Търсене

Начало История Как едно земетресение уплаши Разград и даже развали банкета на кризисния щаб...
Как едно земетресение уплаши Разград и даже развали банкета на кризисния щаб...
17 March 2017

Искам да споделя с любознателния млад читател, който е обръгнал вече на кризи, земетресения и избори, колко интересно ми беше по време на „разградското вранчанско земетресение“, или по-точно какво изпитахме ние в нашия район, когато земята се залюля под Вранча през 1977 година...Тогава имаше много жертви и материални щети в Румъния, а у нас - в Свищов; в нашия край имаше поражения по сградите...


17_03_2017_zem.jpgdulev.jpgНа 7 март преди 40 години съпругата ми е в командировка в Габрово...Малката ми и единствена тогава щерка Любица, на три години, е при баба си и дядо си, а аз съм поканил двама приятели в гарсониерката си, да ми помогнат поради проблема ми с повредения ми бойлер и с изпразването на дамаджаната с двойно препечена троянска сливова.

Единият човърка в бойлера, другият следи джезвето, в което грея въпросния еликсир... Тъкмо сме изпили вече едното джезве, и им пържа на двамата домашна наденица - от майка ми армаган, изведнъж се чува едно продължително „Вууу!“, а всичко покрай нас започва да се тресе!

Тъкмо вика единият „Абе, Дулинко, к'ъв е тоя ТИР, блока ти ще събори!“ и докато аз проанализирам, че не може никакъв ТИР да минава покрай ЕПЖБ-то ми, изведнъж като рече едно нещо „Тряс!“ – и тиганът изхвръкна от печката и точно върху новото килимче на жена ми в кухнята се преобърна... Гостите ми, като по-образовани от мене по въпроса с природните катаклизми, ревнаха в един глас „Земетресение!“ и изхвърчаха от дома ми... Чувам как врати се тряскат, хора по стълбите тичат, москвичи бръмчат, жените плачат, пищят децата и старци се молят богу горещо и мигом се сещам: а, ама то май наистина земетресение има!...

И журналистическият дълг в мене надделява над страха от съпругата ми заради оцапаното килимче...

Гася бойлери и електрически уреди /както съм чувал, че трябва, макар че и токът изгасна!/, сложих на рамото си портативния репортерски магнетофона, който беше с размерите на една съвременна дамска чанта, цапнах една ракия от дамаджаната - не за кураж, а от жалост и мъка, че ако не се върна вече, зян ще отиде тя или над гроба ми ще я прелеят…

Когато излязох сред паниката на навалицата и отвсякъде пък се чуваше онова странно „Вуууу“ и лично чух да се говори, че язовир „Бели Лом“ се е скъсал, та трябва да бягаме по височините...

Макар че това странно „Вуууу!“ продължаваше, отидох в сградата на Общинския съвет, която тогава се намираше, дето сега ни е НДК-то. Токът беше вече възстановен и цялата сграда светеше. „Ето, викам си, закъснях. Кризисният щаб вече заседава, а аз пропускам събитията“. Обаче вътре никой няма!

В заседателната зала тогавашните управници явно бяха празнували 8 март – с водки, ракии, банани, портокали, луканки, пастърми, суджуци и други деликатеси, които, общо-взето, знаех, че съществуват, но на едно място никога не ги бях виждал!

Поради 40-годишната давност си признавам, че седнах на масата да го чакам тоя кризисен щаб да се върне, че да напиша репортаж как се бори с кризата, и докато чаках, май за пръв път опитах какво е туй нещо банан. „Столична“ бях пил и преди това - тя не беше още модерна тогава, пък и струваше само 1.98 лева бутилката, но къде ти да видиш банан – „пускаха“ ги само по Нова година и се редяхме на опашки... Поседях още малко, щабът тъй и не се върна, после се уплаших да не ме сметнат за мародер, минах покрай редакцията, в която също никого нямаше, и се прибрах, сам-саменичък из разградските улици, у дома…

Сметнах, че ми е все тая къде точно ще ме намерят водите или земетресенията, прибрах се в имота си, ударих му още една ракия и без да предполагам, че след 40 години нещата с кризисните и управленските щабове покрай нас ще са си все същите, заспах.

И тука трябваше да приключа с младежките си земетръсни спомени, ако…Ако някъде към девет часа в събота колеги едва ли не бяха почнали да разбиват вратата ми. Как не те е срам - викат! Кризисни щабове заседават...Целият колектив по тревога сме се събрали, само тебе те няма! Къде ти е чувството за отговорност!? И прочее…

Както и да е. Пратиха ме като най-млад с варшавата в Сеново, където земетресението се смяташе за най-силно в района. И тъй си беше. Даже на сградата на Общината, която тогава беше на гарата, имаше такава пукнатина, че през нея се виждаше какво има в стаите, а имаше и разкривени жп линии.

Но местните кадри ми предложиха да напиша възторжен репортаж за тяхната телефонистка гюромихайловка, не й помня вече името.

Имало, представете си, уважаеми млади читатели, точно тая вечер учение на Гражданската отбрана, на чиито щатни чиновници заради такива сложни ситуации им се плащаха дебели социалистически заплати! А такава отбрана без телефони не става, защото джиесемите, таблетите, компютрите и другите сегашни изгъзици, още ги нямаше даже и в научната ни фантастика.

Стояло си, значи, момичето със слушалките на ушите и чакало, ако някой се обади, да почне да дава свръзка в името на отбранителните и спасителните дейности, ама никой не й се обадил. Тресло се и трещяло около него, чак горната част на сградата се разместила на полудиагонал, ама то на бойния си пост останало!

Гражданските ни отбранители първи се разтреперали от земетресението и забравили да й звъннат, че и тя да избяга като тях...Чак на сутринта дошъл някакъв общинар да си нагледа инвентара и я намерил в телефонната централа, още трепереща.

По онуй време бях /пък и още съм/ журналист, а не разказвач на измислени истории, и долу-горе същото написах за вестника и тогава, а главният ми редактор го хвърли ядосано в кошчето си.

„Може и точно тъй да е било, вика, ама не бива така да се черни светлата ни социалистическа действителност, а и Гражданската отбрана е част от военната ни стратегия! Какво ще си помислят империалистите, ако аз реша да ти публикувам глупостите!?“...

Всъщност, наистина не съм бил чак пък много по-глупав, отколкото сега, защото, когато му разказах и какво съм видял на масата на местната ни управа, се отказа да ме наказва „заради липсата на журналистически интерес към обществено значимите събития в окръга и страната“…

Само като справка ще добавя, че в това отношение много ми помогна ОК на БКП, откъдето заявиха: „Нищо сложно в Разградски окръг не се е случило. Дори и в трудните природни условия работническата класа, вярна на Партията и Правителството, продължи да изпълнява и да преизпълнява денонощно и без проблеми зададените й от тях планове!“...

Силистренските партийни ръководители обаче се оказаха или по-тарикати, или по-реалисти от нашите. Те с факти „доказаха“, че са по-пострадали повече даже и от Свищов, където загинаха 100 души, и получиха държавна помощ за справяне...със щетите. Разград получи потупване по рамото...


Дулинко ДУЛЕВ


П.п. А това ужасяващо „Вууу!“, което на 7 март 1977 година побърка Разград, с всичките му кризисни щабаджии, спасители и отбранители, се оказа, че било от една тръба на ТЕЦ-а...