брой от 23.06.2017 г.
ekip7-small-2017-6-23.png

Търсене

Вход






Забравена парола
apis_2014.jpg
ludogorie.jpg
Начало
„Светлик“ - територия, запазена от 23 години за култура
13 March 2017

25 години делят „Екип 7“ от откъсването му от някогашния казионен ежедневник. Време разделно в много отношения, в което обаче продължаваме да битуваме. Може да се каже, че този разхвърлящ частици от някогашното цяло часовник не е спрял да тиктака и днес, макар, видно за всеки, от националното богатство на страната не е останало много за изтиктакване.


13_03_2017_marieta_ilieva.jpgИмам предвид ресурси, предприятия, капитал, човешки потенциал. Особено последното продължава да си се разпръсква наоколо. И всичко това - въпреки гордо заявения патриотичен рекорд в числото на изкачилите Шипка или посетилите националния исторически музей на тазгодишния 3-ти март.

Но моя тема няма да бъде тази, която е очаквана в дни на изборна пропаганда и междупартийна битка. Моя тема е 23-ата годишнина на едни познати колони от вестника –седмичната рубрика за култура „Светлик“. В основата на създаването ѝ, както и на избора за името ѝ, стоят Янка Обретенова, Митко Ханчев, Костадин Крайнов, Иван Дойнов, по-късно Пламен Панчев.

Тя е съществувала като притурка, фолио или дори самостоятелен вестник в началото. Факт е: няма друг местен вестник в България, който да отделя толкова много място от пространството си за нещо, което по своята природа е скарано с актуалността, неизпускайки при това способността да звучи и злободневно - когато се налага...

13_03_2017_svetlik_2.jpgНямам статистика дали всяка сряда „Екип 7“ увеличава броя на читателите си, но мисля, че броят на пишещите в Разград не намалява. Много хора намират своя трибуна в рубриката. Някои от тях – не без основание. Сред тях са поети, печелили награди на поетични конкурси, като Иван Дойнов, Пламен Панчев, Дачо Господинов, Валентина Ласкаева , Емилия Пройнова и др. Мнозина скъпи за нас съграждани, гостували в „Светлик“, ни напуснаха –Христо Радушев, Коста Крайнов, Румяна Горанова, преди това Петя Йорданова, Христо Радков. Мъртвите са живи за живите, както се казва. Както и живите са мъртви за мъртвите. Други от поетите пък смениха Пегаса от герба на Разград с друг един, но останаха, все пак принципно, на него - Мая Кисова, Станка Николова, Дачо Господинов, Анелия Минчева.

Аз лично открих първото си публикувано „творение“ в „Светлик“ от брой през 1994 година. Оказа се протъркана в ръбовете, прегъната и пожълтяла хартийка. Такова желание ме е подтикнало навярно - да свържа нишките на живота си в нещо написано. Тази мисъл трябва да е водила и други. Като например поетите, които откривам в брой 22 от 22 февруари, тази година. Защо точно този брой, ще попитате? Защото е типично идентичен с други, но и съвсем типично оразличаващ се.

13_03_2017_svetlik_1.jpgСъщото може да се каже и за творческите личности, които го населяват.

Елена Дочева - с една „среща“ с времето като „бяг на струни“.

Мехмед Сансаров - сбита, красива , изпълнена със сетива източна поезия, която докосва с цвят, с аромат, с мелодия, поезия, която събира, но и изчезва в необятността на непознатото. Величко Енев – с неговите политически, граждански и неспокойни двустишия, които той нарича „една лирична вселена“, но не без въпросителния знак накрая. Такъв е подходът му - да опровергае, да преосмисли, да постави под съмнение, да коригира, да се надсмее както над себе си, така и над времето, над българската участ. „Самоубиват ни непрекъснато и се гневят, че възкръсваме“ - пише той с цялата саркастична противоречивост на страдателния залог, приложен към глагол като „самоубивам се“...

Иван Бобев - с носталгичния, меланхоличен спомен за една отминала младост и студентски живот, попаднали в бюрото за изгубени надежди, една смес от мечтание и усещане за несбъдване...

Иван Дойнов – кратък монолог, но без точката в края, както водата безкрайна в кръговрата ѝ, както сълзите, които оставят думите недоизказани. Дори след стотното прераждане. В моменти като тези човек неслучайно се пита: какво ни вдъхновява в този така враждебен свят? Честолюбието и егоизмът? Болката и самотата? Напразното ни крещене един на друг, без да се чуваме? Завистта, омразата и самоизяждането – самото минно поле на живота, по което притичваме ужасени и беззащитни. Обичайно е да поддадеш сърцето си на атрофия , на ожесточение и закоравяване. Вдъхновяващо е обаче да запазиш детската способност да се разплакваш - от страдание, от сблъсъка с несправедливостта във всичките й форми, още от радост, от миг на извисяване! Защото всяко стихотворение е една изплакана сълза.

Павлина Стаменова - с изпятата на един дъх мелодична прослава на любовта в стихотворението „Любовта е навсякъде“. Независимо от това „навсякъде“, третият куплет изненадва с констатацията „рамо до рамо - безкрайно сами“.

Стигам до последното стихотворение от броя - това на Пламен Панчев. Въпреки междуметието в заглавието, няма нищо детинско, наивистично или крещящо-сантиментално в него. Това е по-скоро история, разказано ясно, смислено и затрогващо, която може да се нарече любовна, но може да е и нещо, потънало под сивия прах на мимолетно преминала в ежедневието среща: „Миришеше на залез, на сбогуване./И може би на някаква любов“.

Така поетът изпълва образа на раздялата. Раздяла в някакво висящо състояние между голямото, прерязващо живота преживяване и спомена от все по-заглъхващото ехо от чаткането на немощното конче, което й дава картина, за да бъде запомнена, все пак. Оставам с тъгата си от срещата с нещо умъртвено, преди да е покълнало. Дали такава е била целта на Пламен Панчев, той самият знае...

Радостта ми, при всички случаи, е голяма, че мога в „Светлик“ да прочета мислите на хора, които познавам или които не познавам, но със сигурност - споделят живота ми по някакъв начин. Благодаря на „Екип 7“ за тази възможност!


Мариета ИЛИЕВА – ПИГЕЛЕР


„Светлик“ от 1995 година, публикация на Георги Ковачев, ерудит и интелектуалец от висока класа, вече покойник. Това есе излезе и в суперелитното европейско списание за литература и философия „Летера“ – нещо недостижимо за разградски автор по онова време, че и сега. Поне ние не знаем друг разградчанин да е публикувал в това издание...


Краят на 1996 година: правителството на Жан Виденов е довело страната до катастрофа, левът е обезценен, спестяванията – стопени, хората обеднели, няма даже хляб по магазините, но творческата енергия на разградските поети не секва, а „Светлик“-ът продължава да публикува творбите им...