Търсене

Начало Оживление Разград-Вашингтон-Лос Анжелис-Oриндж Каунти-Сан Диего и обратно II част
Разград-Вашингтон-Лос Анжелис-Oриндж Каунти-Сан Диего и обратно II част
14 June 2017

 

 

Полетът със самолет от Вашингтон до Лос Анжелис бе около 6 часа – толкова, колкото от Виена до Вашингтон, с това на практика си направих заключението колко голяма е тази страна. Знаех го, но пътуването го затвърди. Бях до прозореца, през по-голяма част от пътуването поглеждах надолу, времето бе ясно и се виждаха сгради, пътища, блестяха реки, езера с ята птици - красоти вълшебни!

 

 

 

Струваше ми се, че населените места бяха свързани, като броеница. Така бе и след мръкнало - светлинките нямаха свършване, като че ли бяха до края на света. За последно от въздуха се видя едно огромно звездно небе с много звезди, само че отдолу, откъм земята, това бе Лос Анжелис, към който се бях устремил.

Имах покана, визи и всичко необходимо за пътуването и проверката ми на „Секюрити“ мина бързо. И насреща усмихнат до ушите ме посрещна моят син Петрослав Душков...

...и започна пътуване, от което на човек може свят да му се завие. Магистрала с шест платна в едната посока и шест в другата, с голям трафик, независимо че бе през нощта, като всички коли се движеха с не по малко от 80-100 км в час.

Тук за малко ще прекъсна описанието си, за да отбележа най-важното. Срещата с моите най- близки и скъпи на сърцето внучетата Захари и Софийкa. И това се случи на другия ден! А преживяването е неповторимо. Да прегърнеш внучетата, които не си виждал на живо от две- три години! Да усетиш разтуптените им сърца от радост, че те виждат, както усещаш твоето, това е най-ценното нещо в живота ми ! Пожелавам го на всички! А подаръците от баба Стефка и леля Тони от България мигом се разопаковаха и много се харесаха.

Но нека сега насоча вниманието към другата основна цел на идването ми: доброволец и участник в Балкански фестивал, организиран за моя най-голяма радост и гордост от сина ми Петрослав Душков – Петро, както го наричат тук, и неговите приятели в имението на Базилио в Сан Диего, Калифорния.

Подготовката на фестивала - много обемна по мащаби, се осъществяваше главно в почивните дни. А разстоянието от градчето Ървайн /Ориндж Каунти/, където живееше Петро, до Сан Диего бе час и половина. Тръгнахме рано в петък заедно с Петър Иванов - Пецата, неговата съпруга Мария /също сред създателите на фестивала/, заедно с децата им Алекс и Зои и нашия Заки – с каравана, която бе като хотел и имаше място за всички.

Включихме се в този зашеметяващ върволик от коли, като мравки, само че много скоростни. Виждах как шофьорите намаляваха скоростта и улавях погледи, отправяни към едно от чудесата на фестивала - самоходен страховит колоритен кукер, прикачен към караваната. Изработката в типичен шопски пернишки нюанс бе на Пецата, художничката Мария Янкулова, Илиян Павлов, Радослав Райчев, Петро и Мария. Пристигнахме и още с отварянето на вратата се захванахме за работа, въпреки жарещото слънце. Аз сглобявах палатки /помагаха ми децата/, другите 8-10 доброволци, приятели на Петро, под ръководството на Базилио и неговата съпруга Мария /българка/ построяваха естрадните платформи – дневни и нощни, с всичките му удобства, озвучаване, осветление, кухня, бар, места за хранене и спане за 280 човека, които бяха заявили желание за участие, площадки за игри на децата, включително и къщичка на голямото дърво, като в приказките, пред къщата на домакините и др. Петро помагаше навсякъде, но постоянно бе с мобилен телефон в ръка, подпомаган от Калин Крумов - председател на българското читалище „Пчела“, и дирижираше положението. Непрекъснато поддържаше контакти с изпълнители, инструменталисти, оркестранти и хореографи /общо около 70-80 човека, от цяла Америка - Бостън, Лос Анжелис, Сан Франциско, Финикс, Сиатъл, Портланд, Чикаго, Сан Диего, Ню Йорк и Вашингтон, откъдето бяха и всички участници/, разпределяше, кой къде ще бъде настанен, уточняваше богатата програма на Балканфеста с всички подробности по дни, часове и минути. Даже и в представите си не съм предполагал, че е възможно да се организира подобна проява за толкова кратко време и то само в почивните дни.

А фестивалът „чукаше на вратата“, но както се казва „сговорна дружина планина повдига“ и в следващите дни - от 27 май, събота, до 30 май, понеделник, всичко бе готово за началото. И то дойде като хала, която те грабва и те отнася във вихъра на непреживяното до този момент. Български и балкански песни и танци, разучаване и изпълнение с най-добрите и много популярни и в България народни изпълнители: Мария Белбекова, съпруга на великия гайдар Васил Бебелеков, вечна му памет, професорите Иван и Цветанка Варимезови, Живка Папанчева и Милен Славов – Славмен /акордеон/, Антон Шекерджиев, Христо Моллов /племенник на известния певец Румен Родопски/, Джон Гибсън – кавал, Румен Салишопов - мулти инструменталист създал не една група за изпълнение на българска музика; световно известни оркестри Milen Kirov Moonshine CO, BEBELEKA Memorial Band, Dromia, DUK, Manouche Five, Cairo Beats Enssemble, музикантите от Kabile Bulgarica, Николай Колев, Стоян Kостов - Pileto и певицата Донка Колева.

Идеята на създателите в основата си бе възраждане на българското село и неговите традиции /осъвременени/ с мегдан, места за седенки, за чевермето и др. А да се докоснеш до изкуството на тези титани на българския фолклор, които го разнасят в Америка и по света, е нещо вълнуващо и трудно може се опише с думи. Трябва да се преживее. И аз го преживях. Бе за мене като прекрасен сън и ми се искаше да не се събуждам. Душата ми е пълна и заредена с оня заряд, който се връща към родината отново и отново, за да покаже, че тя съществува навсякъде по света, където има българи, които възпроизвеждат нейните традиции, бит и култура и са щастливи, че могат да го направят с дружни усилия.

Мили пораснали момичета и момчета, приятели на моя син, които станахте и мои приятели, които с дружни усилия организирахте и участвахте в този фестивал, вие сте българи юнаци в истинския смисъл на думата. Благодаря ви, че ви има!

А животът в българското селце на територията на един италианец функционира от ранни зори до късно през нощта до първи петли, а и след това. Програмата вървеше нонстоп. На фона на жива музика и народни песни се разучаваха фолклорни танци, а хореографите Даниела Иванова Найберг от Сиатъл, Таня Костова и Юлиян Йорданов, Сан Франциско, Пепи Петров, Бостън, Тони Петрулиас – гръцки хореограф, се раздават без остатък. Участниците във фестивала, между които и аз, винаги изпълнили до краен предел дансингите, попиваха с любов всичко, което им се преподава и оставаха без дъх в края на всеки танц /най-вече български/, с нестихваща положителна енергия, насочена към родината. Ана Мария от Сиатъл демонстрира за желаещите динамична аеробика. Дните на фестивала пък започваха с йога и масаж. Децата на присъстващите, за да не палуват, бяха обхванати в желани и полезни занимания с български оттенък, включени в програмата. Пред кукера на фона на светещите му очи, децата танцуваха без остатък всякакви танци, народни и модерни. Под ръководството на професионалисти функционираха уъркшопове /работилници/ с изработването на предмети, свързани с българските традиции и обичаи - керамика с грънчарско колело от Биляна Попова и Христо Стамболиев; Ина Таскаева и Веси Казашка- българска бродерия, Деница Попова прелетя чак от Вашингтон, за да научи децата да правят гривнички, картини /мозайки/ с оцветни зрънца; Калин Крумов ги занимава с „Педя човек лакът брада“; изработка на кукли от Биляна Янкулова; Рисуване с Николена Шопова. Мария Апостолова водеше сбор от кръжоци /напласти къделя и станче направи си сам/, имаше класове за деца по народни танци с хореографи Таня Димитрова и Веси Василева, по поезия и песни с Даниела Иванова Найберг и разучаване на народни песни с Милен. Цветанка Варимезова и моя милост заедно със Здравец Петров учеха децата да пирографират върху дървени лъжици и рамки за снимки и да правят фризове с български мотиви.

Най-масовото участие на децата, аплодирани от техните родители, бе при спортните игри, организирани от мен - „Бързи смели и сръчни“ с основен елемент „Левски скок“, както и „Надбягване с чували“ и „Теглене на въже“. А подкрепата на родителите с викове и възгласи „Огън“ и „Вихър“, каквито бяха отборите, беше невероятна. Накрая всички участници получиха стикер с образа на Апостола на свободата Васил Левски на фона на българския трикольор, залепиха си го на гърдите и се снимаха за спомен. Във всички занимания заедно с другите деца много активен бе и моят внук Захари, цял бащичко, което ми достави голяма радост и ме направи щастлив. За преживяното ще споделя едно признание във фейсбук от група, присъствала на Балкан фест, което напълно съвпада с моите преживявания: „Пропътувахме хиляди километри, за да се слеем с вас. Пренесохме нашата малка Калгарийска България на Калифорнийска земя и се радвахме от душа на всеки неповторим миг, прекаран с участниците във фестивала. И на сцената, и по време на уъркшоповете, и в кухнята, всеки момент беше споделен, пълен с настроение и зареден с много емоции. Там, в далечно Сан Диего, срещнахме прекрасни хора - танцьори и музиканти, които станаха завинаги наши приятели. Все още сме под влияние на прекрасните дни прекарани с Вас, приятели. Благодарим ви от сърце за всичко, беше неповторимо, вълнуващо, един път в живота изживявано. Благодарим на Петро и Калин за поканата, на Мария и Базилио, че отвориха своя дом и за нас. Радваме се, че се присъединихме към голямото Българско семейство в далечна Калифорния.
Наздраве, Петро! До нови, вълнуващи срещи и дано да са по-скоро... Да сме живи! Да сме здрави! Да пребъдем!“.

Ето, само заради едно таково признание човек се чувства щастлив и разбира, че усилията и ентусиазмът са си заслужавали.


Здравко ДУШКОВ, пряк участник в събитията