shadravan.jpg abonament1.png
 
 
брой от 21.08.2017 г.
ekip7-small-2017-8-21.png

Търсене

Вход






Забравена парола
apis_2014.jpg
ludogorie.jpg
Начало
Доходен занаят стана ибрикчийството. Голяма далавера се върти с него...
13 March 2017

Да ме прощава моят приятел журналистът Любен Панов, че му стъпвам на територията, макар и обут с лачени трандафори, и че вземам за временно ползване един от главните му герои - Лудото Сабри. Но когато човек прочете книжката му „Такси за Дренчовица“, не може да не се замисли и да не поразсъждава върху авторовите идеи и внушения. Книгите за това се пишат, за да се разсъждава върху написаното.


dimitar_aleksiev.jpgИскам преди всичко да кажа на Любо да не тъгува за Лудото Сабри. То си е живо и здраво и още гони вятъра по прашните сокаци на малката селска държавица, наречена от зевзеците Недоклан. Не го виждаме сред нас, защото живее в своя си, нормалния човешки свят. В границите на собствената си държавица, в която живяхме преди време и ние, всички нейни поданици. Докато не се преселихме целокупно в света на лудите и не запрашихме по новоизградените магистрали на уж нашата, пък вече чужда държава. Сабрито ще е вечно в истинския човешки свят, в света на труда, оптимизма и надеждите, в света, лишен от фалш, лъжи, лицемерие и илюзии. А що се отнася до неговата принадлежност, ще река, че то не подлежи на приватизация и затова не принадлежи никому. То е национален капитал, тъй като е събрало в себе си цялата мъдрост, любвеобилност и доброта на хората от Лудогорския край. И ще кажа още, че не е лудо Лудото Сабри. Напротив, по свестен е и от най-свестните. Но от незапомнени времена „свестните у нас считат за луди“. Несвестните сме ние, всички останали.

С Лудото Сабри се видяхме за първи път на долния край на малката селска държавица, наречена от зевзеците Недоклан, на мястото, където едно време беше входът на старата тухларна. Там тухларна вече няма. Събориха я до основи. По този повод Окумуш Петко от нашето село каза: „Гътнаха тухларната, за да запишат името си в българската история“. Според националните ни адети име в историята се записва не с градеж, а с разграждане. Откакто се помня човек по нашите земи, само се събаря. Диалектика било. Майната й на тая диалектика, барабар със закона й за отрицание на отрицанието. Къщата ми е бащино завещание. Аз през живота си тухла върху тухла не съм сложил, само терени за ново строителство разчиствах. Единствено една вътрешна тоалетна направих. Ама пък тоалетна за чудо и приказ стана. По лукс и функционалност може да се сравнява с тоалетните на световноизвестния седемзвезден хотел „Emirates palas“ в Абу Даби. Абе, хубава работа, ама... тоалетна.

На свободния пазар тухли вече не се предлагат. Освен липсата на производство, от пожарната има предписание, според което тухлите били лош материал. Нямали необходимите термоизолационни, звукоизолационни и пожароустойчиви качества. В изпълнение на противопожарното предписание, Окумуш Петко, след като си направи вътрешна тоалетна, събори външната /остатък от социализма/ и прибра тухлите под сайваната. Да чакат за втора употреба, макар да се усещаше, че понамирисват на нещо старо. Средновековните замъци на Западна Европа също така миришат на старо, но никой не ги събаря.

На мястото на тухларната бяха монтирани няколко автоматични линии за производство на шарени ибрици. През последните години шарените ибрици много се търсят. Шапките, които преди време останаха без глави, след като се разхвърчаха безстопанствено по жълтите павета, само шарени ибрици купуват. Било за задоволяване на собствените си нужди, било за угода или за услуга другиму. Доходен занаят стана ибрикчийството. Голяма далавера се върти с него. Много пари печелят ибрикчиите. Вместо портал пред новоизграденото индустриално предприятие издигнаха от кирпич триумфална арка. Някакво нищожно подражание на триумфалната арка в Париж. За прослава на българския творчески гений, и за да напомня на бъдещите поколения за височайшото историческо посещение на френския президент Франсоа Митерен в малката селска държавица, наречена от зевзеците Недоклан. Най-отгоре на арката художникът от нашето село Флориан Мазачо, със светското име Цветан Мазачов, изписа: „Индустриално предприятие за производство на художествена санитарна керемика“. От двете страни на арката поставиха две бронзови фигури. Отляво - ибрик, който повече прилича на олисяла от знание и мъдрост човешка глава, килната назад, с вперен недоумяващ поглед към надписа. Отдясно - копие на скулптурната фигура „Мислителя“ на френския склуптор Огюст Роден.

Когато Лудото Сабри видя Мислителя, рече: „Въх, завалията, оставили го гол, ще умре от студ!“. Обясних му, че поетите, мислителите и философите във всички времена и при всички обществено-политически системи са били оставяни да ходят голи и боси. Дори самият Огюст Роден е умрял от студ в собствения си дом край Париж, защото нямал пари за отопление. Което си е самата истина. Такава е била съдбата на твореца, национална гордост на културна Франция, чийто президент преди време ни беше обяснявал как трябва да живеем. Разбра ме Сабрито. Съблече парцаливата си текезесарска ватенка и я метна на гърба на голия мислител. След което, с осъзнато самочувствие на хуманист и победител над егоизма и равнодушието, пръв премина под триумфалната арка. Само той имаше това право.

Но върху какво се е замислил Роденовият мислител пред кирпичената арка? Според идеята на самия автор, той размишлява върху съдбата на измъчените хора под „Портите на ада“.

Цялата композиция излъчва титаническата мисъл на нашенските шапки без глави за връзката между базата и надстройката. Или как невежеството може да си купи култура по свой образ и подобие. Но всяко нещо, което може да бъде купено с пари, означава, че нещото е много евтино. Местните културтрегери видяха в композицията началото на нов етап от развитието на българското изобразително изкуство, наречено гьозбояджийство.

 

Инж. Димитър АЛЕКСИЕВ