Търсене

Начало История Арменците - народността, която не загуби чувството си за хумор и за собствено достойнство
Арменците - народността, която не загуби чувството си за хумор и за собствено достойнство
03 April 2017

Крикор Азарян казваше: „По какво се познава от пръв поглед арменецът? По чувството за хумор и по тъжните очи“... Дали да не започна и аз в този смисъл, като цитирам хилядите вицове на Радио „Ереван“? Май не е удачно, особено като имаме предвид ситуацията у нас и опитите за намеса на чужди нации спрямо изборната ситуация в България, към българския етнически модел.

03_04_2017_armenci-4.jpg

krasimir_kynchev.jpgНо в контекста на случващото се на Балканите и в нашата страна, мисля, че не е излишно да разгледам някои исторически аспекти за запазването на етническия мир с всички живеещи етноси и народности в България. Тотално отричайки постулатите на марксизма-ленинизма, не трябва да забравяме и да не признаваме правилността на някои основни и определящи извода за „народ“, „народност“, „етнос“, „демография“. Въпрос на интерпретация и гледна точка, разбира се. Особено в такава деликатна област, като към ония народностни групи, определяни като „малцинства“ спрямо българския етнос – турци, цигани, евреи, арменци, татари, казълбаши и т. н. И това, когато днес сме изправени пред демографска катастрофа, когато сме заливани с потоци бежанци с трудно различима принадлежност - към тероризма или към спасяващо се и търсещо по-добър живот мигриращо население.

03_04_2017_armenci-1.jpgТук ще дойде реч за най-малката, но може би една от най-значимите народностни групи в България - арменците.

Умишлено не подчертавам „народ“, защото в нашите земи, на територията на България, тази етническа група фигурира, живее и се самоопределя като народност, но тя е неразделна част от българския народ. Позволявам си да изложа някои мои мисли и разсъждения, породени от историческото познание на фактите за тази народност в нашите земи. Ще се постарая да дам примери и факти от по-близкото или по-далечното минало на съжителстване между нас, българите и арменците, документирани в историческите свидетелства.

За първи преселници арменци из днешните българските земи се споменава още от V век. Това са конни войници и техните семейства от подвластната на Византия Източна Армения. Предполага се, че повечето от заселилите се между VII и XI век арменци са асимилирани. Според една друга хипотеза това са така наречените „павликяни“ – последователи на еретичното християнско учение, създадено от арменци и сирийци. Павликяните се сливат със заварените богомили – българи, а по-късно повечето еретици приемат католицизма. Междувременно се увеличава и броят на арменците грегорианци. Второ такова преселение на арменци е през VII – IX век основно из земите в Тракия. Следва третото – през 1606 – 1610, вече по време на т. нар. турско робство. След турските завоевания и България, и Армения са в пределите на Османската империя.

03_04_2017_armenci-2.jpgПрез периода на османските завоевания от 1363 г. до 1693 г. няколко последователни вълни на преселници арменци от Армения, от Полско-Литовската държава (Жечпосполита) достигат до територията на днешна България.

Над 300 хиляди арменци напускат пределите на Армения и Персия вследствие на войната между Турция и Персия от 1603 г. Западна Армения е заграбена от Турция, а Източна от Персия. Персийският шах Абас започва да преселва голяма част от арменците в Персия, но поради тежките условия скоро след това започва нова вълна на арменска емиграция, този път в посока на Кавказ, Крим, Турция, България, Влашко, Молдава, Бесарабия, Полша, Унгария. Някои от тези емигранти, по-скоро бежанци, се отправят към Сърбия, Гърция, Бесарабия, Буковина, Трансилвания.

В края на XVII и началото на XVIII век се наблюдава и движението на други големи арменски християнски маси. Част от заселените в Полша арменци се преселват към българските земи, а голяма част от тези земи в това време обезлюдяват от подлъганото от руската пропаганда българско население, мигриращо към Бесарабия, Молдава и Влашко.

С голяма степен на закъснение първите изследвания върху арменските преселения, които засягат и територии от днешните български земи, се появяват спорадично в нашата съвременна историография едва през втората половина на XX век. Разглеждат се в контекста на локални, на поселищни истории и съвсем бегло касаят етно-демографските въпроси за тази народност. Не мога да не спомена обаче такива, като труда на В. Гюзелев и Ара Маргос за изворите по история на средновековна София, пак на А. Маргос за административното деление на еялетите по сведения на арменска география от 1804 г., за арменските надгробни надписи от XVIII — XIX век в Русе и Шумен, на Вера Мутафчиева в „Кърджалийско време“ и др.

03_04_2017_armenci-3.jpgМногообразието на факти за историята на арменските заселници из нашите земи бе представено с многообещаващото издание на един от първите томове на „Чужди пътеписи за Балканите“. Съдържанието на т. V - „Арменски пътеписи за Балканите (XVII-XIX в.)“,

публикувано през 1984 г. събуди интерес не само сред специалистите, но и сред широка аудитория. По-долу ще се опитам да препредам няколко откъса, които характеризират този етнос в региона на Североизточна България и най-вече в днешната Разградска област.

Пътеписите в това издание са написани от хора, синове на един изстрадал и непрекъснато борещ се за оцеляване народ през вековете, народ, който съчувства на страданията на други малки народи, намиращи се под чуждото господство, какъвто е случаят с българския.

В сборника са представени пътеписи от Симеон Тбир Лехаци, Ованес Товмаджиян, Микаел Себастаци, Хугас Инджеджиян – Степанос Кювер Агонц и Минас Пъжъшкян, които пътешестват през различни интервали между 1600 и 1820 г. Някои от тях неколкократно преминават през по едни и същи маршрути и селища. Това отново ни дава увереност да се доверим на изнесените от тях сведения.

Проследява се пътят на арменските бежанци и състоянието на арменските колонии от XIV—XVIII в. в Турция, Крим, Молдава, Полша, Унгария, България, Сърбия, Гърция и Румъния, които са обособени след окончателното падане на тогавашната столица на Армения — Ани. Описани са посетените от тях страни, градове, селища, природни и архитектурни забележителности, разказите за флората и фауната, за бита и занаятите на населението се съчетават с тези за икономическото и политическото положение на страните от този регион.

Минас Пъжъшкян предприема своето пътуване преди 1817-1819 г. с единствената цел да види и проучи състоянието на арменските колонии. Неговите описания, макар и слабо, отразяват политическото положение на Балканите и съседните страни. Същият автор през 1817 г. предприема рискована двегодишна обиколка на черноморския бряг от Цариград през Батуми, Одеса, Констанца и Варна отново до Цариград. Целта му е предимно просветителска и научна. В „История на Понтос“ великолепно са съчетани географията и биологията, етнографията и историята, археологията и нумизматиката.

Преминавайки през р. Дунав между крепостите на Йергьоги (дн. гр. Гюргево) и Русчук, той престоява в последния няколко дни и отбелязва:

„...Този крепостен град има много къщи, джамии и гостоприемници. Жителите му са от различни народностни групи. Преди последната война (отнася се за Руско-турската война от 1806-1812 г., когато Русе е изпепелен от армията на М. Кутузов в 1810 г., той бил многолюден град и известен търговски център. Сега вече не е такъв. Тук има 150 арменски къщи, църквата „Сурд Асдвадзадзин“ е каменна, но безлична и без особен външен вид. Почти половината от нея е вкопана в земята. Около нея има няколко къщи и двор. Тук заварихме Манук бей, великият княз, който ни посрещна с голяма обич и ни оказа мило гостоприемство....“

Срещата на автора в Русчук с известният арменски дипломат на турска служба Манук бей Мирзоян ни позволява с голяма доза увереност да датираме първото му пътуване из българските земи към 1813 г., нещо, което е убегнало на съставителите на сборника с пътеписи и на изследователите.

От неговите сведения може да се приеме, че в Разград арменските заселници са между 60 и 80 човека, приемайки, че по онова време едно домакинство се състои от минимум 4 човека. Характерна е професионалната ориентация на това население в града към търговията, реализира в селище, което още явно изживява последиците от войната. Това дава и отражение на социално-икономическия им статус, те са причислени към бедното население.

...Това е един от големите градове на България, обаче беден и невпечатляващ. Къщите му са едноетажни, пазарът - дълъг. На самия пазар и в града не можахме да видим нищо забележително. В града има 20 арменски къщи. Имат си малка църква. Почти всички арменци в града се занимават с търговия, но повечето са бедняци“.

Писмата на същия автор, както и писмата на арменски свещеници и мисионери от този период повече приличат на очерци, пътеписи и репортажи, в които се разказва за видяното и чутото, за проведени разговори. Не е подмината ширещата се корупция сред турските административни чиновници. Дори и за издаването на едно обикновено разрешително за пътуване.

...Властите ми взеха две жълтици за това парче хартия с печата на вилаета и подписа на валията. Скубят, щом им паднеш в ръцете. Смятайте колко народ всеки ден пътува оттук за Русчук, Варна, Шумла, Правади, Никеболи, Пелвине, Ислимие, Татар Пазар, Пазарджох и колко такива разрешения се издават и каква пара влиза в хазната на бейлербея“...

Но именно от едно от тези писма на Минас Пъжъшкян на връщане от Цариград, когато преминава по почти същия маршрут през Шумен-Разград-Русчук, ние научаваме за първото организирано празнуване на празника на светите братя Кирил и Методий, за първите театрални сцени. И с това и за верската търпимост и разбирателство между турци, българи, арменци, за високомерното пренебрежение на гръцките свещеници.

Ценни сведения свързани с общобългарската история дава писмо на Микаел Себастаци, отразяваща пътуването му до Света Гора и Атон през 1774-1775 г. Неговият ръкопис доказа за първи път истинността за посещението на Софроний Врачански в атонския манастир Зограф, разкрива някои интересни черти от характера на именития български възрожденец.

Географ, историограф, филолог, виден публицист, редактор на вестник, преподавател, историографът хронист Хугас Инджеджиян е един от най-ярките представители на арменската култура извън пределите на Армения през периода XVIII—XIX в. Участва в написването на многотомната „География за четирите страни на света“. Между 1792—1809 г. няколко пъти минава през България.

Степанос Кювер Агонц е инициатор да се напише многотомна география на света за просвета на арменския народ. Идеята намира гореща поддръжка от Инджеджиян, който се заема с написването на три от томовете.

Огромната събирателска, съставителска и авторска работа продължава десет години и от 1800 г. томовете започват да излизат. Историческата география на Хугас Инджеджиян — Степанос Кювер Агонц има пътеписен характер, без да носи присъщите елементи на този жанр. Описанията са правени в различно време, липсва последователност на пътуването. Целият материал е построен на географски принцип.

Шести том от многотомната география е посветен на Османската държава. Описанието на селищата и демографските райони е по съществуващото административно деление на Османската империя към края на XVIII в., а именно еялет (вилает) Софеа и еялет Осу. Двамата автори ползват и се позовават предимно на „Джихан нюма“ („Светопоказател“) на Кятиб [Евлия] Челеби — първото цялостно историко-географско произведение на турски език от XVII в. и една от първите турски печатни книги (1732 г.).

В края на тома с интерес откриваме ценни сведения за поминъците в Делиормана, където преобладава земеделието. Регионът обаче е прославен и с отглеждането на череши. Самият Разград е записан със старото му име „Хезерград“, а научаваме още една версия за

произхода на името „Разград“, което произлиза от румънски. В него за изненада откриваме твърде малко джамии за края на XVIII в., но търговците му са прочути из цялата империя.

„...АЛАКИЛИСА и ХЕЗЕРΓΡΑД (кадълъци). Първото селище се нарича и Осман пазар. Води се като провинция на Шумни, наречена Герли ова, където има малки селца. В центъра на областта е разположен Осман пазар, заобиколен от балкански възвишения и гъстите гори на Дели Ормана. Тук зреят вкусните и известни на близките пазари череши. Жителите му тъкат т. нар. плат аба.

Вторият град [Хезерград], на румънски Разград, е селище с градски облик и е разположено в горното течение на реката Лом. Намира се южно от Русчук и отстои на едно денонощие път северно от Търнови и е в съседство с Добруджа. Неговите търговци са много известни и предпочитани на пазарите в Солун, Узунджова, Белиград, Ислиме. Градът има 5-6 джамии, добре запазени и служещи на мохамеданите. Полето край града е равно, но не е плодородно. Лишено е от градини и лозя...“

В трудните години за оцеляване и възраждане на народността им десетки примери и в арменски, и в български източници за взаимопомощта и подкрепата между двата народа, арменския и българския.

Прокудените и заточени из безлюдните анадолски провинции в границите на някогашна Армения, българските революционери и борци за възстановяването на българската държавност срещат и получават напълно безкористна и безвъзмездна помощ от страна на арменското население.

Вестник „Знаме“ на Христо Ботев в брой № 23 от 27 юли 1875 г. в специална дописка цитира помощта в Диарбекир как „….арменският архиепископ, по една получена от Плевен молба, е посредничил и сполучил да освободи двама български затворници - Христов и Маринов…“, като изказва своята благодарност и същевременно добавя, че архиепископът е посещавал и помагал на затворниците.

Тези сведения се подкрепят и от многобройните данни, с които българските заточеници документират това братско и доброжелателно отношение. В своите спомени заточеникът Иваница Ангелов, съзаклятникът от Свищовската буна 1867 г. и бъдещ директор на клона на БНБ в Русе и поделенията в Разград, Кубрат и др. си спомня: „…как през заточението му в Диарбекир, арменците и местната им духовна власт са проявявали винаги грижи и симпатии към него, както и към останалите заточеници. Всяка година на Великденски и Рожд[ество] Христови празници местният архиепископ под своя гаранция измолваше и местните жители, арменци, него и други затворници ги поканваха в домовете си и гощаваха….“.

Арменският вестник „Азадъ Хоскь“, издаван в София, в броя си от 16 септември 1940 г. в една статия на Ер. Агопян напомня за тази подкрепа и умолява своите сънародници да не променят своето отношение към българите.

В съвременната история са документирани няколко случая на геноцид и изтребване на арменското население от страна на турската власт. През 1894-1896, 20 000 арменци, след като вдигат бунт срещу Османската власт по времето на султан Абдул Хамид II, са принудително заселени в България. Избити са около 300 000 арменци. Османското правителство инспирира и ръководи съпроводено с нечувани жестокости етническо прочистване на Западна Армения и Европейска Турция, при което са избити над 300 000 арменци.

След възстановяването на българската държавност, при първото преброяване в Княжество България живеят общо 5300 арменци. Княжество България и особено Източна Румелия са благоприятна среда за активизиране на такива арменските структури, като църкви, училища, сдружения, благотворителност, създаване на интелигенция, издания и за активизиране на връзките с арменските общности в други страни.

През Балканската война (1912 г. –1913 г.), числото на арменците у нас достига 35 000 човека и продължава да расте. След принудителното преселване на арменците в Турция и поради бунтовете от 1915-1922, когато бива унищожено 1,5 милиона невинно арменско население в Османска Турция, по времето на земеделското управление в България през 1922 г. над 22 000 арменци намират подслон и спасение в България.

Политиката на комунистическия режим в България към арменците у нас е непоследователна и противоречива, както е и политиката спрямо всички малцинства.

Според данни от преброяването от 2001 г. в Разград и околностите му живеят 19 арменци, които се самоопределят като такива, а това е едва 0,01% от 152 417-те жители на областта. Преброяването от 2011 г. отчита общо в България наличието на арменска колония от 5615 човека, от които 5 478 в градовете и по-малко от 200 човека в селата, което е 0,1% от общото население на страната. Тази цифра е показателна, когато в Разградско като арменци се самоопределят едва 10 човека от всичките 114 124 жители на областта.

Сухите цифри отразяват общата тенденция на обезлюдяването на страната ни, както и на изчезването, претопяването или асимилирането на различните етнически групи и народности при демографската криза, заплашваща с буквално заличаване на България. За да се изправим сега пред криза, пред която финансовите колапси от изминалите години на т. нар. преход бледнеят. Криза, чиито пагубни последствия тепърва ще осъзнаваме и ще изживяваме. Криза, която вече се превръща в демографска катастрофа. Катастрофа, която се правим упорито, че не забелязваме, че не я виждаме и усещаме. Допълнително усложнена с взривоопасния „бежански проблем“. И никакво преекспониране по тази тема, а комай тъкмо обратното – мълчание и затъмнение! С пълно основание Институтът за демографски изследвания и особено проф. Петър Иванов от години изследват, разясняват, „бият камбаната“ за тревога. Явно българските политици, а още повече и тъй наречените ни „патрЕотични“ движения и партии, изобщо не са в час и не осъзнават пагубните последици.


Красимир Г. КЪНЧЕВ