Търсене

Начало История За двама разградски педагози от миналото, които оставиха следа в науката и практиката
За двама разградски педагози от миналото, които оставиха следа в науката и практиката
10 July 2017

 

 

Преди 1944 година Разград е дал живот на двама изявени педагози, от които единият е с по-теоретична ориентация, а другият е опитен практик, без да пренебрегва теорията. За малкия град те са достатъчно представителни. Първият е Любомир Русев, другият е Христо Лицов. И двамата са завършили философия и педагогика в СУ „Св. Климент Охридски“.

 

 

 

Любомир Русев


е роден през 1902 година. Не се знае кога е починал, но това става някъде към 80-те години на миналия век.

Завършва гимназия в Разград. По време на Втората световна война на два пъти специализира в Берлин. В отделни периоди работи като учител, преподавател в учителски институт и като инспектор в училище. Има много публикации в списанията „Българско училище“, „Философски преглед“, „Училищен преглед“ и „Листопад“. Използва псевдонимите д-р Л. Юлиянов, д-р М. Ю. През петдесетте и шестдесетте години на ХХ в. публикува в сп. „Балкански преглед“, в. „Народ“, сп. „Природа“ и сп. „Начално образование“.

След завършване на Университета се опитва да работи като логопед в Разград, пуска обяви, но почти няма желаещи да коригират речевите си дефицити. Любомир Русев открива първия логопедичен кабинет в града през 1927 година на ул. „Станционна“ (сега „В.Левски“). Премества се в София, където полето му за развитие е по-голямо. Автор е на книгите: „Глад и либидо“ (1932); „Художествената литература и психоанализата“ (1934); „Наследственост и възпитание“ (1935); „Войната като влечение към смъртта и сродяване с ужаса“ (1934); „Педагогически речник“ (1936); „Основи на религиозния живот“ (1937); „Поезията на Яворов в психологична светлина“ (1939); „Днешната германска философия, педагогика, психология и социология“ (1942).

Любомир Русев е отявлен привърженик на фройдизма до 1944) и в статията си „Психоанализ на Ботевото творчество“, сп. „Философски преглед“, кн. 3, 1933, стига до екстравагантния извод, че Христо Ботев е написал стихотворението „Майце си“, вследствие на едиповия си комплекс (в психоаналитичната теория група от общи несъзнателни (динамично потиснати) идеи и чувства във възрастта от 3 до 5 г., които се центрират около желанието да се притежава родителят от противоположния пол и да се премахне родителят от същия пол). Едиповият комплекс е продуцирал и стихотворението „Ней“, според Русев. В това стихотворение героят се намира в състояние на потъмняващ съзнанието афект: „Силен пламък, яд гори и гняв ще ме умори“. С поведението си иска да каже: „Ти си изгубена, но аз не мога без тебе“. А това на психоаналитичен език значи: „Аз не мога без тебе, защото си изгубена, защото най-после ти вземаш стойността на майчиния образ и защото най-сетне ми е позволено символичното убийство на бащата“.

Л. Русев издава първия у нас „Педагогически речник”, който е с джобен формат и за времето си е един наистина енциклопедичен текст в областта на педагогиката.


Христо Лицов (1912-1969)


е бил учител и директор на Разградската девическа гимназия преди 1944 година. Завършил е философия и педагогика в Софийския университет. Бил е главен инспектор в Министерството на народната просвета. Деец на БЗНС, съратник на Г. М. Димитров (Гемето) и Никола Петков. Журналист и редактор във вестниците „Сеяч“ и „Стрела“. Пише дописки в „Земеделско знаме“ и „Заря“. Областен организатор на БЗНС в Русе. Директор на Историческия музей в Разград от 1957 до 1960 година. Автор на книгата „Римският град Абритус при Разград“ от 1959 г. Репресиран, минал през затвор и лагери.

Установява се в пазарджишкото село Славовица като директор на училището през 1962 година.

Автор е на книгите „Възпитание в дома и училище“ от 1940 г. и на „Психология и педагогика на юношеската възраст“ от 1941 г.

Дъщеря му Здравка Лицова през 1962 година започва работа в Пазарджишкия музей, а по-късно става уредник на музея на Александър Стамболийски в село Славовица. Синът му, уважаваният ни съгражданин Росен Лицов (р.1944) е бил учител, директор на училището за деца с интелектуални увреждания в Осенец, треньор по баскетбол, спортен педагог. Познат е сред гражданството и с материалите си в „Екип 7“.

Книгата на Христо Лицов „Психология и педагогика на юношеската възраст“ представлява отпечтана обширна лекция (сказка) пред учители в Търговище и Омуртаг. Тя показва високата ерудиция на автора и точния му поглед върху разглежданата проблематика, даже и от сегашна гледна точка. Особено радва погледа ми твърдението на Христо Лицов, че психологията е помощна наука за педагогиката, за което съм пледирал винаги, когато мога. Опитът на Христо Лицов, подкрепен с възгледите на тогавашните авторитети в педагогическата наука, се представя на страниците на книжката с един разбираем език и постановки, някои от които и сега са актуални.

От друга страна, ако се вгледаме внимателно в разсъжденията на автора, то ще открием един съвършено различен свят на психиката на тогавашния юноша, за който ми е малко мъчно. Христо Лицов разкрива една романтична струна на душата си. Ето една мисъл, която споделя с читателя: „Юношата, за да демонстрира своята любознателност, често носи дебели книги, но това го прави от суета. В литературата търси сантиментално-сладниковото. Особена страст има към романите. Момчето предпочита криминалните романи, а момичето – любовните. След прочитането на някой роман, който го е затрогнал, юношата става същински Дон Кихот. Без оглед на условията, той започва да живее така, както живее любимият герой от романа. Често пъти момичетата се влюбват в героите и авторите на романа“.

Как чудно звучи това, но в сегашното технологично време и масов отказ от четенето, заместено от вторачване до вманиачване в дисплея на мобилните телефони или в монитора на компютъра, тази мисъл звучи еретично и безкрайно далечно в миналото. Ще стане ли така, че поне частица от нейния патос да е късче реалност? Ще отговоря с една латинска сентенция: Contra spem spero (Без надежда се надявам).

Това малко закъсняло и кратко възвръщане към живот на спомена за двамата разградски педагози е все пак уважение към тях и маркер, че писаното все пак остава.


Проф. Пламен РАДЕВ, д.п.н.