Търсене

Начало Интервю Дулинко ДУЛЕВ: Господ ми е дал да гледам с ирония и сарказъм на себе си и на света...
Дулинко ДУЛЕВ: Господ ми е дал да гледам с ирония и сарказъм на себе си и на света...
23 February 2017

Г-н Дулев, ти си известна и емблематична личност в града ни. Сега всеки те знае, но малко са ни познати ранните ти творчески години...

Ранните ми творчески години са в село Дебнево, Троянско. В часа по литература и граматика учителката ми по български език Мария Кючукова ни възлагаше да пишем съчинения, съчинение по картинка, преразказ. Аз си ги правех, защото ми се отдаваше по-лесно от другите. Паралелно с това си пишех стихотворения към темата.


ДА ЖИВЕЕМ, ДОКАТО СМЕ ЖИВИ!


Изтънява на живота ми нишката. Изтънява.

Все по-малко кълбенцето, дето търкаля се,

става…

Ни с пари се сдобих, нито с някаква слава…

Освен с тая, която се смята

за „печална“ такава.


Нямам нито чекрък, нито някаква прежда,

да преда нишка нова -

безнадеждно изглежда.

Та какво, мои мили приятели, днес мога да кажа,

все пак?

Събрал съм си вече багажа

и чакам последния…

Най-последния влак.

Правих всичко възможно да си тръгна на време,

но Господ не щя ме на млади години …

И още не ще ме.

А с него да споря -

кога да ме вземе,

не мога,

та ще мязам, навярно,

на дебил в некролога…


Но още съм странен,

побъркан, неразбиран и щур,

и с илюзии още живея…

И без да ми пука за децибелите,

нощем пея

„Гаудеамус игитур“

под прозорците

на остарелите!

 

22. 02.2017 г.

25_02_2017_dulev_3.jpgУчителката задраскваше стихотворенията, като ми се караше, че никой не ме е карал да правя това. Не влизали в учебния план, ако било трябвало, щяло да е написано в плана. Това ме отказа известно време да пиша. Авторитетът на учителя беше огромен тогава и аз послушах съвета.

Продължих да си пиша стиховете тайно. Когато учех вече в Търново в Търговската гимназия, науките бяха за мен толкова странни, че имах чувство, че уча японски, от който нищо не разбирам /б.а. - преди Университета Дулинко се е учил за счетоводител, но явно не е било писано да се реализира в тази област/. Тогава се появи друга моя учителка, казваше се Мария Кьосева - на нея дължа всичко. Открих, че не я слушам като преподава по предмета „Планиране и икономика на народното стопанство“, а си пишех нещо в тетрадката. Тя стояла зад гърба ми и като ми видяла писаниците, каза да остана след часовете. А по онова време да те оставят след часовете си беше направо тревожно нещо. Водят те при директора, обаждат се на баща ти и майка ти и става страшно. Оказа се, че учителката е много начетен и интересен човек. Тя и до ден-днешен си е такава, макар че е на осемдесет и няколко години. Разгледала стиховете в тетрадката ми по планиране и ми вика: „Добре де, Дулинко, виждам че имаш желание да пишеш. А чувал ли си за стихосложение силабическо, силаботоническо, за ямб, хорей, амфибрахий, дактил и прочие. Тези неща също ми звучаха на японски, но на другия ден тя ми донесе учебника по теория на литературата на Тимофеев. Прочетох всичко с голям интерес. Така се започна.

Първото ми стихотворение излезе, когато бях на 14 години, в ловешкия вестник „Заря на комунизма“. После излизаха и други неща, например пишех против тютюнопушенето, против алкохола. Доскоро пазех тетрадката си с детските стихове. После вече като студент пишех дописки, сиреч журналистически наченки. Първите ми писания излязоха още като бях пионерче във вестник „Септемврийче“. По-късните ми публикации са във вестниците „Борба“, „Заря на комунизма“ и в „Троянски глас“. Като дойдох в Разград и кандидатствах за работно място в местния вестник, просто имах какво да предложа. Независимо, че някои твърдят, че съм бил с протекции. Доказал съм се с работата си, че ставам за това място.


25_02_2017_dulev_4.jpgТи си един от най-добрите поети днес в страната. Твоята поезия обаче има специфичен чар – пишеш хумористично-сатирично, което е доста трудно. Малко са поетите в България, които пишат в тоя жанр. За да се пише такава поезия, се изисква, освен ерудиция, но и много талант. Как постигаш всичко това?

Цялата работа е донякъде до късмет. Пиша сатирично и хумористично, защото вътрешният ми усет е такъв. Има лирици тъжни или възторжени, които и аз чета с удоволствие, но при мене е дадено от Господа да гледам иронично на себе си и на света - някой път със сарказъм, друг път с ирония. Но що се отнася до това, дали съм известен поет в страна – съм. Като по-млад поет обикалях с приятели около кафенето и ресторанта на Съюза на българските писатели на „Ангел Кънчев” №5 за което Радой Ралин бе написал „…Всяка мижитурка пише се поет…”. Аз влизах вътре и сядах до великите хора. Част от тях отдавна ги забравиха, но бяха много велики. После ме избраха за член на секретариата на Съюза на българските журналисти – два мандата, всеки месец трябваше да ходя на заседания. Винаги бях в среда с известни писатели и журналисти. Сядах на масата с Джагаров, а той по него време беше зам. председател на Държавния съвет. Познавах се добре и сядах на масата в ресторанта на Съюза с Радой Ралин, с Марко Ганчев, който ми беше рецензент на първата книга, и с други велики имена, хората вече не са между живите. После написах една поема или стихотворение, още при социализма, - „Дворците ще превърнем в детски ясли”, което ме изстреля по върховете. Точно тогава Радой Ралин ми каза: „Ти какво мислиш, ей! Ти да не си по кадърен от мене?“. Тогава имах един приятел от Съюза на писателите, казваше се Валери Калонкин, чиновник, почина през 1999 г., та той ми казваше: „Абе, Дулинко, тук при нас се получи питане от ДС за теб, питаха информативно, какъв е тоя там от провинцията, някакъв си Дулинко Дулев?“... Не че са ме търсили да ме арестуват, просто питали хората. От Съюза им казали: „Абе, оставете го тоя, той там е едно селско поетче…Не си заслужава вниманието ви“.

25_02_2017_dulev_6.jpgПишех стихове, защото ми се пишат стихове. А има хора, на които им харесват даже. Но за мен журналистиката бе основното занимание, другото основно занимание бе е театърът. Когато бях в София, винаги влизах, след като свърша съюзната работа, в кръчмарските среди на писателите. Мнозина от тях мислеха, че съм в творческа командировка в Разград, а не че съм оттам.


Лесно ли се оцелява в малкия град и в обществото въобще, когато пишеш истината и то във форма на остро бичуване на недъзите на отношенията ни?

25_02_2017_dulev_5.jpgЧесто съм напускал вестника, в който работех, и съм се връщал. Но напусках по собствено желание. Може би някой трябваше тогава да ме уволни, че сега да се пиша репресиран. Ако човек иска да става някакъв, трябва да отиде в София в централен вестник да работи или просто често да ходи до там и да си сверява часовника. Често казвам на младите поети. Добре де, станали сте нещо в Разград, но се опитайте да станете нещо и в страната. Но от друга страна, малкият град си има своите предимства. София си е лудница – за мене. Печалната слава на малкия град: някои те знаят какъв си поет, но някои не те знаят що за стока си. За мен беше интересно като по-млад да вървя по улиците на Разград и шофьорите вместо да ме псуват, да викат: „Абе, Дулинко, качи се на тротоара, бе!“. А аз им отговарях: „Баща ми ме е учил да вървя в правия път, а не по тротоарите!“. Така че има по-голямо очарование, което липсва на софиянци. Тук - дали лош или добър - хората ни знаят кои сме. А в София, ако не вървя редом с Радой Ралин или някой друг велик, никой няма да знае кой съм. Харесва ми тук. Аз дори се опитах по едно време да отида във Видин, когато беше модерен град, но не стана. Там срещнах велики поети като Лъчезар Еленков, Андрей Андреев, даже външният министър Петър Младенов (оня с танковете после) си беше от там. Вечер си мислех за Разград, за приятелите като Владислав Бабаров, Васил Господинов, Недялко Коев и други. Липсваха ми, хващах шкодата и си пристигах.


25_02_2017_dulev_1.jpgКажи за театъра, знам че това е твоята голяма любов?

Театърът ми е първата любов. Аз започнах да играя в училищния театрален кръжок. Съвсем малък играех дете, което залавя сръбски шпионин. Тогава ситуацията беше такава и това е било актуално. Понеже дъщеря ми е женена за сърбин, сега се смея, че още навремето ги ловях тия сърби. После като отидох в Търново, точно Мария Кьосева ме прие в театралния кръжок. Участвах в национални фестивали на театралната художествена самодейност. Като дойдох в Разград първата ми работа беше да се включа в естрадния колектив към Младежкия дом. Но по него време театърът се считаше за циркаджилък от отговорните другари и затова ме попитаха, дали искам да бъда журналист или да се занимавам с циркаджилък. Сиреч да отида да работя в театъра. Стана така, че после работих като драматург в Разградския драматичен театър. А преди това завеждах отдел „Култура“ във вестника. Присъствах на репетициите в театъра, на всяко представление. После Ангел Геров ме покани на работа в театъра.

25_02_2017_dulev_2.jpgБил съм и художник. Участвал съм в една международна и две национални изложби. Все още мога да рисувам, а стихчетата си идват сами и аз си ги записвам. Ако си в театъра, трябва да слушаш режисьора, ако си художник, трябва да имаш четки, бои, тушове, платна и прочие. А писането на стихчета е просто. Вземаш лист и молив и пишеш, а Господ ти диктува. Проста работа е, нали?...


Във всеки брой на вестник „Екип7“ четем епиграмите ти? Как се получава това, ами ако нямаш вдъхновение?

Епиграмата е висша форма (не защото аз пиша такива), но е доказано от Радой Ралин, Марко Ганчев и др., че с четири реда можеш да кажеш нещо, което не можеш да кажеш дори и с десет страници, писани във вестника. Хората харесват епиграмата, ако е хубава, разбира се. Тя също е обект на масово писане. Мнозина си мислят, че епиграмата е лесна за създаване. Това, което правя във вестника, е доста трудоемко и отговорно, защото съм длъжен да го напиша, като рубрика без прекъсване. Нека се опита някой да го направи. Но получавам положителни отзиви от хората и затова продължавам да пиша.


Разкажи на читателите на „Екип7” повече за „Златен кос“ , наградите и песните по твои стихове...

Преди „Златен кос“ имаше една продукция на редакция „Хумор, сатира и забава“ на БНР по програма „Христо Ботев“, която се казваше „Голямата къща на смешните хора“. Продукцията се провеждаше на различни места из страната. В Разград е имало две такива. Имаше в Силистра, в Кюстендил. Там артисти от Сатиричния театър, от Народния, с които и до днес поддържам връзки, изпълняваха наши произведения като песни или рецитации. После редакция „Хумор, сатира и забава“ реши и започна да провежда фестивала „Златен кос“. Участието ставаше, ако те посочат и поканят. Не можеше да се участва масово там. Песни по мои стихове изпълняваха Васил Попов, Вели Чаушев. Академик Найден Андреев направи последната ми песен. Борис Карадимчев също е писал музика по мое стихотворение. „Златен кос“ си беше нещо като пародия на „Златния Орфей“.


Често ти крадат стиховете и ги преправят, а понякога и направо си ги пускат със своето име. Боли ли интелектуалното ограбване?

Разбира се, че е неприятно. Да си прочетеш собствен текст под чуждо име… Напоследък имах два такива случая. Половин стихотворение от мен, после авторката си продължава със свои редове. Аз дори я познавам и й казах: „Що така, бе момиче?“. А та ми отвръща, че много й харесало, че било също както тя си го мислела. Така й решила, че може да си го вземе. Наскоро в един от пенсионерските вестници беше публикувано стихотворението „Дворците ще превърнем в детски ясли“, на което началото и края са моите, а вътре има някакви други размишления. Това го правят хора, които имат мерак да им излезе името по вестниците. Днес с Интернет масово се пише и се „вземат“ строфи от други хора. Е, какво да се прави - едни крадат имоти, други банки, трети предприятия, а че някой откраднал четиристишие или цяло стихотворение – голяма работа. Интелектуалната собственост не е защитена и творците са ощетени, това е истината.


Как се чувстваш като почетен гражданин днес, макар че заслужаваше това да се случи отдавна? Когато те наградиха, много хора се изненадаха, защото мислеха, че отдавна са те обявили за почетен гражданин...

Благодаря на хората, които инициираха и подготвиха подписката, и на всички, които ме аплодираха в салона, когато ми връчваха наградата! Нормално е човек да се радва на едно признание, каквото и да е то. Имам „Златен пегас“, имам „Никола Икономов“ и сега тази награда. Първият съм, който има трите наведнъж. Благодарен съм на хората.


Бъди здрав и твори още дълго! Творчеството е безсмъртие.


Димитър ПЕТРОВ

 

* Дружески шарж от приятеля Стоян Гроздев

* Малко след постъпването му на работа в редакцията на „Ново Лудогорие“ - първо се извисява на останалите само по-ръст, скоро след това и като творец...

* Лили Иванова също има песни по текст на Дулинко Дулев, снимката е от края на 80-те...

* Ръководител на литературен кръжок в Лозница преди двайсетина години

 

* За малко работи в радиоцентъра, тъй че му се налага да чете патетични текстове по време на манифестации

* С колегата по перо Иван Дойнов в спор за таланта в поезията