Търсене

Начало Оживление Разградчанинът Росен Христов за пътя си от юнга до капитан далечно плаване
Разградчанинът Росен Христов за пътя си от юнга до капитан далечно плаване
03 July 2017

 

 

Това лято на плажа на язовир „Пчелина“ често идва нашият съгражданин и приятел, капитан далечно плаване Росен Христов. Наближаващ шейсетте /роден е в Разград на 23 септември 1958 година/, той е младолик, жизнен, с поддържана спортна фигура - истински морски вълк, обаятелен разказвач, начетен, с много преживявания по морета, океани, екзотични пристанища.

 

 

 

Даван е за пример в Българското параходство за издигнал се с труд и постоянство от обикновен моряк до първи капитан на огромните, модерни търговски кораби, Струва ми се, че след години можем да четем една увлекателна книга за един необикновен живот. Капитан Христов е работил като моряк и се изкачил по йерархичната стълбичка до капитан на всякакви плавателни съдове, а сега е "шофьор" на кораб на чуждестранна компания за превоз на автомобили. Ето един разказ от първо лице за неговата история.


Роден съм в Разград в Енимахле, а родителите ни бяха в "златната среда" на соцгражданството. Така ни възпитаха със сестра ми Маргарита /дългогодишна счетоводителка, б.а./ - да подреждаме живота си в това златно сечение. Като ученик, с изключение на математиката, бях сред добрите, но не и отличник. Обичам и досега да рисувам и сам си изографисах делфинчетата в басейна на кораба. Бурни ми бяха юношеските години и оттогава имам и до днес приятелство със съучениците си: Валери Бойчев, Наско Анастасов, Бойко Обретенов, Огнян Обрешков, Михаил Панов, Николай Ангелов и др.

За бъдещата си моряшка професия бях повлиян от книгите, които четяхме за мореплаватели, пирати, пътешественици и откриватели. Като деца пеехме в захлас "пиратската песен": "На кораба "Мисури" ний всички бяхме щури/на боцмана детето се пльосна във морето". Слава богу, още не ми се е налагало да скачам от кораб, но щуротии съм вършил, особено при кръщаването на преминаващите за първи път през Екватора. Аз вече изтървах моята бройка и сега съм този, който подписва, подпечатва и връчва дипломите.

След завършване на тогавашната гимназия "Н.Й.Вапцаров" и военната си служба като моряк-радист, завърших задочно Висшето военно-морско училище. Докато учех, работех като моряк на двата ферибота "Героите на Одеса" и "Героите на Севастопол", така че съчетавах учението с практиката в най-благоприятния им вид. Това и до ден-днешен, надявам се и занапред, ми помага в многообразната и многолика работа като капитан, държащ на оцеляването и добруването на екипажа, изпълнението на фирмените задачи и не на последно място и самочувствието на човек, който е бил от двете страни на бариерата - изпълнител и работодател.

Ще се върна малко назад, към началната ми любов към водата. Като дете, пряко волята на родителите ми, киснех по цял ден на басейна или на язовирите на Пчелина. Чаках лятото с нетърпение, участвах в преплувания, състезания и си мисля - дали пък в някакъв преден живот не съм бил от красавците-делфини. Сметнаха ме за луд във военната комисия, когато отказах ШЗО - Плевен и предпочетох тригодишна моряшка служба.

На сегашния си кораб, дългия 200 метра автомобиловоз, с 12 товарни палуби /6700 коли/ имам малък басейн и със свое изобретение от въжета и ластици мога ежедневно да плувам неограничено време, макар и на едно място. Така най-добре се разтоварвам. Обичам и подводния риболов, особено в южните морета с неземна красота.

За моряшката професия съм се уверил в продължение на тридесет и осем години, че съдържа само 20 процента екзотика - останалото е труд, лишения, риск, стрес. Тук му е мястото да кажа, че за моя гордост като българин, българският моряк и най-вече от офицерският състав, се приемат като „топъл хляб“ от компаниите в света.

Гордея се с гореказаното, защото патриотизмът в нашия род е с давнашни традиции. Моят пра-прадядо, войводата Фильо Радев и синът му Христо, са геройски загинали по време на Априлското въстание. Имат паметници в Кръвеник, Севлиевско. На 4 юли 2011 година Дулинко Дулев писа за тях във вестник „Екип 7“, пък дядо Фильо беше споменат и в Народното събрание като еталон за родолюбие. Гордея се с тези си родственици.

За професията си мога да разказвам много, но знам, че един съвременен капитан, макар и заобиколен от най-модерната техника, въоръжен с опита и знанията на предходните поколения, трябва да бъде и добър психолог. Не е лесно да подчиниш волята на 25-30-членен екипаж от хора от различна възраст, народност и опит в изпълнение на общите задачи. Особено при екстремни условия, които не са рядкост в нашата професия. Засега, слава богу, успявам!

В Разград се връщам при първа възможност. Виждам се с близките си – майка, сестра, приятелското семейство Анета и Валери Бойчеви. Не си кривя душата - нашият град е чист и благоустроен. Добър за живеене.

Що се отнася за семейството – само преди пет месеца гушнах с голямо удоволствие малката си внучка Лора. Синът ми Антони завърши Технически университет в Дармщат, Германия, където продължава да работи на добра позиция в тамошна фирма. Съпругата му е германка – Юлия, а за малката Лора – нямам думи!

Пожелавам на моите съграждани, пък и на всички сънародници, здраве и търпение. Доброто може би наближава!


Записал Росен ЛИЦОВ