кал, с дървен покрив без камбанария и купол, с малки прозорчета (мазгали), а източната и фасада е била наполовина вкопана в земята. Едната стая – западната, е служела за местно килийно училище, а другата – източната, е била богослужебна. В селото тогава не е имало постоянен свещеник. Още преди строежа на старата църква, българските жителите на селото са били черкувани от разградски свещеници, които периодично са минавали през селото. Новата църква е завършена през 1936 г.

От годината на откриване на църквата – 1863, се смята, че има и обществено килийно училище. Изводът е направен от Цоньо Димитров Жеков по спомени на Петранка Стоянова Терзиева и Иванка Георгиева Казакова. Те били свидетели на строежа на църквата и се смята, че са родени около 1852-1853 г. Първият килиен учител в селото е бил „Черния даскал“ - Николали Димитър. Взаимно училище не е разкривано. По силата на нормативния акт „Предложение за материалното поддържане и учебно преустрояване на училищата“ от 1880 г., училището в с. Демирджилер става начално с четири отделения. Летописна книга в училището има от 1896 г. Старата малка сграда в двора на сегашното училище е построена през 1892 г. Това става след Закона за народното просвещение от 1891 г., в който училищата са делят на детско, основно и средно. Училището в с. Демирджилер става основно с четиригодишен срок на обучение, в който влизал първи и среден курс с по две години на обучение. Деца от турски произход в селото са били записани да учат в държавното училище за първи път през последното десетилетие на 19 в. За първи път е открит клас за училище на турски език през учебната 1916-1917 г. с учител Абтула Мехмедов. За училище, което е било предназначено за българските турци в с. Желязковец - с четири начални отделения, се споменава от учебната 1933-34 г.

През 1935 г. писателката феминистка Ана Карима (Ана Тодорова Велкова – Сакъзова (1871 – 1949) посетила с. Желязковец. Тя постояла около една седмица и запознала учителите със съвременната детска градина. През лятото на 1937 г. в селото се открила лятна детска градина с учителка Йорданка Илиева Рашева. Полудневна детска градина е била открита през 1955 г. Целодневната детска градина е разкрита през 1970 г. в старата училищна сграда. Първа учителка в целодневната детска градина е Мариана Леонардова Халачева от Враца. Помощник е била нередовната детска учителка Шерифе Зекериева. Групата е била смесена с деца от 3 и 4 г. Постоянна група е открита през 1976/77 г.

До 1926 г. училището е имало собственост от 144 декара ниви, а през 1927 г. му били дадени още 204 декара, за да може да се издържа. През учебната 1930/31 г. построили в двора железобетонна чешма и безплатна трапезария. Към 1936 г. училищният двор бил разширен за сметка на чужди имоти. Тогава училището използвало 3 сгради за своите нужди.

През 1935 г. желязковчани най-после открили обществената топла вода, след като била построена баня. Тя била с душове и можела да се ползва, както от селяните, така и от учениците. Първият селски сбор бил организран през 1935 г. на Димитровден.

В план от 1960 г. се предвиждало построяване на ново училище до 1962 г. Със средствата на самооблагането се направила пристройка през 1966 г., над която по-късно (до 1970 г.) се надградил втори етаж.

След Освобождението, първият, който е завършил трети клас /сега седми/ на разградската гимназия, е бил Иван Димитров Петров. Той достойно заел мястото на писар в общината на селото, където се е трудил дълги години. След него са завършили 7-ми клас в Разград още четирима човека. Пълна гимназия в Разград преди 1944 г. са завършили 9 човека. Двама от жителите на селото преди 1944 г. са имали институтско учителско образование - Никола Неделчев и Ангел Петров Ангелов.

Някои девойки от селото са учили в Девическото професионално училище – с. Хърсово, открито през 1932 г. от хърсовлийката Стефка Маркова Джумалиева – завършила Институт за подготовка на учители за промишлеността в София. На 1.09.1933 г. училището е узаконено и в него се изучавали предметите земеделие, животновъдство, лозарство, градинарство, бубарство, анатомия, шев и кройка, готвачество, тъкачество. Приемани са момичета след завършен 7 клас, а обучението е траело две години.

Първият офицер от с. Желязковец, завършил Военно училище е Иван Димитров Господинов

Първият инженер от с. Желязковец е Йордан Мичев Неделчев.

Първият икономист с висше образование от с. Желязковец е Ради Пенчев Божков.

Първият лекар от с. Желязковец е доц. д-р Живко Илиев Николов.

Първият кандидат на философските науки (сега се казва доктор по философия) е Димитричка Бонева Неделчева.

Първата медицинска сестра от с. Желязковец е Дочка Пенчева Маринова.

Първата правоспособна акушерка от с. Желязковец е Величка Първанова.

Първи дописник от с. Желязковец е Цоню Керанов Димов.

Първи фелдшер е Милко от с. Кривня. След него фелдшер е Исмаил Юсуф Исмаилов.

Началото на театъра в с. Демирджилер било поставено през 1916 г., когато един желязковски гимназист с подръчни средства и в примитивни условия поставил пиесата „Неочаквана среща“ по романа на Ив. Вазов „Под игото“. Пиесата била представена в най-голямата стая на старото училище и предизвикала небивал интерес сред селяните. След това били поставени още много театрални представления.

След дълга подготовка строежът на читалищната сграда започнал през 1937 г. След редица перипетии сградата била почти завършена през 1938 г. Читалището е открито окончателно на 5.10.1940 г. с театрална зала и читалня.

През 1923 г. била основана Кредитна кооперация с името „Подкрепа“. Също през 1923 г. било основано застрахователно дружество за застраховане на животни. През 1928 г. се основало дружеството „Червен кръст“ от Димитър Жеков, което било към училището.

През 1935 г. било основано женско дружество „Селянка“. За това спомогнала писателката феминистка Ана Карима при престоя си в селото.

Основаването на ТКЗС се извършва на 9.12.1948 г. Тогава се приемат 25 редовни членове. За стопански двор се определила южната покрайнина на селото, която е известна като „Ве(х)тите лозя“ или „Ески баалък“.

През 1908 г. е строежът на пътя Ишиклар (Самуил) – Демирджилер – Разград. До 1910 г. пътят стигнал от Ишиклар до Демирджилер. След това работата по трасето спряла. Шосето Демирджилер – Разград било завършено през 1930 г. за шест месеца от 400 трудоваци.

През 1915 г. бил предприет опит да се прокара път от с. Демирджилер към с. Ахмак (Мортагоново). Войниците от 3-та дружина на 7-ми пехотен полк стигнали до местността Шейтаната и напуснали строежа. Централното шосе на селото е ремонтирано в края на 30 те г. на 20 в. В по-скорошни времена е имало автобус от Разград през Желязковец за гара Самуил, който вероятно е тръгнал след 1930 г. През 70-те и 80- те години през Желязковец са минавали 12 автобуса. Електрификацията на селото започва през 1959 г. Цялостната ел. мрежа на с. Желязковец е довършена през 1965 г.

С желязковски корен е бившият министър на финансите Симеон Дянков. Негов баща е Деньо Дянков, а дядо му е бил строителен техник в селото - инициатор на построяването на първия водопровод в селото. Той е закупил първия велосипед в селото. Баба му пък е била шивачка – сестра на учителя Ангел Петров.


Проф. дпн Пламен РАДЕВ


 

* Желязковец днес

* Външен вид на кметството през 1936 г. Отляво е училището. През същата година в някои от улиците на селото били сложени газени фенери. Пак през 1936 г. се ушили униформи на селските пъдари.

* 1936 г., Керан Димов Бенев и Донка Бенева, прадядо и прабаба на автора, който, естествено, също е потекло от будното и славно село Желязковец...