shadravan.jpg abonament1.png
 
 
брой от 16.10.2017 г.
ekip7-small-2017-10-16.png

Търсене

Вход






Забравена парола
apis_2014.jpg
ludogorie.jpg
Начало
Как не можах да стана тромпетист, или духовата музика на Разградската гимназия
07 August 2017

Неотдавна установихме, че няма запазени почти никакви документални свидетелства за прочутата навремето гимназиална духова музика в Разград и за нейния ръководител Васил Джамбазов. Просъществувалият няколко десетилетия оркестър има изключително важна роля за музикалното дело в града – стотици млади разградчани добиват прилични музикални умения, мнозина от тях дори стават и професионални оркестранти в Разградската филхармония и в други състави.


Преди няколко месеца публикувахме статия на Росен Лицов за духовата музика на Джамбазов в края на 50-те години на миналия век. Днес Ви предлагаме

изключително колоритните и достоверни, по наша преценка, спомени на Продан Кръстев – един от многобройните възпитаници на Васил Джамбазов през 70-те години.

Продан Симеонов Кръстев е роден в Разград на 24.09.1956 година. Завършил е ПГ „Никола Й.Вапцаров“, после е учил „Топлинна техника“ във ВМЕИ „В. И. Ленин“, София, и „Физика“ в СУ „Климент Охридски“.

От 2000 до 2010 година има бизнес с електроника и реклама от 2000 до 2010 г. От 2010 г. живее в Германия, работи като електротехник в швейцарско-американска фирма в Германия.

Женен, с три деца.

Спонсор на женския отбор по тенис на маса на ВИФ през 90-те години, а сега спортува умерено тенис на маса: през 2011-2012 е треньор на детския отбор на Мосбах, Германия, окръжен шампион на Мосбах на двойки, два пъти шампион със С-отбора на Мосбах, с две поредни преминавания в по-горна група, съответно „B“ и „А“.

Напоследък се занимава и с активно писане на художествено-документална проза за близкото минало на Разград. Някои от очерците му ще публикуваме и в следващи броеве на „Екип 7“.


08_08_2017_duhova_muzika_4.jpg

08_08_2017_prodan-1.jpg08_08_2017_duhova_muzika_3.jpgДнес малцина си спомнят за духовата музика на Разградската гимназия. Става дума за ученическата духова музика на ПГ „Никола Й.Вапцаров“. В Разград имаше само една гимназия и тя бе доста известна, най-малкото със старата си сграда, която заради особената си архитектура наричахме „Бастилията“, пък и заради това, че се смяташе, че дава изключително добро образование.

През есента на 1972 година започнах 9-ти клас в ПГ „Никола Й.Вапцаров“ и още през първите дни ръководителят на духовата музика на гимназията – Васил Джамбазов, ни събра - няколко момчета от новия випуск, и ни заведе в салона за репетиции, където ни направи „прослушване“ за музикалност. Беше като някакъв майтап – Джемби, както бе прякорът на ръководителя на духовата музика, ни извикваше един по един и по една и съща процедура ни тестваше: с барабанна палка изчукваше няколко различни такта върху един чин и тестваният трябваше да ги повтори след него. След това Джемби изтананикваше няколко музикални фрази, които трябваше да се повторят след него. Всички „минахме“ този тест и веднага бяхме обявени за музикални. Голям смях...

На първата репетиция на мен ми направи демонстрация, като изсвири нещо с флигорна и после ми даде да опитам сам. След като успях да извлека съвсем приличен звук от флигорната, Джемби обяви, че имам чудесен амбажур /постановка на устните при свирене с духов инструмент/ и ми връчи една старичка флигорна с вехт калъф, да си я нося вкъщи. Така станах музикант в духовата музика на Разградската гимназия…

08_08_2017_duhova_muzika_1.jpgОще тогава този малък ученически оркестър, известен просто като „духовата музика“, беше една доста добре подготвена музикална банда, както казваме днес. Повече от двадесетина момчета посещаваха репетициите. Много бързо дори и аз – отявлен хулиган, влязох в някакъв ритъм и почнах да посещавам редовно не толкова училище, колкото репетициите. В оркестъра се оказа, че имам братовчед, за когото дотогава бях чувал, но не го бях виждал (Георги Христов), набързо почнах да се сприятелявам и с другите музиканти – все свестни момчета. Скоро след мен към духовата музика почнаха да се присъединяват и още апапи – Теодор Мурджев (Тео), Илиян Бърдаров, Росен Керемидчиев (боцмана) и други. Покрай тегобите от редовните, често скучни и изнурителни репетиции почнахме да се опознаваме и сприятеляваме все повече. Направо като в социална мрежа, както е модерно да се казва днес, се оформи група „Духовата музика“: Димитър Каранедев, Георги (Дугеца), Иван Гичев, Теодор Мурджев (известен тогава още като Матеев), Красимир Валев, Камен Влахов, Реньо, Росен Керемедчиев (боцмана), Илиян Бърдаров и други, чиито имена не помня, но някои от тях може да видите на снимките.

08_08_2017_duhova_muzika_2.jpgСтранното бе, че напук на възрастта ни, предполагаща предимно щуротии и забави, ние съвестно и редовно посещавахме репетициите, учехме солфеж и усърдно щудирахме партитурите, благодарение на личното обаяние на ръководителя на оркестъра Васил Джамбазов…

Джемби беше бивш царски офицер, поради което доста хора гледаха с лошо око на него. Според мен обаче бе по-скоро набеден… Някои от нас – новопостъпилите известно време се опитваха да се надсмиват и бъзикат с Джемби, заради някои негови особености или заради някои негови типично старчески навици, но това не трая дълго, като впоследствие години наред той бе харесван и уважаван от всички нас, неговите музикални възпитаници.

08_08_2017_duhova_muzika_5.jpg

Васил Джамбазов имаше много висока музикална култура и водеше репетициите на практика почти на професионално ниво. Всяко парче, което изучавахме, си идваше още отначало с пълна партитура за всички инструменти. Как и откъде сколасваше Джемби да осигури тези партитури, си остана до края негова тайна. Той винаги идваше много рано в гимназията и часове наред самичък преписваше партиите за всеки отделен инструмент, като дори си позволяваше да вмъква леки вариации и да добавя от себе си характерни за съответния инструмент украшения. Освен това работеше с всеки индивидуално, като се справяше съвсем много добре с всякакви инструменти. Веднъж например се занимаваше с Илиян Бърдаров, който свиреше много добре на китара и по някакъв повод си бе донесъл китарата (той пееше и си акомпанираше с китара много добре, което бе основното му оръжие при свалянето на мацки). В тази връзка възникна някаква размяна на реплики между тях, относно китарата като инструмент… На нас ни стана много смешно, тъй като си мислехме, че Джемби разбира единствено от духови инструменти и си няма хал-хабер от китара. Джемби, без да се поколебае, ни шашна, като взе китарата на Илиян и съвсем свободно и с лекота изпя нещо, акомпанирайки си с китарата, а после ни довърши като сложи китарата легнала на коленете си, извади някакъв ключ (обикновен ключ от врата) и ни демонстрира някаква съвсем непозната техника на свирене, с толкова необичайно и странно звучене, че ни остави всички със зяпнали уста… Между другото, както ме подсети наскоро Камен Влахов, Васил Джамбазов бе много добър художник акварелист и негови чудесни картини съм виждал у тях, когато му гостувах…

Джемби владееше професионално всички основни медни духови инструменти, в което се убедих година-две по-късно, кого се беше запалил от идеята да ме прави професионален музикант и няколко месеца ме учеше да свиря на валдхорна, като ми беше намерил за целта много известен концерт за валдхорна, който аз трябваше да подготвя за самостоятелен концерт...Единствено флейтистите (един от които после ставаше и пиколо на оркестъра) и кларнетистите пращаше при някакъв негов приятел да ги обучава, тъй като техниката на свирене там е специфична. Имахме и фанфари, на които аз и още няколко от момчетата съвсем набързо се научихме да свирим, като скоро след това Джемби ни пусна с тях на някаква проява. Междувременно се упражнявахме упорито с медните духови инструменти, като Джемби освен индивидуалната работа с всеки поотделно, не спираше да ни прави репетиции, като цялостен оркестър. Имахме и специални репетиции – например за синхрон при движението – като истински професионален оркестър.

Джемби водеше репетициите изключително вещо, като почти винаги заставаше на подиума пред нас и не само с диригентската си палка, но и с умения на истински диригент провеждаше тези репетиции. Освен че ни караше безпаметно да повтаряме това, което не изсвирим добре, но и много точно ни разясняваше защо имаме един или друг проблем и как да го отстраним – хвала на този човек!

Тъй като задължително участвахме в малките училищни прояви, той много умело използваше това за тренировки при условия, близки до реалните - с отработване на строяването, на придвижването, завиването и други дребни хитрини... Така например малката любопитна подробност как се движи оркестър по време на свирене... Повечето училищни духови музики по време на манифестации често предизвикваха смях и дори откровен кикот сред хората, като виждаха как редиците на учениците музиканти се разбъркват и много от тях току подскачат смешно напред-назад на един, че и на половин крак, опитвайки се да изравнят крачка с останалите, заради разминаване, което се появява вследствие на несъзнателния стремеж да се синхронизира ходенето с тактуването. Ние обаче много бързо се освободихме от този дефект и нямахме такива конфузи, защото проблемът бе отстранен отрано, чрез нарочни репетиции в двора на гимназията, когато Джемби ни събираше да свирим за някоя училищна проява, като след нея се отработваше естествен (свободен) ход по време на свирене, без крачката да се синхронизира с тактуването...

Друго много интересно нещо, което научихме от Джемби, бе принципът „колкото по-бавно – толкова по-бързо“. Става дума за това, че като почнахме да учим да свирим хора, се сблъскахме със сериозна трудност – необходимостта да се свирят много бързо относително сложни фигури, с шестнайсетинки и трийсет и вторинки ноти, с легатура и тем подобна музикална премъдрост...Началото бе много трудно и резултатите не бяха обнадеждаващи. Тогава ни дойде на помощ Васил Джамбазов, който ни показа как да репетираме тези трудни пасажи, как да ги разбиваме на части и как после да изсвирваме тези части слято. После ги репетирахме все по-бавно и все по-бавно... След известно време на такива странни репетиции Джамбазов взимаше диригентската палка и като истински магьосник с вълшебна пръчица почваше да ни задава темпо, което той по начин, известен само нему, ускоряваше постепенно по някакъв негов алгоритъм, като накрая се случваше чудото: самите ние, с огромно изумление установявахме, че всъщност вече не изсвирваме някаква бавна, влачеща се или тътреща се поредица от ноти, а свирехме свободно някое хоро или ръченица, които съвсем доскоро никак, ама никак не ни се удаваха…

Много от нас успя да научи Джемби на тази гяволия, което позволи на целия оркестър съвсем спокойно и със самочувствие да свири хора и ръченици: и право, и криво, и „Елено моме“, и „Дайчовото“ и копаница – за всеки вкус имахме по нещо… Гвоздеите на програмата ни бяха естествено „Дунавско хоро“ и „Пролетно хоро“ на маестро Дико Илиев.

Духовата музика на гимназията е била забележителна не само в рамките на училищната общност в Разград, но е имала своята роля и участие в най-разнообразни градски мероприятия, участвайки дори в манифестациите в града за националните празници. По мое време вече задължително участвахме в най-големите градски прояви и чествания, между които и традиционният поход на 19-ти февруари до Комитетската къща, в която се е укривал Ангел Кънчев в едно близко село (Пороище). Имахме и участия в няколко конкурси, както и няколко официални концерта в залата на градския театър…

Моя милост напредваше в свиренето с необичайни темпове. Само за два-три месеца преминах от трета флигорна (тромба) на първа флигорна, прескачайки втора флигорна, за разлика от няколко други момчета, на които им отне повече от година, докато почнаха да им се доверяват партии за втора и дори първа флигорна. Бързо станах любимия флигорнист на Джемби, който понякога към партията ми дописваше и украшения (мелизми)… По-късно ми изнамери отнякъде един стар тромпет, а впоследствие и един чисто нов…

След около година се справях добре с трудните по принцип хора и ръченици. Самостоятелно разучих няколко известни тогава естрадни песни, няколко джаз парчета, със задължителното „Лятно време“ (Summertime) на Луис Армстронг, както и любимата ми тогава „Тишина“. Последната я бях усвоил много добре и в едни по-късни години, когато се преместихме с майка ми да живеем в ЕПЖБ-тата до Водната централа, често излизах на балкона и почвах да я свиря с тромпета си… Впрочем, за трите години, през които живях в един от споменатите блокове (ЕПЖБ № 5), не се получи нито едно оплакване нито от комшиите ни, нито от живеещите в съседните два блока, въпреки че много често надувах тромпета както вкъщи, така и на балкона.

Наистина свирех много добре и след като завърших гимназия, Джемби издейства тромпетът да остане в мен, като още две години продължих да свиря в духовата музика на Разградската гимназия (по спомени на Митко Ханчев, също възпитаник на Васил Джамбазов, съм свирил няколко пъти с Духовата музика на гимназията даже през 1978 година)…

Та и след завършването си огласях пространството между трите ЕПЖБ-та, край Водната централа преди от гимназията да си поискат тромпета, защото Джемби вече бил напуснал и не водел повече духовата музика. Всъщност новото ръководство на гимназията го бе изхвърлило най-безцеремонно...

Преди да върна тромпета на гимназията, изсвирих за последно на моите комшии с железни нерви любимата ми „Тишина“, което почти сложи край на кариерата ми като тромпетист.

Но стига за моите възходи и падения! За духовата музика на Разградската гимназия ни беше думата...

Този славен средношколски оркестър бе известен освен с много високото ниво на изпълнение и с изключително богатия си репертоар. Правехме много добри изпълнения не само на традиционните военни и бравурни маршове, модерни по онова време, като „Ботев марш“ („Тих бял Дунав“), „Насрещен марш“, „Варшавянка“, „Прощаване на славянката“, „Върви народе възродени!“, задължителната „Вий жертва паднахте“ и много, много други. Както вече споменах, имахме съвсем прилична техника при изпълнение на хора и ръченици, но върха на изявите ни беше един концерт, на който духовата музика, в пълен състав изсвири напълно професионално цялата оперета „Царицата на чардаша“ на Имре Калман, в Разградския театър (за празника на гимназията ни, според Камен Влахов)...

Послепис за края на несъстоялия се тромпетист


Някъде около 1990 година ме приюти една швейцарска организация - Eta d’urgence, и почнах работа в едно тяхно бистро в Женева – бистро Debit d’eaux – през деня като чистач, вечерно време като барман. След като няколко месеца работа почнаха да ми доверяват да чистя и няколко от персоналните стаи на управата на бистрото, както и стаята на едно малко съставче, което макар и рядко, но свиреше от време на време на живо в бистрото (вечерно време обикновено гостуваха диджеи). Една сутрин, докато почиствах стаята на съставчето, попаднах на един...тромпет. Използвах, че до към единадесет часа бивах сам в бистрото и без много да му мисля се пробвах да посвиря. Не се получи добре, но това беше разбираемо – след 12 години пауза амбажурът ми бе много зле… После вече е ясно – шило в торба не стои. Получих от управителите на бистрото (бистрото се ръководеше от нещо како управителен съвет) разрешение да свиря на тромпета, но само сутрин, когато бистрото е празно и след две три седмици, като ми се възстанови амбажурът почнах да си свиря почти пълноценно за мое собствено удоволствие… И понеже човек не може да избяга от съдбата си, много скоро така се случило, че един от управителите дошъл малко по-рано в бистрото и чул как свиря, но не какво да е, а моята любима „Тишина“ ( Il Silenzio)… След няколко дена един музикант от съставчето ме прослуша и Управителния съвет ми направи предложение да почна да свиря със състава... Тук сякаш птичката отново кацна на рамото ми – очертаваше ми се все пак кариера и като музикант, ако всичко се развиеше както трябва...

Уви, не би! Бях отишъл в Швейцария определено с ясната цел да поработя нелегално, но далечният ми прицел бе да продължа образованието си, защото през 1989 година бях зарязал Университета и излязох на улицата да свалям комунистическия режим в България – малко тъпо, нали?! След като ми се появи възможност да замина за Швейцария, веднага си направих сметката, че след като поработя известно време и се устроя там, то ще мога да кандидатствам в Женевския университет, след което, естествено, следваше работа в ЦЕРН… Всичко, което се случваше, сякаш сочеше, че това е пътят и след като вече имах работа, ми оставаше само да си уредя приемането в Женевския университет. За целта някъде в края на лятото отидох в секретариата да питам какви са условията за кандидатстване и прием. Оказа се, че ми е нужно само студентска виза и преведено и легализирано извлечение за завършените семестри в Софийския университет – нищо повече!..

Животът беше прекрасен! Договорих се с Управителния съвет да си взема нещо като отпуска и се уточнихме, че като се върна след месец, няма да е проблем да уча и да работя в свободното си време…

Служителят или служителката в швейцарското консулство (беше на „Шипка“ тогава) най-нелюбезно и с мрачен поглед ми оформи и прие документите за студентска виза, която за съжаление така и не получих. Предполагам, че нелюбезният служител на консулството е съвместявал работата си със служба в българските тайни служби и най-вероятно е метнал документите ми директно в кошчето си за боклук…Няколко пъти да ходя да питам какво се случва и всеки път служителите (винаги българи) бяха като стена – казваха ми, че имам отказ и директно ме натирваха навън… Не че не можех да им заформя фурор, който да изправи цялото консулство на нокти, но не беше ясно дали изобщо ще има някаква полза от това… И понеже бях свършил изработените в Швейцария парички, ми се наложи спешно да помисля за оцеляването си, а не за музикална кариера…

Ето така безславно завърши кариерата ми като тромпетист. Май се оказа тогава, че комунизмът си отива, ама не съвсем, не съвсем...А всъщност, съвсем не! Но тази тема ще я оставим за друг път...

През онези години в Разград почти нямаше голяма проява, на която да не бъде поканена духовата музика на Разградската гимназия. Ние пък, музикантите, си бяхме организирали и няколко малки камерни групи, всяка от които си имаше макар и символичен, но самостоятелен репертоар, който групичката изпълняваше при всяка представила се възможност, като се отделяше малко встрани от оркестъра, като веднага я заобикаляха хора, на които им харесваха парчетата или бяха просто любители на такъв тип музика.

Истинската екзотика и уникалност на нашия оркестър обаче бе многогодишното ни участие във всевъзможни туристически прояви. Джемби, който бе официално „Турист № 2“ на България, след легендарния пътешественик-пешак Георги Сергиев от Разград, винаги намираше пари, транспорт и всякаква друга логистична подкрепа, успявайки да организира участието на оркестъра във всевъзможни туристически походи и събори…

С духовата музика помня, че посрещнахме споменатия вече Георги Сергиев при едно от неговите пътешествия по света, в маршрута на което беше и Разград. В Родопите, например, си спомням, че участвахме в Национален туристически събор в местността „Копривките“. На Рила, мисля, че имахме едно походче до Мальовица и едно до хижата под Мусала (тя в по-късни години изгоря)… Много помнен и интересен поход направихме до хижа „Чумерна“ (припомни ни го Камен Влахов, а Красимир Валев даже се сети, че там ни е валял страшен дъжд). Не пропуснахме, разбира се и най-тачените и популярни походи до Вола, Ботев и Шипка...

Бяхме една истинска атракция в планината… Една малка процесия от двадесетина момчета, „въоръжени“ с цял арсенал от духови инструменти: като почнете от миниатюрното пиколо и по-големите му събратя флейтата и кларнетите; до тях или зад тях три-четири надути пуяка с тромпети (горе в планината се иска бая надуване); след нас две редици флигорни, следвани от среднокалибрените баритони и валдхорни; после идваше атрактивният цуг-тромбон, купен специално за Тео, който също успя да напредне много, въпреки че инструментът е доста труден; почти в края на процесията се тътреха две внушителни бурии – бас-тромбоните, на единия от които дълго време беше титуляр Росен Керемедчиев (боцмана), който заради това, че беше малко по-дебеличък, си бе паснал много добре с инструмента. Всичко това беше гарнирано с ариергард от две гръмки барабанчета, на едното от които бодро удряше палки моят близък приятел Илиян Бърдаров, а до него пък се поклащаше огромен тъпан, който заедно с много старите, но оригинални турски чинели (става дума за световноизвестната и до днес турска марка чинели Zildjian), можеха да бъдат гордост за всяка една духова музика в България по онова време, като Джемби не пропускаше да се похвали на проявите, че оркестъра ни има „Чалджан чинели“, както ги наричаше той...

И, сега си представете, че един прекрасен слънчев ден високо в планината; след като сте изкачили с бая зор стръмни планински чукари; след като най-сетне сте стигнали до прекрасна планинска полянка – току под някой висок връх – изведнъж на полянката пред вас вместо цветя и еделвайси - гореописаната пъстра, весела и шумна тумба хлапетии, със старателно излъсканите, бляскащи на слънцето инструменти... И преди още да сте осъзнали невероятността на това, което виждате, зазвучават любими български хора и ръченици... После загърмяват няколко тържествени марша, а накрая успявате да се насладите и на няколко чудесни камерни и индивидуални изпълнения на естрадни, джазови и дори оперни парчета, които се харесват даже на околните върхари, повтарящи ги с многократно ехо…

Какво да ви кажа? Така беше! Великолепно беше! Беше!...

Ние бяхме единствената в България училищна духова музика, която е правила подобни неща. Срещали сме по планините с доста по-малки и не толкова атрактивни туристически оркестри от музиканти, организирали се около някое туристическо дружество (без да броим военните оркестри), но такава атракция и екзотика, каквато бе духовата музика на Разградската гимназия, изнесена на две хиляди метра надморска височина от въоръжени само с ентусиазъм и младежки идеализъм момчета – почти деца – никога досега не е имало!


Продан КРЪСТЕВ


 

Духовата музика през 1973 година

 

Авторът като гимназист – някъде в началото на 70-те...

Музиката традиционно участваше в различни градски тържества в театъра

 

Васил Джамбазов „подпира“ изпълнението на своите възпитаници

 

Манифестация в Разград – на преден план се вижда директорът на гимназията Иван Иванов