Търсене

Начало
Тихият залез на Станка Николица Спасо-Еленина
05 December 2008

 

Има голяма разлика между изгрева и залеза в живота на Станка Николица Спасо-Еленина. Изгревът й на разградския и на българския хоризонт е бърз, стремителен и необичаен за жена от това време – още на 18 години тя е преводач, автор на първото българско стихотворение, написано от жена, учител. Това е експлозия на духа, предизвикателство срещу патриархалните норми, борба за освобождаване на жените от оковите на консерватизма. В това дело тя е разбрана и насърчена от своя съпруг, учителя й Никола Икономов.

 

05_12_2008_stanka_nikolica.jpg След това идват дълги години на делнична работа, упорита и всеотдайна – в девическото училище, у дома с все по-умножаващата се челяд. За експлозии на духа няма време. Такава експлозия вероятно само е стихотворението „Предусещание“.

И докато преди Освобождението тя е изявена личност, към която са насочени много очи – и като учителка, и като общественичка, и като майка – след Освобождението положението се променя. Тя е изключителна съпруга и майка.

Да, има известна еманципация, за която тя толкова отдавна е издигала глас, в тази нова за България епоха. Макар че старите патриархални разбирания и норми още доста време държат в калъп жените.

Разград има една ревностна боркиня за еманципация на жените в края на XIX в. - учителката Сава Даскалова /Бабаджанова/, която играе в представления на местната театрална трупа и държи речи пред жените. Но семейство Бабаджанови напуска Разград в началото на ХХ век.

05_12_2008_pismo.jpg Всъщност, най-яркият пример за еманципация на жена от Разград по това време е дъщерята на семейство Икономови Стефания Мирска. Получила високо образование още преди Освобождението, тя е първата гимназиална учителка във Варна, преводачка, писателка, общественичка. И майка на солидна челяд. Но трябвало да се има предвид, че тя живее във Варна. Че съпругът й Кръстьо Мирски е културен и напредничав човек – политик, публицист, общественик, който е бил избиран няколко пъти за кмет, бил е народен представител и е направил много неща за морския град, които и до ден-днешен го красят.

А Разград все пак е по-друго нещо. И Станка Николица Спасо-Еленина е само съпруга и майка. Едно по едно се задомяват децата й, животът им поднася проблемите си. Има и тежки загуби за майчиното сърце, когато безвременно си отиват някои от дъщерите.

След смъртта на Никола Икономов /1897 г./ тя е вдовица и майка. Остава да живее с дъщеря си Елена, която се омъжва доста по-късно. Огласяната някога от много гласове къща оглушава. Гласовете са само в мислите и спомените. И в посещенията на децата и внуците, на роднини и приятелки.

Особено много се е развълнувало майчиното сърце, когато в началото на 1902 г. най-малкият син Григор тръгва да се бори за свободата на Македония. Това научаваме от едно писмо на Елена Икономова до сестра й Стефания Мирска. Явно сестрите са поддържали писмовна връзка, съпругът, Кръстьо Мирски е изпращал в Разград и броеве на вестници, в които вероятно се е изявявала Стефания Мирска. Навярно това е бил жест към майката, към Станка Николица Спасо-Еленина. Писмото на Елена Икономова е по повод писмо на годеницата на Григор Попов, с което тя съобщава, че след идването си в Разград нейният годеник е тръгнал за Македония. /Това е първото му отиване там, с четата на Михаил Чаков. През следващата 1903 г. той отново ще бъде на македонска земя в чета, водена от Гоце Делчев и Пейо Яворов./.

Ето откъс от това писмо: „...нещастна мама, тя види са се укахъри много, нали е чядо, пак е мило, все си мълчи и никому нищо не дума, но от нощес е болна, като я задуши, че и аз сама къдя да отида и що да правя, направих й чяй, дадох и да испие две чаши, а днес по обяд и стана много лошаво, оплаших се, че ще умре в ръцете ми и няма никой, после и попремина и все спа като упоена... Сега си лежи на кротко, че не зная дали тази нощ не и стане зле, че утре ще видя да пратя за д-р, но тя не иска името им чюе, ако се залежи какво ли ще правя сама, на сичко ще благодаря само да оздравя...“

И силната българка оздравява. Писмото носи дата 21 януари 1902 г. След известно време местният вестник „Преглед“ пише, че са се завърнали в града Върбан Килифарски и Григор Попов, който били в Македония. Това значи, че майчините ръце са прегърнали сина с най-неспокойната душа от всички деца на Станка Николица Спасо-Еленина.

В архива на Григор Попов, събран и подреден от сина му Ангел Попов и съхраняван в Териториалния държавен архив в Разград има и две снимки - картички от времето на Първата световна война. Не може да не вълнува човек, когато ги държи в ръце. Защото са ги държали ръцете на Станка Николица Спасо-Еленина. Навярно се е вглеждала в снимките и е мислела не само за своя син, а и за хилядите български синове по бойните полета на войната.

„Мили мале и и како Еленке“ започват тия снимки-картички. Първата е от 24 март 1916 г.: „Бях ви писал, че може скоро да се видим, разчитайки, че ще ми дадат отпуск. Предвид на многото работа обаче, отпуск ще ми се даде по-късно. Пращам ви тази картичка, за да ме видите след 4-годишна раздяла. Фотографиран съм заедно с германци. Вие как сте? Защо не ми пишите? Сърдечен поздрав ваш Григор.“

И втората снимка е изпратена от Скопие, но вече през 1917 г. На майка си и сестра си Григор Попов честити Рождество Христово и им пожелава здраве и спокойно посрещане на празниците. Пише им и че скоро е бил в София, където жена му и децата били болни.

Така преминават годините на тихия залез на Станка Николица Спасо-Еленина. Може да се съжалява, че в излизалите в Разград вестници след Освобождението няма и дума, че такава личност живее сред разградчани, да се припомни миналото й, делото й... Но какво да искаме от тогавашните вестници. Те са били в по-голямата си част или орган, или със симпатии към някоя партия. За тях са били по-важни политическите задачи на партиите, текущите новини и стремежът да се разкритикува партията, която в момента е била на власт.

Разбира се, Станка Николица Спасо-Еленина не е очаквала, нито пък се е стремяла към някаква гласност. Като проникновен и духовно издигнат човек тя не е могла да не се вълнува за настоящето. Това показват и споделени от нея мисли през 1917 г. пред една от внучките й, според публикация на внука й Ангел Попов във в.“Лудогорска правда“ от 29 август 1968 г.: „Освобождението ни донесе слънцето. Много видях оттогава насам и много се радвам, че посятото семе в ония мътни и тежки времена даде изобилен плод на България. Но колко чудеса станаха, какви открития всеки ден стават. Сега и ние ще имаме електричество. Аз помня кога си светяхме със свещи, с лампи, със стъкла, а и какво ли има още да видим! Хората са все едни и същи, с каквато и светлина да ги осветят... само дано не се покварва тяхната душа!“

В тия думи проличава един отворен към света и неговите предизвикателства дух, любознателен към новото. И същевременно каква мъдрост има в това, че човешката природа, човешката същност не се променят под каквато и светлина да ги погледнеш. Прави впечатление и загрижеността й да не се покварява човешката душа. Тогава скромната разградска будителка е на 82 години.

Един от внуците от страната на братята и сестрите й я е запомнил все до огнището с книга в ръка. Тогава той е бил малък, водили са го на гости и във впечатлителната му душа е останал запечатан образът й.

Какъв по-силен и жизнеутвърждаващ образ-символ от този на наведената над книга жена до огнището. Така да я запомним и ние, сегашните поколения, в годините на тихия й залез – с книга до огнището. Огнището на живота. И на паметта. Белязана от съдбата да остане безсмъртна.

 

Божидарка ЗЛАТАРЕВА