Търсене

Начало История Бележки от джентълмените на сполуката за българските земи и Разградско от XVIII-XIX век
Бележки от джентълмените на сполуката за българските земи и Разградско от XVIII-XIX век
26 June 2017

 

 

„Заклети“ пътешественици (Globetrotter, Globe-trotter). Как ви звучи това? Почти като „заклети счетоводители“, нали? Да, ама не съвсем. Защото се отнася до една група хора, надмогнали на хала си и на материалното си благополучие и поели по света и посветили живота си на неговото опознаване. Какво представлява интригуващата английска дума globetrotter, която няма точен аналог на български?

 

 

 

Ще я преведа свободно „пътешественик“, но друго си е да кажеш „човек, който обхожда глобуса, припка по глобуса, язди глобуса“, какъвто би бил преводът, ако вникнем в разнообразните значения на глагола „trot”. Тази дума лесно се разпознава и се употребява в различни езици, но значението й не винаги се тълкува правилно.

Така се чувстват и наричат десетки пътешественици, които дръзват да тръгнат, да опознаят, даже да „преоткрият“ познати страни, държави, народи. Тази нова категория хора се „заражда“ от края на XVII – началото на XVIII век. За разлика от XV – XVII век, когато ситуацията в Европа, а и в света, е коренно различна. Тогава, когато пътуванията с цел обогатяване познанията на човека за обкръжаващия го свят са рядкост. Вече през вековете на европейския Ренесанс у хората се пробуждат нови чувства и стремления. За наука, за образование, за задоволяване на любопитството, а не само от користни или политически подбуди. И ако сред други пътешественици, като французи, германци, арменци, руси, такива „заклети“ любители на пътешествието са малко, най-значителната им част е съставена от представители на мъгливия и колониален Албион, англичани, шотландци, ирландци.

Джентълмени на сполуката, търговци, плантатори, духовници, дипломати, пирати и корсари, в един момент на утвърждаване на Британската империя като водеща световна сила, те излъчват тази своеобразна класа на обществото. Осигурени и подсигурени материално, стотици членове на тая „каста“ поемат към най-отдалечени точки на света, съчетавайки полезното с приятното. Десетки преминават през нашите земи, като значителна част от тях я прекосяват не само пътьом, на път от или за дома си след някоя търговска, дипломатическа или колонизаторска мисия. А още по-често идвайки тук на „воаяж“, на „екскурзия“.

Днес нито професионалната „историческа гилдия“ , нито вече многобройната неангажирана професионално читателска публика у нас има необходимост от агитация за създаване на интерес към новоизлязла пътеписна литература. Спомени, дневници, пътеписи на политици, дипломати, учени, военни, мисионери, журналисти и други допълват и разширяват изворовата база за миналото ни и пълноценно навлизат в научно обръщение. Многобройни читатели показват предпочитания към пътеписите, към спомените и мемоарите, като едни от най-четивните свидетелства за миналото, но и винаги търсят и аргументацията за достоверността на излаганите факти от авторите им.

Добронамереност, стремеж към обективност, непредубеденост, съчетани с добро образование и често с опит в „проучването“ на нови райони за английската търговия, поли¬тика и наука, са може би това, което сближава и дава общия облик на английския пътепис от XVI - XIX век. Личностният интерес на всеки пътешественик, неговото умение да „види“ и по своему да оцени видяното, придават на всяко описание своеобразност, чар и неповторимост. Богатството в авторската тематика е предопределено от многобройни фактори - маршрут, цел, интерес. Разчупената форма на повествованието, свободният избор на теми и обекти водят до многообразие на данните — от анализи за политическото, икономическото и културното развитие до най-дребни детайли на бита, до любопитни подробности от ежедневието на един, общо взето, непознат по това време за английския пътешественик народ.

Ето защо, когато през 1987 г. се появиха „Английски пътеписи за Балканите (края на XVI - 30-те год. на XIX в.)“, при съставителство и коментар от колектив под ръководството на М. Тодорова, едно сполучливо продължение на серията „Чужди пътеписи за Балканите“, и четящата публика, и специалистите ги приветстваха с възторг и аплаузи. Последваха ги и други спорадични публикации от отделни английски автори, които оставят своите пътеписни бележки за българските земи, за Лудогорието, за Разградско. А наскоро, благодарение на лични контакти из „мъгливия Албион“, успях да се сдобия с копия на някои непубликувани и/или непреведени на български език публикации на пътеписи, и което е още по-интересно, на съпътстващите ги илюстрации, литографии, гравюри.

Ще се постарая да предам по-долу в хронологична последователност най-общите и най-интересните бележки на тези „заклети пътешественици“ за Разградско с кратък коментар за авторите и за най-характерните им впечатления от региона и селищата, през които преминават, особено на ония, които и днес могат да обновят историческото ни познание за родния край.

За тягостното впечатление и неудачните руско-турски войни, които само разоряват и обезлюдяват откъм християнско население североизточните български земи са особено шокиращите думи на Робърт Уолш през 1827 г.:


„…Най-впечатляващата подробност за всеки прекосяващ Турция пътник е депопулацията.

Руини там, където е имало села, както и угари там, където земята е била обработвана, се срещат често без никакви признаци на живот близо до тях. Това не се забелязва толкова добре в по-големите градове, въпреки че причините действат там с още по-голяма сила….“.


Но нека да не избързвам, за негативните последици от тези войни спрямо българското и християнското население се намират думи в почти всички описания.

Английските пътешественици обикновено предпочитат два популярни маршрута през нашите земи: Белград - София - Пловдив - Одрин - с крайна дестинация Цариград или оттам през Факия - Айтос през Балкана и след това или през Шумен - Разград - Русе, или към Силистра за да преминат през река Дунав. Някои, особено ония, чийто живот е свързан с флота, предпочитат маршрут покрай черноморското крайбрежие и връзката през Варна – Шумен – Разград – Русе.

Особен интерес предизвикват приложените към почти всеки пътепис старопечатни карти -основно на страните от Балканския полуостров и прилежащите други европейски държави. Със сигурност мога да твърдя, че английската карта от 1829 г. в пътеписа на Уйлям Макмайкъл послужва за прототип на първата българска карта от 1843 г. на Александър Хаджирусет, отпечатана в Страсбург.

Поне до момента най-старият известен английски пътепис, който дава данни за българските земи е на преподобния свещеник на английската кралица Едмунд Чишъл.

След ръкополагането му за свещеник той е назначен към Левантинската компания в Смирна, където престоява от 1698 до началото на 1702 г. След завършека на службата му се отправя към Цариград, без обаче да се спира там, а продължава за Одрин, където се присъединява към свитата на лорд Пейджет, вече бивш британски посланик при Високата порта, с когото се завръща в Англия. При преминаването си през България той обръща особено внимание на красивата Дунавска равнина и плодородието на земите, обработвани с непосилен труд от тънещото в мизерия население на селищата Арнауткьой (дн. с.Пороище край Разград), на с. Узундже Алон, (дн. с. Равно), на с. Юпер и при Тутракан, преминавайки през р. Дунав след петдневно пътуване през Долна Мизия, напуска българските земи. Важни са наблюденията му за преобладаващото християнско население в Пороище, за съществуването на „дворец“ на управителя на Никополския санджак в Разград, откъдето се осъществява управлението и където държавните чиновници на Портата отдават дължимите почести на английската делегация. Позволявам си да предам дословно записките от неговия дневник за тези далечни дни.


„….16 Април (1702 г.) Пътуваме пет часа из страна, която наистина е богата, както и приятна и разнообразна, с леки изкачвания и слизания от Tragoe до Arnoutcui, село, чиито жители са от гръцката общност, въпреки че според името му те би трябвало да са от албански произход.

17 Април През приятна страна, разнообразена с ниви, пасища и гори, пристигнахме за седем часа в Uzungee Alon. По пътя минахме през няколко села, както и през голям търговски град, в който има седем джамии и дворец на пашата на Никополи, известен като Разград. Кадията на този град с алаи, чауша и другите чиновници излязоха на час път извън града да посрещнат Негово превъзходителство.

18 Април През подобна местност, но малко по-гориста продължихме нашето пътуване до Uppéer. И оттам, където за първи път видяхме Дунав, на следващия ден продължихме през богата, приятна и добре обработена земя и към 12 часа пристигнахме в Тутракан, разположен на брега на реката.

Стояхме тук и наблюдавахме пренасянето на багажа на Негово превъзходителство през реката. Междувременно не мога да не си спомня с удоволствие приятната земя на Долна Мизия, през която пропътувахме за пет дни. Земя, която (пренебрегната от Овидий и от съвременните географи) по богатство на почвата, разнообразния релеф, чудесни пейзажи, осигуреност с вода и гори не може да бъде сравнена с никое друго място на вселената. Но въпреки че тази част от страната, която постепенно се спуска от склоновете на Хемус към бреговете на Дунав, е богата както на орна земя, така и на пасища, нейните жители изглеждат доста бедни и живеят в много мизерни къщи…“


Между 1805 и 1809 г. в Лондон е отпечатана една поредица от десет тома непубликувани дотогава пътеписи, както и преводи на такива от чужди езици (A Collection of Modern and Contemporary Voyages and Travels. Analyses of new voyages and travels published in England. London, 1805-1809, 10 vols.). Още в първия том е включен един анонимен пътепис, в който се разказва за пътуването на новия английския посланик сър Роберт Листън и неговата свита от Лондон до Цариград през 1794 г., където той трябва да замени сър Роберт Ейнсли, който почти 20 години (1776-1794) представя Великобритания в Османската империя. В откъса от този анонимен пътепис между 9 и 12 май 1704 г., който покрива маршрута от Трансилвания към османската столица, наред с подробното описание на пътищата и разстоянията между селищата от Гюргево, през Русчук, Писанец, Турлак (дн. Цар Калоян), Разград, Бешли кьой (дн. кв. Кирково на гр. Преслав) на път към дефилетата на Хемус и Румелия, анонимният разказвач дава любопитни подробности за бита и обичаите на местното население, предимно християнско, за различията в траурните ритуали и гробищата на християни и мюсюлмани, за религията им и османското управление, дори за съществуващата мода в облеклото на жените.


„…(10 май) Като наехме допълнителна стража от 8 души, които приеха да ни преведат през сложните проходи на планината Хемус, тъй като по по-популярния път навярно вилнееха бандити, ние напуснахме Русчук, който изглеждаше още по-привлекателен от хълма край него поради съвършено новите си очертания. След това прекосихме малка по размери и немного разнообразна равнина и стигнахме до Пезанти…

Този път става още по-опасен, като се вземат предвид нелеките пътища и въоръжените разбойници и въстаници, които ограбват де каквото сварят. Надвечер стигнахме до Турлак, където около нас се струпаха много селянки, една от които ни беше представена като булка. На главата си тя имаше шапка или корона от хартия с късчета златен конец, вързани на пискюли, цялата покрита с малки монети, привързани една за друга като люспи на риба. Други ги бяха вплели в плитките си. Българските жени разполагат с много златни монети, които излагат на показ по този начин; вече е установено, че по-редките руски или древногръцки златни монети често се откриват от пътешественици, когато такива монети, многократно предавани от поколение на поколение, се употребяват по този начин. Носят ги и пришити към панделки, втъкнати в накитите им за глава и провисени до петите им. Тяхно особено любимо украшение са широките пафти със сребърно покритие, които носят на всяка ръка на разстояние две трети като гривни. Що се отнася до древността на тази мода, би било трудно да се каже нещо определено; но тъй като по същество това е безвкусица, ще й окажем честта да я отнесем към най-далечния период. Тя се съхранява така добросъвестно, че едва ли има достатъчно ниско обществено положение, при което хората да са лишени от тези монети, и нерядко се виждат боси и голи деца, закичени с тези парични знаци, чиято стойност е достатъчно голяма, за да им осигури храна и дрехи за година….

(11 май) Близо до Разград за пръв път забелязахме турско гробище, простиращо се върху много акра земя, с гъсто разположени могили, повечето от които бяха маркирани със стърчащи нагоре парчета мрамор, с чалми и надписи, издълбани alto relievo (високо релефни). Някои от тях имаха по-груба форма и навярно бяха архитектурни фрагменти и колони, останки от древни сгради.

Причината за много по-големите размери на турските гробища в сравнение с тези в християнските страни е тази, че един гроб е предназначен само за един човек — обичай, чието неспазване се счита за кощунство.

Като се придвижвахме бавно, надвечер пристигнахме в Бешликьой, но ни посъветваха да не предприемаме преход през дефилетата на планината Хемус, ако денят не е пред нас. Прибрахме се във временното си жилище под един навес и прекарахме нощта върху слама, тъй като нито един турчин от селото не искаше да ни приюти, предвид страданието, което биха изтърпели, ако жените им бъдат видени. Това ги караше да устоят на парите - най-голямото от всички изкушения..“


Един истински заклет пътешественик Globetrotter е англиканският пастор Джон Джексън

с пътуването си през 1797 г. Правейки почти околосветски круиз, воден изключително от любопитство, винотърговецът и регистрираният член на дружеството на антикварите в Лондон се отправя за Индия, а при завръщането му в родния Албион маршрутът му след черноморското крайбрежие преминава и през Шумен, Разград, с. Юченча (изоп. от Хюсенче, дн. с. Осенец, Разградско), Русчук. За съжаление неговите бележки са много кратки и само повърхностно дават данни за района, но перото му не остава равнодушно към красивите местности, през които преминава.


„…. (Сряда, 30 август 1797 г.) От Шумлу тръгнахме в 5 часа с нови коне, движехме се на запад през добре обработени земи и в 12 часа стигнахме в Arnootka, голям град, разположен в долина. В 1 часа приближихме Rasgrat. Той е на 32 мили от Шумлу.

(Четвъртък, 31 август) В 6,30 [ч.] тръгнахме от Разград с нови коне и в 8 часа спряхме за един час да отдъхнем в село Uchencha.

Яздихме почти 40 мили през една от най-хубавите местности, които бях видял, изорана и засята с жито навсякъде, докъдето се простира погледът...“


Началото на новия XIX век е отбелязан с пътеписа от 1801 г на Уйлям Уитмън, член на Кралския медицински колеж в Лондон, който като лекар на британска военна мисия в Египет, целяща да окаже съдействие на Турция срещу надигащата се Франция на Наполеон Бонапарт. След избухването там на чумна епидемия, британските офицери са извозени с кораби от Александрия до Цариград и през пролетта на 1801 г. поемат обратния път към Англия. Също като пастор Джон Джексън и той предпочита след Цариград крайбрежния черноморски маршрут да Варна, откъдето с каруци „тараби“ се придвижват през Шумен, Разград, Русчук и през р. Дунав напускат в посока на Букурещ.

През 1803 г. в Лондон се появяват неговите „Travels in Turkey, Asia—Minor, Syria, and Across the Desert into Egypt during the Years 1799, 1800, and 1801, in Company with the Turkish Army, and the British Military Mission. To which are annexed, Observations on the Plague, and on the Diseases prevalent in Turkey, and a Meteorological Journal. By Wil1iam Wittman. London, 1803”. Особено ценни, тъй като принадлежат на перото на професионалист, са неговите бележки върху чумата и другите болести в Османската империя. Те заедно с метеорологичния му дневник съставят приложението към неговия дневник.


„… В седем часа сутринта на 28-и (м. май 1801 г.) тръгнахме от Варна. [Пътувахме] в някакви леки покрити каруци, наричани arabars. Бях принуден да наема три такива - за себе си, за слугата ми и за багажа. Тези превозни средства са много малки и тесни. Те донякъде напомнят на нашите коли за амуниции и са теглени от един кон. Направени са така, че пътникът да може да се налегне по цялата си дължина в тях. Наемът за една такава каруца по пътя от Варна до Русчук или Rutzig, на източния бряг на Дунава, пътуване, което продължава четири или пет дни, е осемнадесет пиастъра. В началото пътят ни минаваше през гориста и хълмиста местност, тук-таме с по някоя мизерна и самотна колиба, чиито жители обаче изглеждаха здрави и силни. Към края на деня минахме през няколко хубави, обширни и добре обработени долчинки, засети с различни видове житни растения, главно ръж. В горите растат малки дъбчета, лешникови храсти, бели и черни трънки, както и голямо количество диви круши, но няма дървета, подходящи за сечене. Селата с обработваема земя са твърде малко. По склоновете има богати пасбища, по които видяхме многобройни [стада] волове, крави, биволи, коне, овце и кози. Конете и воловете са по-малобройни; последните заедно с биволите се използват да теглят арабите на селяните. Някои села обръщат особено внимание на пасбищата, докато други отглеждат жито и обработват лозята. Никъде няма огради освен в лозята в близост със селата. В пет и половина [ч.] вечерта пресякохме една река и спряхме на отсрещния бряг да пренощуваме. Тъй като из тези краища върлуват многобройни разбойнически шайки, избягвахме да се доближаваме до села, за които не знаехме как са настроени техните жители.

Тръгнахме на 29-и в четири часа сутринта и минахме през много красива и плодородна местност, изобилствуваща на пасища, върху които пасяха многобройни стада. Видяхме множество домашни птици и по пътя срещнахме няколко каруци, натоварени с тях. Пътят ни беше много приятен и минаваше през богати и добре обработени равнини, които напомняха най-плодородните области на Англия. В осем и половина [ч.] спряхме за два часа. Настигнахме няколко кервана по пътя, [които са] големи групи от пътници. Такъв начин на пътуване е обичай в тази страна поради мотиви за сигурност. Когато пътуват, [тукашните] жители са винаги въоръжени. Пътувахме със скорост около три и половина мили на час. В един и половина [ч.] стигнахме Yenipazzar (Нови пазар), в който живеят главно турци и незначителен брой гърци. Къщите са дървени и измазани, а покривите са керемидени. Бедните обаче живеят в землянки, покрити със сено. Градът е ограден със землен вал и пресъхнал ров, с по една врата от двата края...“


Особено интересно в този автор е описанието на укрепленията на Разград, като се има предвид върлуващите разбойнически шайки, хаосът в османската империя по това време и безредиците, предизвиквани от разни дребни аяни и управители, а и не на последно място очертаващата се нова руско-турска война.


„….На 30-и тръгнахме в четири [ч.] сутринта и след два часа стигнахме до селото Shemlah (Шумен), където спряхме. В десет и половина [ч.] стигнахме друго село, живописно разположено покрай дъбова гора. Околният пейзаж беше красив и романтичен.

В шест и половина [ч.] вечерта стигнахме околностите на Rasgat, голям град с няколко джамии, и отседнахме там през нощта.

Тръгнахме в обичайния ранен час на 31-ви и скоро стигнахме горното място, където останахме два часа в един хан или кан, предназначен, както вече съм пояснявал, за настаняване на пътници и техните животни, както и за складиране на стоката, която носят със себе си. Rasgat има две врати и е обиколен с ограда от колове и землен вал. Жителите са смесица от гърци и турци. Продължихме пътуването си и по пладне спряхме за два часа, а към седем [ч.] вечерта спряхме да пренощуваме, както винаги, в нашите каруци. Още като спряхме, част от кервана пое часови функции за през нощта. Тази предпазливост беше необходима, за да избегнем нападенията, на които често са подложени пътниците.

На 1-ви юни тръгнахме в четири [ч.] сутринта, а в шест [ч.] влязохме в Rouzchook където веднага се настаних в един от хановете…“

 

Макар и само четирима „заклети“ английски пътешественици от XVIII век да са оставили бележки за пътуванията си и преминаването през Разградско, не можем в никакъв случай да игнорираме сведенията за един от най-слабо проучените периоди от историята ни. Нови и значително по-пълни са бележките на сънародниците им от XIX век, на които ще се спра в продължението на настоящия материал в следващия брой.


Красимир Г. КЪНЧЕВ