Търсене

Начало История Още нещо за разградските генерали и за техните разградски съпруги...
Още нещо за разградските генерали и за техните разградски съпруги...
06 February 2017

Отнасям се с уважение към професор д.п.н. Пламен Радев още от времето, когато прочетох първите му книги за историята на Разград, следя и публикациите му във вестник „Екип 7“ на същата тема.


06_02_2017_dikov.jpg06_02_2017_aktrisa.jpgВече сме д някъде и приятели, тъй че след като прочетох публикацията му „Нещо повече за славните генерали и полковници от Разградския край“, бих могъл и в пряк разговор да споделя с него следващите редове, но наближава 70-годишнината на Разградския театър и /респективно 147 г. от първото театрално представление в нашия град на 25 декември 1870-та година, по стар стил/. По тоя повод ще бъдат казани много нови и стари неща по темата, но едва ли ще стане дума и за още един „наш“ генерал...Или поне не в тоя вариант!.

Писал съм вече по въпроса, но в случая съчетавам два сюжета в един и ще стане ясно защо!


БЪДЕЩИЯТ ГЕНЕРАЛ-ЛЕЙТЕНАНТ Вичо Дионисиев Диков е роден през 1861 година в Тулча, Северна Добруджа. Още като 16-годишен младеж се записва в доброволческата дружина на генерал Цимерман и участва в Руско-турската война от 1877-78 година.

Завършва първия випуск на Военното училище в София и излиза от него с чин подпоручик, като е назначен в 18-та пехотна Силистренска дружина. През 1883 г. е командирован в 54-ти Мински полк в Русия, където завършва офицерска стрелкова школа.

След завръщането си в страната е назначен за командир на рота в 8-ма Врачанска пехотна дружина в Шумен, която през октомври 1884 г. става Първа дружина от 7-ми Преславски пехотен полк. Третата, а после и Четвъртата /запасна/ дружина са с дислокация в Разград и със състав от Разградско, Търговищко и Поповско.

На 30 август 1885 г. Вичо Диков е произведен в чин капитан и след оттеглянето на руските офицери от армията ни след Съединението, още ненавършил 24 години, е назначен за командир на полка, с който защищава подстъпите към Братушково, Алдомировци и Сливница при настъплението на сърбите към тях в решаващите дни от 5 до 7 ноември, и стига с него до Пирот.

След Сръбско-българската война, през 1886-та година подкрепя преврата срещу княз Батемберг и бунта на офицерите-русофили в Силистра през 1887 г. Заплашен от арест, емигрира в Румъния, а след това и в Русия, където завършва Николаевската генералщабна академия в Санкт Петербург.

Завръща се в България през 1898 г. като подполковник. През 1905 г. е вече генерал-майор и командир на 6-та пехотна Бдинска дивизия. През 1907 г. е назначен за началник-щаб на армията, през 1909 г. е началник на Военното училище, а през 1912-та – главен интендант на Военното министерство.

През Балканската война е началник на Главното тилово управление на армията, а в Междусъюзническата командва 4-та армия и отново се бие срещу сърбите на Калиманската позиция. Малко по-късно, заедно с 2-ра армия, обкръжава гърците в Кресненското дефиле, което е повод гръцките представители на преговорите в Букурещ да искат примирие. По тоя повод е произведен в чин генерал-лейтенант. Същата година преминава в запаса.

Умира на 4 май 1926 г. В София….

БЪДЕЩАТА ПЪРВА РАЗГРАДСКА АКТРИСА Хриса Карапеева е родена през 1958 г. в Разград. Понеже от малка била ученолюбива, с решение на каазалийския съвет на града и по предложение на местното женско дружество „Майчина грижа“ е изпратена в Габровското класно училище, което завършва с отличие и от 1876 до 1879 година е вече учителка в разградското девическо училище. Преподава аритметика, физика и български език.

Театралното дело в града вече е в разгара си, но както е известно, всички женски роли в постановките са се играли от мъже, така че голяма била изненадата на местното консервативно настроено население, когато то видяло учителката на децата си на сцената!

Според спомените на Тодор Вълнаров, в периода 1878–1890 г. в Разград са играни пиесите „Стоян войвода“, „Райна княгиня“, „Криворазбраната цивилизация“ и др. И допускаме /само допускаме/ че г-ца Карапеева е играла именно Райна Княгиня по обяснимите причини – едва ли някой би се зарадвал на мускулест мустаклия в ролята на легендарната ни знаменоска, но така или иначе, дързостта на младата ни учителка и първа актриса не останала без последствия. Заради „несвойственото й с тогавашните морални времена поведение“, тя напуска Разград през 1879 година и учителства после в Силистра, Каварна, Тулча, Севлиево , пак в Разград и Лом...

И ДОСТИГАМЕ до времето, когато две различни съдби стават една обща съдба.

В проучването си историчката Къна Бойчева от 1997 г. „Артистичната волност на учителката Хриса Карапеева“, когато гореизложените факти за нея бяха известни, но още не знаехме нищо за Вичо Диков, тя добавя и следното:

„В Лом, града на Кръстьо Пишурка...я стоплила любовта на капитан Вичо Диков, на когото станала вярна съпруга, той я отвел в Петербург, където бил на учение няколко години в Царската военноморска академия, а самата Хриса посещавала самарянски курсове. Завърнали се в София с дъщеря Вера, след което последвали още три момчета...През Първата световна война не се стърпяла, надянала самарянската престилка и забрадката с червения кръст и заминала на фронта да се грижи за ранените и да утешава умиращите войници...За което била наградена с орден...“.

Починала на 84 години в София.

При по-сериозен размисъл над биографията на Вичо Диков в капитанския му период откриваме някакво несъответствие, тъй като той във Видин /респективно Лом/ отива след завръщането си от Русия като подполковник през 1898 г.. Същевременно пък знаем, че Хриса Карапеева е напуснала Разград през 1879 г., но е учителствала и втори път тук.

Знаем също така, че в Разград още през април 1878 г. е сформирана една от първите в страната ни пехотни дружини, с командир руския капитан Киселов, тъй че допускаме /пак само допускаме/ срещата между двамата да е станала много по-рано и то именно в нашия град в по-младите им години...

Така или иначе, генерал-лейтенант Вичо Диков и като любим командир на разградските герои при Сливница, и като „разградски зет“, според една известна поговорка, е „наш генерал“.


Дулинко ДУЛЕВ