Търсене

Начало История Стоян Гроздев – големият художник и журналист от Разградския край
Стоян Гроздев – големият художник и журналист от Разградския край
23 June 2017

 

 

Случвало ни се е да пишем за наши съграждани от миналото на Разград и да ни казват читателите и двата контрастиращи си варианта: „Защо ни занимаване с хора, които я някой още помни, я не помни?“ и „Хубаво е да напомняте от време на време за тия, които са дали някога нещо от себе си на страната и нашия град!“.

 

 

 

Като се има предвид, че художникът и журналистът Стоян Гроздев, който на 22 юни трябваше да навърши 75 години и който /посмъртно/ през 2010 година бе удостоен със званието „Почетен знак на град Исперих“ и чиято подарена на читалището от него колекция от собствени карикатури бе показана отново на съгражданите му в Исперих преди няколко месеца, излиза, че поне в родния му град има кой да го помни… В Разград е по-сложно. Помнят го познавачите на неговото творчество, помнят го неговите приятели и колеги, помнят го и разградчаните в София, а дали и друг някой - ще се разбере след настоящата публикация…

Роден е през 1942 г. в с. Яким Груево. Завършва гимназията в Исперих, като още от ученик сътрудничи с карикатури в страницата „Весел нашенец“ на окръжния вестник „Лудогорска правда“. Това е и причината, след като завършва средното си образование, да е поканен в разградския вестник за „уредник“ /нещо като днешната длъжност „дизайнер“/. После е инструктор в ОС на БСФС, художник-изпълнител в театъра, редактор на многотиражката в Сеново, художник по рекламата в Завода за стъкло и порцелан… После художник във Варненския затвор, където е за една година след общо-взето ергенско сбиване за жена, но потърпевшият бил известен комсомолски кадър!...

След затвора бъдещето му в Разград е безнадеждно и той хваща пътя за София – като хилядите провинциалисти без пари в джоба, но с желание да намерят по-добър вариант за живеене…Изпускаме подробностите и стигаме дотам, че той в София бе на работа във вестниците „Средношколско знаме“, „Транспортен глас“, „Спорт“, Футбол“, „Подкрепа“ , „166“, и в много други /на хонорар като „дизайнер“/. Беше един от най-добрите български оформители на вестници със свои ученици, участва в стотици международни и национални конкурси на карикатурата, и с много награди. След завършването на Факултета по журналистика на Софийския университет бе и спортен журналист и публицист… Издаде карикатурен албум „100 усмивки за Миша“ – посветен на Олимпиадата в Москва, два сборника с шаржове и весели случки от живота на най-известните български спортисти - „Екипирани шутове“, и една книжка със затворнически анекдоти.

Беше учител в българското училище в Хавана /Куба/… И пр.

Но стига с изброяването, което е за несведущите, дето не знаят за кого става въпрос.

По-важното за читателите е, че по време на пребиваването си в София, където беше член на ръководството на Разградското земляческо дружество, той бе и „емисар на Разградската младежка карикатурна изложба“ сред столичното рисуващо съсловие, по определението на художника Христо Велчев, създател на изложбата.

Нещо повече - след безславното й загиване, дълго време пак той бе в основата на ежемесечна среща /в последната сряда от месеца/ в ресторанта на Съюза на българските журналисти /или в ресторант „Стадиона“/ на карикатуристите от столицата, намерили признанието си в Разград – днес едни от най- известните в страната…

Той беше и нещо като „разградски хотелиер“ или „Странджата“ на закъсалите ни земляци в столицата, независимо дали това ставаше в дома на съпругата му на ул. „Христо Ботев“, в апартамента му на Гара Искър или на „Раковска“ – последния му пристан.

За това авторът на тия редове има и лични конкретни спомени.

Звъни се на вратата и той отваря:

- Вие ли сте, Стоян Гроздев?

- Аз съм.

- Абе, малко ми е неудобно, ама ми казаха, че ако закъсам в София и нямам къде да спя, да Ви се обадя!

- Парола?

- Христо Радушев.

- Влизай!

Имаше една стая, която ползваше като ателие, с две легла - едното винаги за някой гост. Когато гостите са двама, той просто рисуваше до сутринта. Дори и тия, които са на хотел или при близки, непременно му се обаждаха и се е случвало наведнъж там да са по цяла дузина разградлии – Димитър Вълчев /Митьо Тубата, с тубата си домашно вино, естествено/, Младен Бобев, Христо Радушев /негов учител в оформлението на вестници/, Агнес Радушева и пр.

Моя милост, като курсист-задочник във ВИТИЗ, прекара с прекъсвания и на трите му адреса цели три години. Бях в началото в подсигурена от института квартира в Цирковата база на другия край на града, но вечер в ресторанта на СБЖ бяхме заедно с известните Димо Боляров, Доньо Донев, Милко Диков и други видни журналисти, поети и художници, после си хващах среднощния трамвай, за да прекося цяла София, или оставах в дома му, докато той предложи да се преместя окончателно при него. Каквото и да сме правили и колкото да сме закъснели, сядаше веднага да рисува, будеше ме сутрин в седем, лягаше да спи, а на свой ред, след лекциите, аз го будех в 12 на обяд и тръгвахме към работното му място и по другите редакции, на които той беше обещал свои карикатури за следващите им броеве…

Появяването му в Разград пък на свой ред бе събитие за местните културни среди…

Никога и никой не можа да разбере странния момент от неговата биография на „побойник“ - беше лъчезарен веселяк, дето се вика „душа човек“, който за приятеля си и ризата от гърба си може да свали! А приятелите му бяха много…

10 години след смъртта на Стоян, по време на ежегодната Национална карикатурна изложба на „Шипка“ - 6, неговите колеги му бяха отделили един кът от залата с негов портрет, карикатури, „пърформанс“ или както там се казва - недопита бутилка „Плиска“ и паднала и разляла се чаша върху четките и недонарисуваната му творба…

Можем още много да разказваме за Стоян и ще разказваме, ако някого още го вълнува темата.

Засега просто припомнихме! Тъжен негов юбилей, но юбилей е все пак!


Дулинко ДУЛЕВ



П.П. Стоян Гроздев почина на 13 декември 1994 г. На 52 години и 23 минаха оттогава, та си мислим, дали новите ни местни културни ръководители, които не са чували за него, и исперихските такива, дето имат правата, дали не биха могли да се споразумеят и да покажат подарените от него карикатури на читалището в Исперих /сега в Музея/ да бъдат показани и в Разград. Поне докато има тук някой, който наистина го помни!...

Ако може!