Търсене

Начало Интервю Диджей БРАНКО: Българинът си мисли за хляб, ток и сметки и не желае да плаща и за музика
Диджей БРАНКО: Българинът си мисли за хляб, ток и сметки и не желае да плаща и за музика
15 February 2017

Бранимир Фиданов, познат в Разград и като Диджей Бранко, е роден през 1960 година. Наследил от родителите си артистичната жилка, Бранко няколко години следва хранителни технологии в Пловдив, за да се завърна в средата на 80-те в Разград, където прави кариера като един от най-успешните диджеи в града и областта ни.


15_02_2017_branko-3.jpgВероятно много от днешните млади хора не го познават, но за сметка на това на неговата музика са се запознавали и са се женили някогашните младежи и девойки, израснали през 80-те и 90-те в нашия град. Диджей Бранко не се е занимавал само с музика, на него дължим страхотната изрисувана каравана - видеотека, от която целият ни град си вземаше филми за вкъщи. Гледахме ги, но не на компютъра, а на телевизора си и то във времена, когато Интернет, Google и Facebook бяха понятия, които не ни говориха абсолютно нищо. В седмицата на любовта и Деня на влюбените ние решихме да потърсим Бранко, за да ни разкаже за онова славно време, когато сигналът още беше аналогов, музиката и филмите – платени, а албумите и видеокасетите с обложка – доставяни. Да, далеч не както е сега през 2017 – всичко да се сваля, или дори директно да се гледа онлайн. А ето и какво ни сподели той...


Бранко, здравей и ти благодарим, че се отзова на поканата за това интервю! Но нека сега да забием на дълбокото, както се казва, и да преминем по същество: липсват ли ти онези славни години, през които хората не само слушаха, но и активно си купуваха музика и филми за вкъщи? Ти, като един пионер за всички по-стари меломани и киномани в Разград, който доставяше забавления на цял един град, как се чувстваш в новата дигитална епоха на Интернет, където всичко е само на един клик разстояние?

За мен нещата отпреди и отсега са по-скоро в полза и на двете крайности. От една страна, както на всеки човек, на мен не ми липса толкова времето, колкото ми липсва младостта. Когато започнах да се занимавам като диджей, бях на 20-30 години, но днес, ако се замисля, времената също не са за изпускане. В момента информацията буквално ни залива отвсякъде, а едно време човек нямаше просто откъде и как да научи нищо. Преди малко се видях с един стар приятел, с който обожаваме да слушаме джаз, и аз му показах концерта на един известен джаз музикант, който ни беше гостувал преди време в Банско. И аз случайно попадам на този концерт в Интернет и го изгледах целия, беше невероятно!

15_02_2017_branko-1.jpgНо проблемът не е, че в Интернет има всичко, а че младите хора свикват прекалено да разчитат само на Интернет. За мен лично глобалната мрежа е един вид библиотека, но вместо да биеш път от другия край на града, ти влизаш и ползваш ресурсите на тази библиотека, дори без да се налага да излизаш от вкъщи. Но сама по себе си една информация няма никаква стойност, ако един човек не прояви желание сам да свърши нещо, да се потруди, както се казва, и да приложи нещо от наученото.


Четох едно друго интервю с Шкумбата по медиите и там той споделя, че веднъж се видял с един продавач на пазара и онзи искал да го черпи с кафенце, защото по негови думи „бил направил маса пари от касетките му със смешки“. Имаше ли наистина много пари в продажбата на аудиокасети по уличните сергии у нас през 90-те и защо лицензираната музика и видео се появиха толкова късно в България?

Когато за първи път слушах запис на Шкумбата, аз дори не знаех нищо за този човек, нито дори как се казва. Беше много отдавна. Бях още студент и записът на касетата беше с отвратително качество. За този човек Шкумбата се носят какви ли не легенди, но истината вероятно си я знае само той самият. Колкото до въпроса дали съм направил много пари от касети, да, по онези времена се печелеше сравнително добре от този бизнес. С уговорката, че за да се стигне човек да дотам да печели изобщо, той трябваше да инвестира в доста неща. Най-вече да си закупи актуалната за онова време аудиотехника, която да му позволи да прави качествен звукозапис /много беше важно звукозаписът да бъде качествен, повярвайте ми!/, а това не беше толкова евтино през онези години. Но има и нещо друго, човек трябваше да има канал, за да доставя музика и филми. Нищо общо с 2017 година, когато просто влизаш в YouTube и пишеш името на певеца или филма. Къде ти?! През ония времена, дори това искам да го отбележа, музиката се внасяше НЕЛЕГАЛНО в България, както сега се внасят наркотиците, или цигарите без бандерол, например. Знам, че на младите това може да им звучи идиотско /че кой пък ще тръгне да внася нелегално музика у нас!?/, но това беше истината. Дори всевластният през онази епоха „Балкантон“ имаше проблеми, тъй като той първо нямаше пари за лицензирана музика, второ, там всичко минаваше през една бюрокрация и бумащина на договори и отчети; и докато „Балкантон“ реши да пусне даден музикален албум на пазара, албумът вече беше излязъл от мода. Но ние, дистрибуторите на музика, все пак можехме да реагираме малко по-бързо на нуждите на меломаните, макар и не чак светкавично. Например, по едно време имаше бум на търсене за турска музика, а такава в „Балкантон“ не се предлагаше изобщо. Аз лично обаче си набавях турска музика чрез познати и приятели тираджии, които, пътувайки до Турция, ме зареждаха с касети с известни турски песни, които аз после записвах и тиражирах у нас. В интерес на истината българска музика изобщо не се търсеше, за нея си имаше „Балкантон“ и плочи. Във всеки случай, на мен ми ставаше много тъжно, когато дойде демокрацията и всички колеги ни изкараха „пирати“, защото сме били внасяли „нелегална музика“. Да, внасяхме, но аз мога да ти кажа, че всички тия колеги меломани /и аз включително/ бяхме готови да си заплащаме правата и да спим спокойно после. За жалост, в един момент самата държава дигна ръце и отказа да се меси в авторските права, ето защо дори и да искахме да си платим правата, нямаше на кого да го сторим. Самата практика за лицензиране се появи доста по-късно, когато вече нещата бяха неизбежни, но в началото, дори да отчитах някакви продадени бройки, това не касаеше самите изпълнители по никакъв начин. Просто обичайна практика у нас през онези години беше всичко да се случва в хаос, но на Запад не беше така. Аз съм живял в Холандия и там всичко с музиката е уредено. Младите хора може би ще се лишат от закуската си, но ще имат закупен лицензиран продукт за слушане и гледане вкъщи. И тук идва следният абсурд, че ако се появя аз и кажа на един холандец: „Слушай, приятел, ще ти дам презаписан диск с любимата ти музика, но за по-малко пари от цената, която ти ще платиш в магазина“, в този случай холандецът ще ми се изсмее и ще си помисли, че му се подигравам или обиждам. Че да не е луд да плаща за презаписно копие на диск или касетка, като може да си я купи с легална обложка и кристално качество от магазина. Да, но тук идва друго, че техните заплати са европейски и те просто могат да си позволят да плащат и за музика. Което ми напомня, че при българина е обратното, той си мисли за хляб, за ток, за сметки и не желае да плаща и за музика. Да, ама тази музика е създадена от някой, чийто състав и оркестър трябва да се издържа от нещо, с други думи тази музика не се появява от нищото, за да си позволи да бъде и безплатна. За жалост, така е било винаги, когато стане дума за авторски права...


Какво бихте посъветвали младите хора, които тепърва и вече в епохата на Интернет ще открият силата на музиката и киното?

Споменахте младите хора. Спомням си преди време, когато още правих ученически дискотеки, децата идваха много развълнувани, но ме виждат, че съм на годините на техните бащи и са били учудени, че точно аз ще съм им диджей. И тогава им правех едно страхотно откриване с рап и те се вдъхновяваха всички. Един друг спомен, бях на панаира в Разград, имах моя сергия преди време на него, и идва един баща със сина си, малко момче, което едва ли беше чувало досега за мен. И баща му ме гледа и му казва: „Ето, моето момче, това е човекът, на чиято музика се запознах и ожених с майка ти!“... После му показва касетките и му обяснява, че едно време на тях се е слушала музиката. Детето беше доста учудено, но може би му стана интересно. Кой знае? На младите хора ще пожелая да не чакат само Интернет да им казва кое е модно и модерно и кое не е, а те самите да се амбицират и да търсят за себе си най-качествената музика и филми за гледане. Не всичко с най-много „лайкове“ става за слушане.


Дамян ХРИСТОВ