Търсене

Начало Оживление Животът и невероятните приключения на художника Стоян Вълчев
Животът и невероятните приключения на художника Стоян Вълчев
26 April 2017

Има само два варианта за по-бедния и по-неизвестен провинциален художник /или поет, примерно/ - да започне сам да се хвали из родния си град, което не се приема някак си като нормално… Или да чака кротко някакво бъдещо признание, което обикновено никога не идва... Казваме го туй нещо, понеже когато художникът Стоян Вълчев навърши седемдесет години, не се сетихме даже да му честитим. Сега, когато е на 75, пак щяхме да го забравим, а такава годишнина си е чист юбилей!


26_04_2017_val4ev.jpg...Роден е на 23-ти април 1942 година в Русе. От 1966 година до одържавяването на разградската „Кинефикация“ работи в нея като художник. Участвал е в много национални и във всички регионални изложби на групата на разградските художници към СБХ. Представя се в тях предимно с портрети, пейзажи и натюрморти. За него наистина може да се каже, че е художникът на Разград, тъй като по-голямата част от творбите му пресъздават художествено красиви кътчета и цели квартали на града...След като беше известно време пенсионер-портиер в Студентското общежитие, а сега като обикновен средностатистически пенсионер, пречещ на повишаването на пенсиите на по-младите, той продължава всяка сутрин бодро да марширува към ателието си на тавана в една от сградите на булевард „България”, защото не може да не рисува, а не защото трябва да доказва на някого, че е художник. Самия той разправя, че някога бил доста хилаво дете, ама дядо му от Хлебарово, който бил ковач, като го видял как расте, му връчил чука в ръцете, та доста заякнал и започнал да се опъва на бабаитите от местното училище… Нещо, което не му вярваме много-много, тъй като по-кротък и по-скромен художник сред тия, които познаваме около себе си, не сме виждали, а и не сме чували за такъв.

Инак с приятели разговаря и споделя приятелски:

„Който каквото си ще да казва, аз не мога да повярвам, че има някой художник и не само художник, а и че има някой артист или музикант, който да е достигнал донякъде в развитието си като творец, да не желае да стигне още по-напред и по-нагоре! Аз не съм изключение в това отношение, макар че самият живот ме научи твърде рано да не си виря много-много главата и да приемам съдбата такава, каквато е… Не говоря за примирение - просто за всеки в живота има някои дадености, които му предопределят бъдещето. Аз винаги съм знаел, че живея втори, че даже и трети живот, така че каквото и да ми се случи вече, приемам го като отредено ми и решено от Някого!“...

И така е - колоритните си и емоционални, но статичните дотогавашни пейзажи, натюрморти и портрети, с годините той преобрази в романтично-философски композиции, но за това нека си кажат умната дума специалистите в живописта. Ние ще кажем по-обикновените и по-конкретни неща.

Още като ученик рисува, има учителка, която от сърце го насърчава и даже го приемат в Художествената гимназия в София, но семейните средства не стигат за подобен деликатес, та учи в УТР /училище за трудови резерви/ в Шумен - на пълна държавна издръжка, и излиза от него със специалността „Строител“. След това завършва Вечерна гимназия в Русе, а с Разград го свързва военната служба, която кара в разградската казарма - като библиотекар и художник, естествено.

По това време известният наш художник бай Митьо Арнаудов ръководел кръжок към ДНА /Дом на народната армия/, та го пускали от поделението вечерно време - да се учи. Там се и запознал с другите ни известни и по-малко известни бъдещи наши художници Васил Карадимов, Стоян Жечев и Дуков…

Що се отнася до думите му „самият живот ме научи твърде рано да не си виря главата и да приемам съдбата, каквато е“, вече сме писали по темата, но след като говорим за човек с три четвърти век зад гърба си, смятаме, че сега му е времето да припомним за какво точно става въпрос. И тъй като днес са на мода предимно сърцераздирателните /всякакви по народност/ ТВ-сериали, а считаме, че и животът понякога не е по-малко странен от тях, предлагаме на читателите на „Екип 7“ основни моменти от евентуален български сценарий за многосериен филм „Животът и невероятните приключенията на Стоян Вълчев“ , като по-възприемащ се от ТВ-зрителите вариант…

Епизод 1.

В едно бедно и неособено щастливо русенско семейство се ражда дете. На осем месеца го изоставят родителите му по техни си причини и го осиновяват други хора от Русе. До пет години е при тях. Добрият осиновител обаче починал, а втората му майка решава да го изостави, защото кашляло в ъгъла, докато тя си е с новия приятел…

Епизод 2.

Отива тя на излет в една гора чак до Тутракан с любимия свой нов и го изоставят в нея!....

Една цяла нощ броди детето сам-само и плаче и чак на другия ден го чуват рибари с лодка по Дунава Петгодишното дете все пак могло нещо да има каже, нахранват го те и го откарват в Русе при осиновителите му, уплашено и вкочанено от студ…

Епизод 3.

„Оле, Боже, оле, Боже!“ - вайка се с разкъсано сърце майката осиновителка, съсипахме се да го търсим, черпи ги и пр. в тоя дух. А като си тръгват - бой! После детето кашля от простудата, а любовникът се сърди, че му пречи на съсредоточаването, та нощно време го изхвърлят пред вратата…

Епизод 4...

…Хайде да не улесняваме чак пък толкова бъдещите сценаристи, които и без това няма да ни повярват, че тия неща не сме си ги измислили и да я караме по накратко.

Една нощ малкият Стоян направо го изгонват с обещанието, че ако се върне, направо ще му отрежат главата. Той отива при къщата на кръстника си. Там вратичката обаче е с резе и не може да го достигне, къщичката е навътре в двора и никой не го чува. На сутринта кръстникът тръгва на работа и се спъва в почти вкочаненото му /за втори път/ телце… При него живее известно време, докато един ден му идва на гости негов роднина от Хлебарово. От дума на дума, стигнали до това, че бъдещият дядо на нашия приятел - дядо Стоян, се оплакал. Всичко ми е наред, ама синът и снахата нямат деца! „Ама, баджанак, ей го дей детито, бе!“ – рекъл кръстникът, а пък като разбрал дядото /който тогава и по възраст още не бил дядо/, че туй кльощаво нещастниче се казва Стоян, нещо му прещракало, че тъй е писано от Господа… И така започнала поредна серия от бъдещия ни сериал и от живота на бъдещия художник Стоян Вълчев…

Има и още подробности от битието му в Хлебарово, когато около осиновяването му се намесва и самият непознат му биологически баща, който иска пари заради подписа си и по-късно… когато връстниците му странели от него и го наричали „хранениче“ и той наистина се усамотявал над белия лист, четките и боите, но това са наистина подробности!

Има има и още нещо. Като ученик във вечерната гимназия той учи заедно с дете, което е без ръце. А после става съдия в Силистра и вместо с ръце се научава да пише с крака! Може би затова, когато сме отваряли дума със Стоян Вълчев за тъжното му минало, той винаги е казвал: „Че какво му е тъжното! Имам ръце и крака, имам талант, какъвто и да е той, стигнах до някакво признание, каквото и да е то!...Аз съм тръгнал от никъде, а можеше и въобще да не съм жив много-много отдавна. Не съм научен да съм амбициозен и да искам нещо повече от това, което имам. Рисувам не за слава, а за душевно спокойствие. Чрез платното и статива отивам при себе си - такъв, какъвто съм или мисля, че съм“.

Нищо повече не можем да прибавим към думите му, освен от все сърце да го поздравим с юбилея, да му се извиним, че отново ровим в тъжното му минало и да му пожелаем още четвърт век да рисува и да получава малката си пенсийка, колкото и да пречи с това на предстоящата пенсионна реформа. Жалко е, че днес, който няма пари /ако не разбира/ поне усеща изкуството, а който има пари, то не го интересува. Но това е съвсем друга тема!

Честит юбилей, приятелю!


Дулинко ДУЛЕВ