Търсене

Начало История Бележки от джентълмените на сполуката за българските земи и Разградско от XVIII-XIX век II
Бележки от джентълмените на сполуката за българските земи и Разградско от XVIII-XIX век II
28 June 2017

 

 

 

Продължавайки разказа си за новата категория пътешественици - английските „заклети“ пътешественици или „припкащите по глобуса“ (Globetrotter, Globe-trotter), трябва да обърнем внимание и на ония от тях, които през XIX век оставят своите впечатления за североизточните български земи, за Разградско.

За един дълъг период, до края на 50-те години, оттук преминават близо дузина британци, които в значителната си част са предимно военни специалисти и медици. Всички съчетават пътуванията си наред със задоволяване на любопитството си, така и с набирането на разузнавателна информация и/или оказване съдействие на османската държава и армия в противодействие на задаващата се опасност от Наполеон и Франция и най-вече срещу Русия.

 

 

 

Разград или Лаз град - шотландският лекар Адам Нийл през 1805 и 1806 г.


двукратно преминава през нашите земи преди да бъде командирован на Иберийския полуостров, където Великобритания организира силно противодействия срещу нахлуването на Наполеон Бонапарт. Следващото назначение на Нийл отново е свързано с Балканите, като между 1808 и 1814 г. е лекар на британското посолство в Константинопол.

След окончателното му установяване в Лондон излизат неговите „Пътешествия през някои области на Германия, Полша. Молдавия и Турция“. („Travels through some parts of Germany, Poland, Moldavia and Turkey“. By Adam Neallе, M. D. London, 1818). Те обобщават впечатленията от пътуването му през 1805-1806 г. В предговора си Нийл обяснява, че е предприел тези пътувания във връзка със своята професия, а не за развлечение или просто от любознателност. Споделени са някои любопитни и неизвестни факти, и то за области, които обикновено остават извън полезрението на обикновения „турист“, като наблюденията на Нийл върху различните болести и особено върху проявите на чумата в Османската империя. Вероятно обаче най-ценното в този източник са демографските факти и наблюденията му върху населението, както и сведенията за произхода на името и създаването на Разград.

В целия ръкопис на Адам Нийл личи ерудираността на учен, на познавач, доколкото това е възможно в ония времена, на древни и антични автори. За съжаление в целия пътепис отсъства точната подневна датировка и има само общи указания, от което съдим, че той след кратко пътуване по море от Пера в Константинопол пристига във Варна и около средата на март 1806 г. се отправя през Девня, Нови пазар, Разград и Цар Калоян и Писанец за Русчук. Забележителни са впечатленията му със сектата на дервишите в Турлак.

...На следващата сутрин (ср. м. март 1806 г.) наехме няколко араби за по-голямо удобство и на нас, и на еничарите и се отправихме към Русчук. Тези араби са леки, покрити коли, теглени от два коня, които се движат със скорост пет мили в час. Коларите бяха турци - свирепи на вид главорези, въоръжени с пищови, ятагани и паласки, чиято екипировка бе твърде показателна за състоянието на страната, която трябваше да прекосим....

...Настанихме се в къщата на един български селянин и бяхме твърде приятно изненадани да открием, че тя бе удивително чиста и топла. Подобно на всички други български къщи, в които сме влизали, тя бе направена от дърво и кал или глина, с хубав сламен покрив, оградена с широк дувар, подпрян на колони, който, като предпазваше стените от дъжда, запазваше основите здрави и сухи. Главното помещение винаги е добре застлано и заобиколено с нисък миндер с възглавници. Единствената мебел е малко трикрако столче, върху което се слага подносът с яденето, и има голямо огнище с разпален огън, коeто едновременно топли и осветява стаята - често пъти без нито един прозорец. Лицата на жените не са забулени; техните накити се състоят от високи тиари от муселин, украсени с дълги нанизи от пари, пиастри и други монети, а вратовете, ръцете и ушите им са отрупани с гердани, гривни и обици от злато и сребро, с примитивна форма и изработка. Диалектът им е славянски и те си дават вид, че следват ритуалите и обредите на гръцката църква, но подобно на религиозните си водачи са толкова невежи, че цялата им набожност се състои главно в повтарянето на една или две молитви, кръстенето, спазването на постите и празниците и боготворенето на малки изображения с невероятни форми, които те наричат светии, по-скоро наподобяващи грубите изображения или ларите на древните. Всеки папаз или селски свещеник извършва необходимите богослужения при погребения, сватби или кръщенета на жителите на две или три села, които общо му плащат мизерно възнаграждение. Българите обикновено са човечни, добросърдечнн хора гостоприемни към чужденците, дошли под скромния им покрив….

Разград или Лаз-гарад, изопачено от Лазигород или градът на лазите, е доста важен град. Изглежда, е бил основан, както сочи името му, от лазите - едно от номадските племена от долините на Кавказ, и ако допуснем, че води началото си още от времето на експедицията на аргонавтите, може да се окаже, че именно това е селището на преследвачите на Язон и Медея, за което се споменава в древната история. Сегашното му население може да се изчисли на 10 000 души: една трета от които са гръцки християни; останалите - евреи и турци. Има две малки джамии, и е заобиколен със стени от пръст, които са в плачевно състояние. Местността наоколо представлява открита равнина с изобилие от скитски надгробни могили - вероятно гробници от времето на похода на Александър Велики срещу трибалите, за който се споменава в приложението от Квинт Курций. Предположението е повече от вероятно, тъй като тази равнина се намира точно на пътя, по който армията на Александър е трябвало да поеме, излизайки от дефилетата на планината Хемус, след като е била ликвидирана автономията на траките, безрезултатно противопоставили своя carrago на македонските нашественици….

...В Торлаки, на пет левги от Разград, населението е предимно турско. Оттук произхожда една секта на дервишите, която живее, като се скита из Турция и се препитава от суеверните предсказания, които внушава в съзнанието на селяните. При тези странствувания те водят със себе си един старец, когото подобно на Замолксис на древните гети или на ламата при татарите натрапват на лековерните като живо въплъщение на божеството, стараейки се през цялото време да го издигнат на голяма почит. Те го настаняват тържествено в най-хубавата къща на селото. „От време на време“ този стар лама предрича някакво предстоящо всеобщо бедствие, като земетресение, чума или глад, което единствено може да бъде предотвратено, като му се изпратят богати дарове. Изплашеното селячество бърза да омилостиви божествения гняв, слагайки в краката на светия човек цялото свое малко богатство, и застрашителната опасност престава за известно време да всява ужас сред тях….

..По време на пътуването ни из „покритата с лоша слава България“ нашият конвой се бе увеличил с четирима добре въоръжени арменски търговци, така че, общо взето, наброявахме не по-малко от двадесет души. Вероятно дължахме нашата безопасност на броя си, защото край едно село близо до Лаз-граде (отнася се до с. Арнауткьой, днес с. Пороище край Разград - бел. Кр.К.), където спряхме за около час, в двора на хана влязоха осем албанци с добри коне и още по-добри оръжия и ако можеше да се съди за намеренията им по техните щателни злодейски погледи, посещението им не бе лишено от възможно най-лоши подбуди, но по всяка вероятност счетоха нашата група твърде силна, за да бъде нападната, и като зададоха няколко въпроса на нашите еничари, потеглиха с голяма бързина и без съмнение ние ни най-малко не съжалявахме за тяхното заминаване…“

Нестандартен е маршрутът на


оксфордския медик Уйлям Макмайкъл през 1818 г.


осъществил пътуването си от Петербург (Русия) до Цариград, като пресича българските земи през Русе-Бяла-Търново-Габрово и Балкана при това при зимни условия, през януари. Изданието на пътеписа е богато илюстрирано с великолепни гравюри, които са непознати у нас и които се изкушавам да предложа за пръв път на българския читател.

Наред с вниманието, което отделя на последиците и резултатите от скорошната руско-турска война, той дава ценни данни за произхода и заселването на българите, за заселването им на Балканите, за покоряването им от османците.

Макмайкъл дава и сведения за народностите, които населяват Североизточна България. Прави и откровена характеристика на циганите, която е изненадваща в някои отношения за уседналия им живот, за ренегатството в религиозно отношение.

„…Минахме през няколко малки села, заселени изцяло с тъмни, мургави цигани. Обратно на обичайно неуседналия начин на живот, тези необикновени хора, известни между турците. като „чингенез“, тук ги видяхме да се занимават със земеделие и да живеят уседнал живот. Те номинално са към мюсюлманската религия, но както се виждаше, те нямаха своя собствена религия. Сред мюсюлманите те се подчиняват на обрязване със същото безразличие, с което разрешават да бъдат кръщавани в християнските страни. Но тяхната нечестност е толкова известна, че турците ги третират като рая и ги задължават да плащат харадж, или поголовен данък, от който са освободени само ренегатите…“

Може би най-ценните описания, богати по своето съдържание и фактология, илюстрирани с многобройни и също непознати днес в България гравюри, дава пътеписът на друг един

офицер -


капитанът от британския флот Чарлз Колвил Франкланд през 1827 г.


В посвещението си на публикуваните през 1829 г. два тома на „Пътешествия от и до Константинопол в годините 1827 и 1828“ авторът адресира бележките и изводите, които прави към своя чичо и патрон, адмирал лорд Колвил (John Colville, 9th Lord Colville of Culross).

По всичко личи, че Франкланд замисля това пътуване до Константинопол, осъществено след април 1827 г., именно като пътешествие. Пътят му е през Унгария, Трансилвания, Влашко и през Източна България се спуска към османската столица.

За разлика от другите английски пътешественици той обръща и персонално внимание на наетия за водач татарин, чийто портрет фигурира на една от гравюрите в изданието. На много места хаджи Емин Ахмед фигурира като ярък образ, допълнително освежаващ повествованието с характера и начина си на живот.

Още с първите страници, описващи преминаването на р. Дунав и стъпването му на българския бряг, ни залива не море, а океан от ценна информация. И за реката и корабоплаването по нея, и за турската армия и гарнизоните и кавалерията, дислоцирани в различните селища, откъдето преминава групата, за жителите и народностите, за бита и нравите им.

...3-и април (1827 г.). Станахме рано и започнахме наново да нареждаме багажа, си тъй като моят приятел реши да остави каретата си тук и стана необходимо да прехвърлим на друго място нашите дрехи, книги и т. н. Мистър Блуте (английският консул в Букурещ - бел. Кр. К.) най-любезно бе наел един татарин със зелен тюрбан да ни закара до Константинопол за сумата 1300 пиастри, като до Дунава трябваше да пътуваме с местни каруци, а оттам до турската столица - на кон. Разстоянието е около четиристотин мили...“

След краткия престой, който не му попречва да направи едно интересно описание на Русчук и пристанището му, Франкланд продължава през Бъзън, Писанец в посока на Разград.

„… По залез слънце (4 април 1827 г.) ...схаджи Ахмет и кираджията слязоха от конете си при хубава малка чешма, измиха се и произнесоха дълги молитви, след което обиколиха няколко пъти чешмата в кръг и изпяха нещо монотонно като песен или химн, от което единствено можах да различа думите Аллах! Аллах! Аман! Аман! Около девет вечерта съзряхме в далечината осветените минарета на Разград, тъй като бе рамазан или турски велики пости. Пристигнахме в Разград към 9,30 ч. (4 април 1827 г.) много уморени и слязохме от конете пред един сравнително чист и просторен хан. Тук се тръшнахме на рогозките, разстлани из цялата стая, пихме кафе с турците, наклякали навсякъде около нас, и като си приготвихме малко пунш от бренди от нашите запаси, разположихме бивака си върху чуловете и седлата ни и се оттеглихме да спим, но не и преди да склоним татарина, въпреки че бе хаджия, да изпие една порядъчна чаша пунш, като го уверихме, че това не е вино и му обяснихме със знаци, че въпреки рамазана Аллах си е затворил очите и не забелязва такива дребни прегрешения. Турците обаче бяха непреклонни и не пожелаха да пият нищо. Нарочно оставих пълна чаша на едно малко столче близо до мен и на сутринта пуншът бе изчезнал, въпреки че чашата стоеше на мястото си! Спах сравнително добре, тъй като бях твърде изморен, за да обръщам внимание на бълхите.

„О времена, о нрави, това ли е правоверният мюсюлманин ?“, би възкликнал някой консервативен християнски и дори мюсюлмански мислител!

„…Хаджи Ахмет бе един добър и сърдечен човек. Той е бил в Мека, в Басра, Дамаск, Алепо, Кайро, Александрия, Мора (или Морея), участвал е в обсадата на Мисолунги, мразеше московитите и раите, но обичаше хубавите момичета (коконите) на Букурещ с увлечение, подобаващо на истински правоверен. „О, белла! Белла коканица! Букурещ“ - възкликваше той на неговия lingua franca, притискайки и двете си ръце към гърдите…“

Не срещам при другите английски пътешественици толкова проникновено, пълно, цветисто описание за българския народ, като това на Франкланд от впечатленията му в днешния град Лозница. Надявам се, че и в силно съкратен вариант, това описание ще допринесе към историята на селищата и на българското население в Разградско.

„…Закусихме (6 април 1827 г.) в малко селце, наречено Лазан, в чиста българска къща. Нищо не може да се сравни с чистотата и уюта на тези скромни жилища, които въпреки непривлекателната си външност отвътре са чисто белосани, пръстеният под - добре изметен, една чиста рогозка близо до пламтящия огън - винаги готова за непознатия пътник; всички предмети от тяхното малко къщно домакинство - добре излъскани и окачени из стаята. Самите бедни хорица, скромни и услужливи, с готовност ти дават всичко, което имат - мляко, яйца и пресен черен хляб или по-скоро кейк, който приготовляват пред очите ти върху желязна тепсия. Те всички са християни от гръцката църковна общност.

Жените им са извънредно красиви и макар че в действителност имат кожа тъмна като на мулат, но лицата, дланите, краката и ръцете им са такива, че биха могли да послужат за модел на някой скулптор. Те обичат украшенията и всички носят красиви златни и сребърни гривни или браслети, много подобни по форма на турските или персийските гривни, които са така модерни в Германия. Носиите им наподобяват тези на влашките жени - нещо като полутюрбан при жените или собствените им дълги коси, украсени със златни монети, при девойките; обици от злато или сребро, сребърни пръстени на ръцете; жакет с къси широки ръкави, отворен при врата и на гърдите с лека бродерия; и фуста с пъстроцветни краища, които много й подхождат. Краката им са винаги боси и хубави.

Мъжете обикновено са силни, но нямат особено хубави черти; те всички си приличат по физиономия и често пъти съм имал усещането, че във всяка къща срещам един и същи човек. Облеклото им се състои от калпак от овча кожа, голяма широка аба от груб кафяв вълнен плат, камгарен или копринен пояс около кръста, чифт обемисти потури; краката им са обвити в овча кожа или груби вълнени чорапи и обути в кожени сандали.

Те като че ли са най-покорните роби на турците (към които обаче съм забелязвал да гледат с презрение и омраза, когато мислят, че никой не ги наблюдава). Всички са обезоръжени и са раите или робите на своите турски господари, които е лесно да разпознаеш сред тях по техните тюрбани, чувството за превъзходство и пищовите в поясите, защото всеки турчин - до най-последния хамал или носач, носи оръжие, а понякога ятаган или сабя...“

Разград фигурира и като крайна дестинация и място за изпращане на осъдени престъпници или просто на хора, които са се злепоставени или компрометирани пред османската власт. За такъв случай свидетелства в пътеписа си


ирландският свещеник и медик Робърт Уолш през 1827 г.


„…Измежду другите, които бяха тук, имаше и един стар човек, съвсем леко облечен, с ленени долни гащи. Той седеше близо до огъня, въздишаше тежко и често повтаряше „Sakar Alia“. Докато той сменяше положението си, дочух дрънкане на желязо и като погледнах надолу, видях, че е окован. Скоро влезе грамаден, със страховит изглед турчин и като захвърли шубата си в предната част на стаята, седна с началнически вид и започна да пуши. След това научих, че старият човек е затворник, а страшният турчин - чауш на Портата и негов пазач. Той беше от Boli, в Мала Азия. Агата на това място въвел незаконно някои данъци и той бил един от шестимата, които участвали в оплакване срещу него, в петиция до султана. Някакъв чиновник бил изпратен да провери верността на твърдението, но след като получил петстотин пиастъра от агата, докладвал, че петицията е невярна. От шестимата, участвали в петицията, трима избягали, а другите трима — хванати, един от които бе този нещастен стар човек. Не се знаеше какво е станало с другите двама; а този клет човечец се изпращаше на заточение в Разград под опеката на чауша и беше дошъл с тънките си ленени дрехи от топъл климат в тези студени области, където дори аз, с всичките си навлечени дрехи, бях почти примрял от студ. Никой не можеше да каже какво ще стане с бедния човек после; най-вероятно беше никой повече да не чуе нищо за него…“

В 1820 г. Уолш придружава новоназначения британски посланик Стангфорд към османската столица. По време на няколко годишния си престой в империята той предприема далечни пътувания из европейските и азиатските й части. Отново е в Цариград в 1831 г. Безусловно най-известният му труд е „Narrative of a Journey from Con-stantinople to England”. R. Walsh, London, 1828, но дори на много малко наши специалисти е известно, че части от него са публикувани в български труд. („Пътуване от Цариград през България в 1827 г. от R. Walsh.” Периодическо списание на Българското книжовно дружество в София. Бр. LXIX, год. XX, св. 1-10. Пловдив, 1908, с. 238-250). К. Стоянов публикува едно съобщение за пътеписа на Уолш, като превежда избрани пасажи от него.

За голямо огорчение в пътеписа липсват ясни и точни датировки освен годината, 1827, но косвено може да отнесем сведенията му към средата на лятото. Все пак в един летен ден и след близо осем часов преход групата на Уолш достига до с. Арнауткьой (село Пороище) и ни поднася един рядък факт за книгоразпространение и търговия с книги в това разградско селище през 1827 г.

Селището, известно като многолюден град допреди Руско-турската война от 1806-1812 г., има наред с това училище, църква и местен свещеник.

„…пристигнахме в село Аrnaut Kui, или град на арнаутите, наречен така по същата причина, както и този на Босфора - тъй като първоначално в него са се заселили арнаутски гърци. Тук спряхме. Седнах пред дюкяна на един търговец, откъдето ми донесоха малко хляб, печени наденици и горещо мляко. Разглеждайки съдържанието на дюкяна по-късно, видях няколко книжки - за пръв път, откак бях напуснал Константинопол. Те бяха „Псалмите на Давид“ на съвременен гръцки език, отпечатани във Виена; а след като попитах, научих, че в селото имали училище, църква и свещеник. Преди няколко години Арнаут Кьой е бил голям град, състоящ се от хиляда и петстотин къщи; но когато руснаците стигнали до Шумла, за нещастие на града три от битките се водили в непосредствена близост до него; градът бил изцяло разрушен от руснаците и все още си остава в руини, чиито размери свидетелствуват за предишната му големина. Сега броят на заселените къщи възлиза едва на сто и петдесет...“

За историята на Разград и изграждането на неговия часовник с кула допринасят и думите на Уолш:

„…След още един час пристигнахме в Разград, където е бил разположен руският щаб — очаквах да видя и него разрушен; но руснаците оставили града на турците невредим, като разрушили само този на гърците. В него има около три хиляди къщи в добро състояние, две хиляди от които са турски. Влязохме в града точно когато градският часовник биеше и научихме, че пашата патриот подарил часовник и на Разград, както на Шумла. Тук чаушът остави своя затворник и никой не можеше да каже каква ще бъде по-нататъшната му съдба. Той беше предаден на Mutzelim, или губернатора на града, който щеше да го използува, както пожелае. Тук се намираше пощенската станция, където сменихме конете. Напуснахме Разград в два часа и се отправихме на седем часов път към българското село Byzants…“

Налице са и са подготвени за печат преводите на още десетина английски пътеписа, между страниците на които има повече или по-малко сведения за Разградско и Североизточна България.

Но има и нещо друго. С което си позволявам да направя и едно своеобразно обобщение и сравнение с днешната ни действителност. Доще ли ден да се сбъдне /както ни пееше Тодор Колев „Кога ще ги стигнем американците“ - в нашия случай англичаните/, да тръгне и българинът разкрепостено по света, за удоволствие и познание? Така, както и днес го правят наследниците на Албиона в контраст с ровещите в контейнерите за смет български пенсионери. Съдба или участ, но такива са жалките факти от насъщната българска действителност.


Красимир Г. КЪНЧЕВ, Русе