Търсене

Начало Интервю Иван ДОЙНОВ: Когато родителите ми пееха, и птичките спираха да пеят, за да ги слушат
Иван ДОЙНОВ: Когато родителите ми пееха, и птичките спираха да пеят, за да ги слушат
24 August 2017

Иван Дойнов безспорно е доайенът сред творците на словото в Лудогорие. Да се срещне човек с него не е просто разговор, или кафе за един или два часа, а момент на истинско творческо вдъхновение. Заедно с г-н Дойнов, ние се видяхме в бар-аперитив „Лира“ /любимо място за творците на Разград/ в последния работещ ден на заведението. И там, край живописната река „Бели Лом“, заедно препуснахме към спомените на поета.


25_08_2017_doinov.jpgПолучи се един чудесен и дружески разговор, който предлагам на читателите на вестника. С Иван Дойнов си говорим за родовата жилка на писателя, за първите години на приложението „Светлик“, което по онова време, може би не знаете, но се е разпространявало в изцяло отделно издание. Всичко друго, както и още един куп интересни неща ще намерите по-долу. Сега вече е време да дадем думата на писателя и поета Иван Дойнов, който всички любители на словото познаваме и обичаме.


Г-н Дойнов, изключително Ви благодаря, че приехте поканата да се срещнем и разговаряме с Вас. За човек с Вашия опит и творчество, наистина не знам от къде да започнем? Кое е първото, което си спомняте и за което искате да поговорим? Откъде трябва да тръгне един човек, за да стане, или поне да се нарече поет и писател?


Най-напред искам да започна с няколко думи, които да бъдат въвеждащи. Откъде тръгва един човек? Той тръгва от семейството си и затова искам да разкажа за своя родов корен. Там, откъдето и аз съм тръгнал. Един ден човек просто поема, сам или със своите приятели и познати, и заедно с тях открива „Пътеката на Живота“. На петдесет километра в посока Завет и някъде към крайдунавското градче Тутракан се намира и моето родно село Веселец, което като всеки човек, израснал по онези места, и аз съм запомнил много добре. Никога няма да забравя горите около селото, както и самото село, където премина моето детство. Никога няма да забравя и песните на мама, които тя ми пееше още от люлката. Както се казва, още от онези песни на майка ми аз бях закърмен със словото, с мелодията и всички послания, които тези песни носеха. Помня и моя дядо Иван, на който аз самият съм кръстен, който така майсторски ашладисваше (сега му казват „присаждане“) дръвчетата, които после цъфтяха и връзваха плодове, които после цялото село ги знаеше. Неслучайно сега и в тези години, когато се завърна на село, колкото и рядко да ми се случва, по-възрастни от мен хора ме хващат за ръка и ми казват да видя, че това или онова дърво (вече голямо, а не просто дръвче) е било ашладисвано от дядо ми. Това е някаква следа за мен от моя род; следа, която всички мои съселяни все още помнят и за която ми разказват. А когато бях малък и се копаеше царевицата, по време на копан, там на къра съм изрекъл и първите си думи, които са били: „Мамо, пей!“. И тогава майка ми запяваше. Но пееше и баща ми, бог да го прости, двамата ми пееха и ме залюляваха. Бил съм много малък, но помня, че те ми пееха много народни песни. С тях съм бил закърмен, както се казва, още от люлката, но и сега имам чувството, че когато родителите ми пееха, и птичките спираха да пеят, за да ни слушат. Това са най-първите ми спомени от моето детство и началото на всичко за мен!


Всичко това звучи като в приказка, но вероятно любовта Ви към словото таи още по-дълбоки корени? Като ученик, спомняте ли си как попаднахте на други и вече наложили се по онова време автори?


Няма да забравя мига, когато моята учителка от родното ми село, г-ца Стоянка Парашкевова, един ден протегна ръка към мен и в нея видях една пъстроцветна книжка. Тя ми подари тази книга с думите да продължавам да обичам книгите и да чета. Аз тогава й благодарих, а когато се прибрах вкъщи, разгърнах книжката и видях в нея детски стихове от поета Асен Босев. Сега, когато говоря за всичко това, си спомням, че по онова време бях още във второ отделение. Беше наистина много отдавна. Стихотворението, което съм запомнил от тази книга и което ти, Дамяне, вероятно също си учил в началните класове, беше „Хвалил ми се Данчо, Данчо-Мързеланчо, кой е като мен, чист и пременен...“ и т.н. В по-късните години си спомням, че Асен Босев редактира цялото начало на това чудесно стихотворение и според мен то после зазвуча още по-хубаво. Бяха прекрасни години наистина!


Ако позволите, ще Ви задам един въпрос, който ме мъчи много отдавна. Спомняте ли си как започна „Светлик“? Изобщо как се стигна до излизането на тази рубрика в нашия вестник?


„Светлик“ е една трибуна, която, без да казвам големи думи, рядко може да бъде открита другаде и по други краища на нашата страна. Това го казвам не само аз, а важи и за всички мои пишещи колеги, които чрез „Светлик“ имат свое запазено място, в което всички те могат да творят и пишат. Началото на тази рубрика обаче изобщо не беше рубрика, а едно изцяло самостоятелно издание, което започна да излиза в Разград още в началото на 90-те години. По този начин и като отделно издание „Светлик“ излизаше около 2 години, а едва после започна да излиза като приложение на вестник „Екип 7“. По мои спомени, имаше някакви финансови проблеми със самостоятелното издание, затова по онова време предложихме на вестника да ни съдейства и така се оформи новата рубрика. В нея оттогава и досега всички таланти в Лудогорието (а в нашия край има и винаги е имало много разнородни таланти) разполагат със своя собствена трибуна и територия, където да се изявяват и да се развиват като поети и белетристи. Да не забравяме и рубриките „Звънче“ и „Млади гласове“, които са запазени за нашите най-малки творци и ваятели на словото в Разград. Аз самият държа връзка и ходя по училищата, за да търся млади автори, на които после да дам възможност да публикуват свои материали във вестника. А за поезията и творчеството няма остаряване и няма сезони, ако не успеем в настоящия брой, ще ги пуснем в следващия, нали?


Защо точно поезия, г-н Дойнов? Според Вас какво отличава поезията от прозата и коя от своите лични стихосбирки бихте отличили като най-любима? Какво още да очакваме от Вас?


При поезията има нещо особено, което аз лично съм изпитал. Тя не е като прозата, която също обожавам, но при поезията тя трябва не просто да се напише, а да се обособи жанрово и тематично по такъв начин, че от нея да може да се оформи една книга. Както се казва, от първата до последната страница и между две корици да звучи така, че в нея да се открои самият поет. Колкото до моите собствени книги, аз нямам навика да ги броя, но си спомням, че когато излезе сборникът ми с четиристишия „Зимна светкавица“, по онова време моят редактор Иван Цанев отбеляза, че „книгите ми вече били станали десет“. Аз и досега не обичам да ги броя, но догодина ще имам юбилей 80 години (роден съм през април 1938 година) и, да сме живи и здрави, замислям нещо ново, което ще Ви представя, когато му дойде времето!


Благодарим на писателя и поета Иван Дойнов за отделеното време и му желаем крепко здраве и нови творчески успехи, с които да достигне до звездите!


Дамян ХРИСТОВ