Търсене

Начало Искам думата Нелегални имигранти или бежанци – какво предстои?
Нелегални имигранти или бежанци – какво предстои?
24 April 2017

Неотдавна бяха обявени резултатите от Петия национален ученически журналистически конкурс „Григор Попов“, организиран от Центъра за ученическо техническо и научно творчество с подкрепата на Министерството на образованието и науката, Националния дворец на децата, Регионалното управление на образованието и Община Разград.

Голямата награда на конкурса бе присъдена на Елена Таракова, единайсетокласничка от ПГИТ „Проф. Д-р Асен Златаров“ в Петрич, за публицистичната статия на тема „Нелегални имигранти или бежанци - какво предстои“.

 


Страхувам се, когато мисля за хората с измъчени лица, прегърнали децата си. Понесли в неизвестното своите спомени, надежди, своите мрачни предчувствия. Зад гърба си са оставили ужаса на кървящите рани, обезобразени от бомбите градини, сринати до основи училища, опожарени самуни хляб. Прах и смърт. И неестествено красиви, цъфнали в двора на джамии и църкви, уморени от плача на пеленачета рози. Насред опустошението и омразата.

24_04_2017_elena_tarakova.jpgСтрахувам се. Бягството на тези хора прилича на обречено втурване пред конете на Апокалипсиса. Не можеш да ги надбягаш, нито да ги залъжеш с някой сух залък, скътан за из път. Те носят със себе си смъртта. И наказанието. И всички тези хора, втурнали се да ги пресрещнат, не знаят какво им носи техният вихър. Спасение и райско блаженство или предсмъртен гърч в самота и забвение. И гроб в незнаен кът, гроб сред чужди, в чужда земя.

Страхувам се за тях, за себе си и за човечеството. Нима може човекът, прекрачил границата на безкрая, укротил космически енергии, решил неразгадаеми загадки, да допусне да умират детски слънца. Захвърлени на нечий бряг. Удавени в собствената си безпомощност. Нима е честно да спиш върху мократа земя, в която дори сълзите ти няма къде да изтекат. Ами телените мрежи по лагерите – могат ли да спрат болката и унижението. Бежанските неволи – те нямат начало, нямат и край. Имат само прехапани устни – от гняв, плахо очакване, незаспиваща тъга.

Но някъде там, в препълнените лодки, към Европа плава не само униженото бъдеще. Там ехидно се е притаил и терорът. Изкривената вяра. Незаслуженото отмъщение. А също и добре направената сметка – да потърсиш друг живот, друг стандарт, друга мяра за собственото ти безсилие. Да се изправиш срещу несправедливостта в твоята родина, да защитиш твоя дом, да се бориш да останеш и изградиш твоята държава. Такава, каквото би искал да имат децата ти. И да не превръщаш трагедията в сделка. Със слугите на дявола.

Страхувам се дали, ако сега ме попитат и ме оставят сама да реша – кой какъв е и какво заслужава, страхувам се дали ще успея да открия истината. Дали ще отсъдя справедливо. Дали ще разбера. Мога ли да разчистя пътя на разума – от спекулациите, политическите съглашения, нечистите помисли, от заблудите и лъжата, от лицемерието. Страхувам се – ще издържи ли душата ми. Ще поеме ли риска. Да скочи в бездната. И да повлече след себе си конете на Апокалипсиса. За да остане светлината в душите на хората, които вземат Големите решения. И търсят Големия смисъл. За всички.

Затварям очи. Искам да напиша приказка. С щастлив край и без въпроси. Какво предстои, какво ни чака, кои са те и кои сме ние. Моята приказка ще погледне истината в очите и ще се опита да отсъди. Справедливо и без сантимент. И за мен, близките ми, сънародниците, европейците, и за онези, които идват при нас. Моята приказка ще започне така ... Имало едно време една прашна земя, с малко вода и много човеци. Те живеели спокойно, пиели на малки глътки горчиво бедуинско кафе и черпели гостите си със зхурат. Достатъчно било да се настаниш удобно върху меките възглавнички, да размениш няколко любезни думи с домакина и да разклатиш изпитата чашка кафе с пръсти във въздуха, за да преминеш към сериозния разговор, който решава съдби. Човеците гледали на другите просто и непридирчиво и очаквали същото от тях. Обаче злият дух се излюпил в пещерата на забравените съкровища, които разделят хората. Размахал опашка и от цветята по прозорците на щастливите човеци останали само режещи парчета глина. Те наранявали до кръв загорялата кожа и карали всички да мислят за живота отвъд. Защо да живеят с праха на спомена, по-добре е да тръгнат на път. А може да стигнат при други цветя, при други любезни домакини. Прибрали по-ценните си вещи и тръгнали. Дълъг и опасен бил пътят към новото щастие. Много от хората изостанали и се загубили. Други се предали на унинието. Трети загубили вярата и се озлобили. Накрая едно малко момченце протегнало ръка към голямата синя вода, която ги деляла от мечтаното ново начало. То я докоснало, за да се увери, че не е много студена, и стъпило отгоре й. Един усмихнат ангел му махал от брега. И детето тръгнало...да посрещне щастието.

Така завършва моята приказка. С една тъжна молитва, изречена шепнешком. Детето да стигне брега и да не потъне в голямата синя вода. Защото и на него, и на нас ни предстоят много дни. Ако им дадем шанс да бъдат изживени заедно.


Елена Тодорова ТАРАКОВА,

17 години