Търсене

Начало История Животът в Лудогорието на героя от Сливница Атанас Бендерев
Животът в Лудогорието на героя от Сливница Атанас Бендерев
12 April 2017

Както знаете, уважаеми читатели, на 2 ноември 1885 г. братята ни сърби нападат /в съотношение 7 към 1/ малките ни войскови единици и опълченски отряди, защищаващи сръбската ни граница след Съединението.

Истина е, че армията ни е съсредоточена в основния си състав на юг – срещу очакваното нападение от Турция.


12_04_2017_benderev-3.jpgНо не е истина, че настъплението на сърбите е толкова неочаквано /както и до ден днешен се пише!/, инак на тая ни граница нямаше да ги има Четвърти пеши Видински полк, „Разградския редут“ и подготвените за отбрана позиции на Седми Преславски пеши полк /с двете му наши дружини/…

Абсолютна истина е, че първия удар на съседските ни Дринска, Моравска и Шумадийска дивизии го спират временно плевенчаните, след което се оттеглят край Драгоман… Както е истина за невярващите в това и до ден-днешен наши съселяни и съграждани, че точно шуменци, поповчани, търговищлии и разградчани объркват плановете на сръбското главно командване при Братушково и Алдомировци... За това също сме писали, споменавали сме, че сръбските генерали, мислейки капитаните ни за „бахчеванджии“, имали идеята да напреднат в централния участък, но измислили хитър /уж/ маньовър - правят се, че настъпват на левия ни фланг, разбиват го, а от централния и десния фронт на отбраната ни пращат войски като подкрепление, те атакуват в отслабения ни център и до вечерта стигат до София.

Да, ама не! Командирът на централния участък - капитан Блъсков, и командиръг на десния – ротмистър Атанас Бендерев, оспорват заповедта на самия княз Батенберг - да пратят подкрепления вляво или да отстъпят за решаващо сражение чак до Ихтиман, предавайки София на противника .Самият княз и министрите ни в столицата вече били стегнали куфарите. Това е подробност, която на фона на победата се пропуска, но тя вероятно може да изясни темата ни за разногласията на капитан Бендерев с Батемберг една година по-късно и бъдещата съдба на тоя герой от Сливница…

Роден е той през март1859 г. в Румъния, където баща му е вече хъш там след неуспешното въстание на Никола Филиповски /Капитан Дядо Никола/.

Самият Атанас /Анастас/, след завръщането си в родния град на баща си става член на горноорховския революционен комитет и е участник в малобройната чета на Георги Измирлиев през Априлското въстание.

И отново е в Румъния, където като доброволец участва в Сръбско-турската война през 1876 г.

Нямаме данни за негово участие в опълчението, но през 1880 г. вече е в Петербург и там завършва Академията на генералния щаб на руската армия. На 10 октомври 1885 г. е назначен за началник на Военното училище в София и за адютант на военния министър.

Другото го казахме или е отдавна известно: участва в т. нар. преврат на русофилите, с който започва несвършилата и до днес българска гражданска война, бяга в Русия, участва във всичките й войни – от Руско-японската до Първата световна, става генерал-лейтенант... А в България се завръща през 1919 г. като „белогвардеец“!

Името му е заличено от всички български военни списъци, открито се мълви, че не е „русофил“, а платен руски шпионин...и стигаме до там, откъдето трябваше да започнем.

Заселва се той по това време в село Побит камък, Разградско, за което разказва в бр. 36 от 1986 г. на „Ново Лудогорие“ разградската историчка Татяна Маринова.

Героят от Сливница и генерал-лейтенантът от руската армия в нашенско е обикновен моторист-мелничар в мелницата на свой нявгашен познат. На съветите на другите си предишни бойни другари - да си потърси правата от правителството, отвръща:

„Аз цели 30 години съм отсъствал от България, не се чувствам заслужил за...народна награда и ме е срам да пиша прошение, в което да изтъквам някакви минали заслуги. Това...при Сливница, е едно изпълнение на моя служебен дълг, за който държавата ми е давала заплата. Затова, докато силите ми телесни и умствени позволяват, аз с честен труд ще се прехранвам, колкото и да е трудно това в моето положение…“.

В Разградско е до 1924 г., когато, все пак, надделяват предишните му заслуги за страната ни.

Пак не живее добре, но пише книги за българската военна история и разказва своите спомени за нашето минало…

До 1945 г., когато русофилството у нас вече става повсеместно и той е реабилитиран и удостоен от отечественофронтовското правителство с „народна пенсия”…

Което пък беше повод на един „жълт“ днешен вестник отново да му потърси досието на болшевишки /вече/ шпионин, който вероятно е докладвал на НКВД или на ГРУ къде и как в Делиормана се мели житото, с каква техника и какъв му е рандеманът в края на краищата!?

Една поредна трагедия българска е животът на Бендерев.

И то озлочестена и продължително озлочестявана от срамотни министри, депутати , патриоти, князове и журналисти, заради които сега София можеше да е в покрайнините на Сърбия…

Пък може би Бендерев наистина да не е бил прав? Отсъдете сами, уважаеми читагели!.

Умира на 17 ноември 1946 г и е изпратен в последния си път с военни почести. Колкото и странно да е от днешна гледна точка това...


Дулинко ДУЛЕВ