Търсене

Начало Интервю Д-р Митко НОВКОВ: Литературата никога няма да престане да бъде важна
Д-р Митко НОВКОВ: Литературата никога няма да престане да бъде важна
14 July 2017

„Благодарение на Вашата антология, написах стихотворение за моя баща“ тези думи д-р Ивета Попова от РЗИ отправи към съставителя на антологията „Баща ми в мен“ Иван Дойнов на премиерата на книгата му в разградската галерия. И се сипеха думи на вълнение, благодарност. Похвала получиха малките рецитатори от Театрална формация „Пулс“ с ръководител Веселин Керемедчиев.


14_07_2017_novkov-3.jpg14_07_2017_novkov-1.jpgУсещаше се и пиететът към внушителната фигура на бащата....тя беше там - като присъствие, като спомен. Много сборници са създадени за родината, майката, морето... Но за бащата – нито един. Това именно провокира Иван Дойнов да състави антология със заглавието на известното стихотворение на Пенчо Славейков. Той прочете част от предговора си, където изтъква, че това не е само антология на бащата, но и на сина, и цитира евангелските думи: „Аз съм в бащата и той е в мен“.

„Поставяте Разград на столично ниво“ – с тези думи пък арх. Веселин Краишников поздрави д-р Митко Новов за задълбоченото и професионално представяне на новата антология на Иван Дойнов.

Д-р Митко Новков е роден на 25.07.1961 година в старопланинското с. Бързия, в подножието на връх Ком и прохода Петрохан. Средното си образование получава в ПГ „Д-р Иван Панов“ в град Берковица. Завършва висше образование в СУ „Св. Климент Охридски“, специалност „Психология и философия“. Работил е като училищен психолог, журналист в бургаския вестник „Черноморски фар“. В момента се занимава с култура, литература, театър, кино, визуално изкуство. Живее и работи в София. Ръководител е на радиотеатъра в БНР, Програма „Христо Ботев“. Пише литературна критика. Публикува в местни и национални периодични издания. Издава шест книги, а седмата е вече на път. Носител е на наградата за белетристична книга „Пегас“ на Община Бургас и наградата за критика в конкурса, организиран от „Литературен форум“ по случай 150-годишнината от рождението на Иван Вазов и Захари Стоянов. Отличен е с наградата „Хр. Г. Данов“ за публикации в периодични издания и представяния пред публика на живо. На живо бе представянето му и на антологията „Баща ми в мен“ на Иван Дойнов.


Д-р Новков, учили сте психология и философия, а се занимавате с литературна критика. Защо?

Неведоми са пътищата Божи! Аз, бидейки повече читател, исках да споделя радостта от нещо, което съм прочел и което ме е зарадвало и/или впечатленията си за творба, която прекалено много я възхваляват, а моето мнение е, че чак толкова не я бива. Първите ми публикувани текстове в „Литературен вестник“ бяха точно споделена радост и споделено разочарование и се оказа, че са сполучливи. И оттогава тръгна да се търкаля снежната топка. Ти си написал веднъж, втори, трети път. Нямаш намерение да пишеш четвърти или пети път. Но ти се обадят. И така си тръгва!


Какво е мястото на литературата в нашия съвременен век на технологиите?

Владеенето на писменото слово е база да можем да боравим с тези технологии. Литературата не се променя. Високата литература намира нови носители, нови пространства, през които да достига до повече хора. Литературата никога няма да престане да бъде важна, защото в основата на всичко е езикът. А хората, които се занимават с нея, са обсебени от езика, овладени от него. Не езикът е техен инструмент, а те са инструменти на езика. Така че няма да мине без литература и след 100 и след 200 години. Дали ще четеш антологията „Баща ми в мен“ на книжно тяло, на киндъл или на електронен носител, важното е, че я има. Носителите се сменят. Литературата остава.


Намаляват ли читателите?

Напоследък ми се струва, че все по-важно става писането на български. Разбира се, сменят се жанровете. Съвсем скоро се вдигна голям фурор за книга на влогъра Стан, имаше опашка за нея /романът „Невидим“ е за агресията, провокиран е от многобройните писма, които авторът получава всеки ден от тийнейджъри с най-различни проблеми – б.р./. Някой може да каже, че не е истинска литература. Но ако този влогър нямаше пиететът към книгата като културен продукт, той нямаше да издава, щеше да си остане с клипчетата. Tой осъзнава, че книгата - книжното тяло, дава друго присъствие в културата, та дори тази култура да е масова.


Значи четенето е все още важно за съвременния човек?

Така се получава, че някои хора нямат нужда и от четене, и от издаване, пускат си публикациите във фейсбук, например. Книгата си иска грижа. А хората са по-склонни да дадат за „Уикенд“ или „Галерия“. Но четенето, както и издаването, винаги са били важни. Няма по-голямо удоволствие от откриването на нов свят, който ти дава книгата. Няма по-голяма възможност да развиваш въображението си, фантазията си, способността си да бъдеш гъвкав в различни житейски ситуации. Четенето не е само удоволствие, а е и прагматика, полза. И ако това се разбере – че четенето не е само дълго време отнемане от времето за други забавления, а нещо, което ти дава шанс да се оправиш в съвсем различни житейски ситуации, може би картината ще е друга. Виждал съм лозунги на младите по софийските улици, че четенето е „секси“. Та в този смисъл бих казал: „Четенето е секси!“.


А какво ще кажете за тенденцията да се предпочете екранизация по книга, вместо да се прочете книгата?

Бих искал да отговоря, позовавайки се на Бойко Ламбовски по повод на „Война и мир“. Има страхотни филми, направени по романа, различни постановки. Но като ти покажат във филма визуално танцуващата Наташа Ростова, край - ти се вкопчваш в тази визия и оставаш само там. Но ако прочетеш книгата, ти вървиш по улицата и всяко момиче, което срещнеш, е Наташа Ростова, а това е толкова хубаво.


Koментирайте факта, че преди съществуваше цензура, ограничения и не всеки можеше да издава книги, а сега...стига да имаш пари - издаваш, без значение стойностни ли са творбите?

По-добре е така, отколкото преди. Важна е ролята на хора, които като Вас се интересуват от такива проблеми и могат да отсеят стойностното от нестойностното. Също и на хора като Иван Дойнов, които имат литературен вкус и могат да кажат „това е добре“ и „така не е добре“ и на литературни критици като Пламен Дойнов или като мен, които могат да обяснят защо тази книга се е получила, а онази - не.


Но все пак не мислите ли, че ролята на литературната критика спадна?

Да, ролята ѝ поспадна, тъй като стигнахме до ситуация, че авторитетите не са чак толкова важни, че всеки знае най-добре за себе си. Което може би в житейски план е вярно. Пада значимостта на авторитета. Хората събират лайкове във фейсбук и това ги радва. А е важно компетентно, експертно, опиращо се на четени неща мнение. Но това е наш „кабаят“ на постмодернизма. Защото обяснявахме, че трябва да се деструктурират ценностите, митовете и всичко останало и си режехме клона, на който седим. И ето - тупнахме на земята!



Какво ще кажете за книгата на Иван Дойнов?

Изключително ценна антология, която събира и акцентува на най-съкровеното съприкосновение между поколенията. Тя хем е нова, хем е логично продължение на една по-стара негова антология - „Българският Танатос“. Първият мотив да се продължи онази антология е, че бащата е траурен персонаж. „Баща ми в мен“ е важна от гледна точка на това, че това не са само събрани стихове. Това е българската народопсихология - как се справяме с онези хора преди нас, които нещо са ни дали, но и в нещо са ни ограничавали. Да се очертае фигурата на бащата със своите патриархални противоречия. Бащината фигура е по-колеблива.

Бих разгледал антологията чрез три пътеки към фигурата на бащата.

Има нещо интересно в първата пътека. Цялата тази антология е абсолютно отричане на знаменитото твърдение на Фройд, че всяко момче иска да убие баща си и да спи с майка си. В „Баща ми в мен“, напротив, има усещане на преклонение и опитване да се оформи собственото „аз“, но така да се оформи, че хем да е моето „аз“, хем да е „аз“-а и на баща ми, или поне частица от „аз“-а на баща ми. Това е много интересно, защото говори за нашето разбиране, че няма категоричното разделяне на поколение от поколение. Няма бунт на синовете срещу бащите, за да бъдат себе си, има мърморене, но не и бунт. А за да бъдат себе си, трябва да продължат „баща ми“. Тук има и дисциплиниращата роля на бащите към синовете. Синовете също трябва да се справят с това. Когато синовете говорят за бащите, те говорят с усещането за авторитет, а когато бащите говорят за синовете, те говорят с усещането, че синовете им са загубили авторитета си и искат да ги върнат към него. Та основното в тази пътека е, че синовната идентичност не е на разделянето, а на продължението. Тук бих дал за пример стихотворението на Иван Теофилов „Баща ми“.

Втората пътека оформя един интересен момент на присъствието на фигурата на бащата. Присъствие перманентно, постоянно. Една от най-важните матрици в живота е именно фигурата на бащата. Тя седи толкова стабилно и не се помръдва. Ние, щем или не щем, стигаме до нея. Пред нея ние реализираме самите себе си, пред нея съществуваме. Мога да перифразирам известна сентенция – „Имам баща, следователно съм“! Пример за това са стихотворенията „Планински дъб“ на Иван Дойнов и „Когато си спомням“ на сина му Дойчин Дойнов.

Третата пътечка е най-трагична. Визирането във фигурата на бащата в повечето случаи реализира неговото отсъствие. Когато се отклоним от всичко, осъзнаваме, че бащата го няма. Това е присъствието-отсъствие, присъствието на празния стол, празната маса, празната чаша. Това отсъстващото присъствие на бащата е много характерно за творбите на дъщерите. Като пример мога да дам стихотворението на Божана Апостолова –„ Баща ми умря на 33“. Да обобщя: бащата в антологията е бащата като продължение, бащата като необходимост и бащата като отсъствие. Бащата е фундаментална фигура в българската поезия, в българската култура. Тази фигура има значение за устойчивото състояние на културата. А част от темелите на българската култура, които спомагат тя да издържи, е антологията на Иван Дойнов „Баща ми в мен“.


Има ли много хора като Иван Дойнов?

Не, за съжаление! Говорихме си с една приятелка - проф. Милена Георгиева, по подобен повод за друг човек. Тя е съставител на книгата „Спомени за списание „Художник“ (1905-1909) и неговите художници сътрудници“ от Павел Генадиев. Аз казах, че той е толкова свестен, едновременно за радост и за съжаление. За съжаление, защото не са чак толкова много такива хора. На твърдението ѝ, че това е нормално, защото е генетично, а не социоформиращо, аз отговорих, че не е нормално социоформирането да не води до появата на такива хора. Та това са тези, които дърпат напред мнозинството. Навремето ни учиха, че широките народни маси управляват историята. А аз съм убеден, че личността е тази, която дърпа напред и може да поведе. Колкото повече личности има, които да водят, толкова по-добре. Иван Дойнов е от тези, които дърпат. Мен ме издърпа от...София /смее се/.


Разбрах, че много пъти сте идвали в Разград. Споделете за мнението Ви за града и за хората в него!

Смайването ми първия път беше, че открих толкова много хора, които в една общност спорят, карат се за литература - за неща, които не са свързани с делбите на нивите и къщите, и си казах, че такова нещо в Бургас, за съжаление, го няма /тогава живеех в Бургас/. Разград не ми е непознат с духа си, с хората си и с афинитета да приема с отворени обятия, с отворено сърце. На други места има първоначална резервираност. Трябва да се бориш, за да те приемат, а тук те приемат, но трябва да се защитиш. По-важното за мен е, че в местата извън София, започват да стават разни работи. Започва да се разбира, да се осъзнава, че без литература, култура, няма как да се получи. В някаква степен всички сме биологични същества и по някакъв начин не се различаваме един от друг. Онова, което ни дава различието, пъстротата на взаимодопълването на людете, това е точно културата. Ние сме пъстри, защото имаме култура. Нямаме ли култура, спираме да бъдем пъстри, превръщаме се в биологични единици. И трябва да знаеш откъде си. Хубаво е това, което Иван Дойнов прави - включва разградски поети в антологията. И това, което Пламен Дойнов прави в „Литературен вестник“ - представяне на хора от Североизточна България. Културата не е само в София, тя е в цяла България. Тя трябва да има възможност по-силно да бъде осветена, да се осветят стойностите ѝ – да покажем, че е стойностна, важна, смислена и ценна.


Веселина ЙОТОВА