Търсене

Начало История Спомени от семейния архив за славните разградски воини от Балканската война
Спомени от семейния архив за славните разградски воини от Балканската война
01 September 2017

Предстои да честваме 105 години от избухването на Балканската война. От историята знаем, че тя е израз на стремежа за национално обединение и присъединяване към страната ни на етническите български територии, останалите в рамките на Османската империя. Това в крайна сметка не се случва изцяло, след като воюващите срещу империята страни от Балкански съюз /България, Сърбия, Гърция и Черна гора/ не успяват да се споразумеят и се стига до разногласия и дотам, че съюзници стават противници.


01_09_2017_ivan-giavordjikov.jpgНо това е друга тема, в случая ми се иска да припомня най-вече това, че България, която тогава има територия от 96 000 кв.км и население под 4.5 милиона души, успява да свика под знамената онази над 600-хилядна армия, завоювала блестящи и признати от цял свят военни победи, връх на които е превземането на смятаната за непревземаема крепост Одрин. В армията тогава са мобилизирани и десетки хиляди мъже от Разградско. Сред тях са дядо ми и брат му, за които искам да споделя някои неща, останали в семейния ни архив. Призовавам всички, които имат останали някакви някакви данни за свои предци, да ги споделят или да ги предоставят на музейните работници, за да запазим за бъдещите поколения спомена за онова величаво и трагично време...

 

 

В края на лятото на 1912 година у нас се провежда сериозно триседмично обучение в армията. В царските маневри са събрани всички запасняци. Конфликтните ситуации с Турция са предвестник за предстояща война. Вместо за 21 дни, маневрите приключват за 18 дни. Батарейните командири у нас, както и командирът на V тежък артилерийски полк в Шумен, грижовно съветват войниците и запасняците: „Момчета, бързайте да си ходите по домовете. Скоро пак ще ви съберем тук!“

01_09_2017_balkanska_3.jpgНа 17 септември 1912 година в 14.20 часа военният министър Никифор Никифоров изпраща до щабовете на трите военноинспекционни области шифрова телеграма за обща мобилизация в българската армия.

От Освобождението са изминали 34 години. Патриотичният дух в началото на XX век спомага за проява на саможертвена готовност в името на родината. Широко се повтаря по него време народната поговорка: „Мъж, който не е служил, и жена, която не е раждала, нещо им има!“. В обявената Балканска война се включват и стотици хиляди доброволци. Не само здрави, но и скрито болни, момчета с едва наболи бради, нецелували още момиче, невкусили още от младостта си. 600-хилядна армия се събира за една седмица, общият мобилизационен резерв е над 700 000 души. Да не дава господ, но ако сега ни се наложи да събираме войска да брани България, не знам дали ще успеем да съберем и 60 000 млади българи...

01_09_2017_balkanska_4.jpgТрите армии се насочват по трите фронта: Първа – започва по долината на Струма, Втора – по течението на Марица, а Трета – в направление Тунджа.

За командващ на Втора армия, към която се числи и Разградският полк, е назначен калоферецът генерал Никола Иванов.

За турската граница повеждат 10-ти конен полк и инженерната дружина.

След тях заминава и Пети артилерийски полк, в който служи запасният младши подофицер, покойният ми дядо от Арнаут /Пороище/, Иван Маринов. За два дни шуменският гарнизон се изнася през Върбишкия балкан, Ямбол, Ст. Караджа, турската граница, Болярово, Малко Шарково, Дарвентските баири. През Карачеиз превземат Лозенград и засилват позициите в Бунар Хисар. Вечерта по тъмно завземат вражите позиции и пленяват техни оръдия. Прекосяват Странджа балкан, река Ергене и стигат до Чаталджа. Армията всъщност е лишена от вода и храна, косена от холера, но устоява на своя воински дълг. Младши подофицер от V артилерийски полк слязъл до един кладенец, пил вода и умрял на място. Според дядо е било от нечовешка умора и недохранване – човекът е бил на предела на силите си...Един хляб се разделял на петима войници, колкото да е жив човек. 16 дена дядо ми е лежал от холера. Но оцелял и после продължил през горящото още село Тарфа, където с очите си видял как в един гроб погребват по 20-30 човека. Настигат позициите в Силиври на Мраморно море. При с.Кумбургас настигат нашия 19-ти полк. Среща се с брат си, фелдфебел Стефан Маринов. Нощували при него, нахранил го добре, а на другия ден дал на дядо 10 лева.

01_09_2017_balkanska_1.jpgНа 18 октомври обсадната артилерия, ръководена от генерал Велчев и Кирков, под ръководството на ген.Н.Иванов, изгражда обсада за превземането на Одринската крепост. Неподготвен ход на генерал Велчев на 2 септември завършва със загуба на 1200 български войници. Придават към Втора армия Тимошката сръбска дивизия. Нарушена е охранителната задача: войниците вечер напускали постовете си, за да нощуват на топло и безопасно място. От 8 ноември нашите оръдия започват обстрела на Одринската крепост. Затварят пътя от Истанбул за Одрин. На 14 ноември отрядът на генерал Н.Генев и конната бригада на полковник Танев обсаждат окончателно отстъпващия корпус на Явер паша. Пленени са 252 турски офицери, 9000 войници, артилерията и обозите.

На следващия ден ген.Н.Иванов прави официално предложение на Шукри паша да предаде крепостта доброволно. Неприетата покана принуждава нашите войски да възстановят бомбардирането над Одрин.

01_09_2017_balkanska_2.jpgУкрепленията на Одрин са оборудвани с дебели бетонни стени, телени препятствия и труднопреодолими ровове. Фортовете са снабдени с модерна далекобойна артилерия. Мнението на турската армия и на европейските военни специалисти е, че Одринската крепост е теоретически непревземаема. Превземането на града обаче и жизненоважно, тъй като дава възможност по железопътната връзка да се снабдява фронтът с бойни снаряжения и храна от страната ни.

На 17 януари 1913 г. е изпратен в източния сектор в обсадния обръч около Одрин опитният специалист по крепостно дело генерал Георги Вазов. Благодарение на неговите умения и на несломмият боен дух на българските войници, Одрин е превзет.

Нерешеният обаче окончателен мир измества фронта за продължение на войната. Ето какво е записал дядо ми за този момент от войната.

Девет турски кораба се приближаваха при с.Кумбургас да стоварят войска. Нашите оръдия стрелят по единия кораб. Немощен /той/ бе изтеглен от други два. Изтеглиха се на 15 км и пуснаха котви. Противниковите мерачи насочиха „тясна вилка“ и стреляха по нас.

Малко преди да падне последният шрапнел, бях на 1-во оръдие. След като чухме изстрела, заедно с фелдфебела се свихме до оръдейния щит. Снарядът се пукна ниско, почти над главите ни. След падането потърсих фелдфебела:

- Какво има, г-н фелдфебел?

Беше прострелян смъртоносно. Не успя завинаги да ми отговори...

Наредено бе на всяко оръдие да има по един човек и да поддържа стрелбата. Грабнах снаряда да зареждам и тъкмо го слагам, лявата ми ръка нещо не държи. Изпуснах снаряда на земята. Почувствах нещо топло в ръкава. Продължих да стрелям. Парашкев Василев, отговорник по ешелонните ракли, помагаше на оръдейните разчети. Следяхме след изстрела от врага къде ще падне снарядът и се укривахме предпазно. Внезапно над Парашкевовата ракла /складирани снаряди/ падна шрапнел.

Той се укрил веднага до капаците на раклата.

- Дере земята! - викал Парашкев.

Около него пукат сапове от брадви, лопати и кирки из въздуха, а той, горкият, целият разпилян отзад! Не останаха нито коне, нито ездачи. Забелязахме по един от вражите кораби германски инструктор.

В обхода старши подофицер Еньо Йорданов ме вижда:

- Иване, ти си ранен. Бягай в пехотинския окоп!

Събрахме се с оръдейния командир на 5-то оръдие Илия Дончев от Батенберг /Благоево/. Беше ранен в кръста, а мен в ръката. Стигнахме превързочната в Одрин и се качихме на влака за София.

Военната болница се намираше в „Дом майка и дете“, руските лекари си бяха заминали. Прие ни австрийски лекар. Прегледа ни на рентген и трябваше да ме оперират. Милосърдната сестра не разреши. Парчето шрапнел се намирало под лопатката на лявата ръка. Така ме изписаха – цял живот да го нося като болка.

Награден съм с бронзов и сребърен орден за храброст.

След изписването ми се върнах в Шумен и ме назначиха за старши отговорник по оборудването на обозите за фронта.

В тази война и последвалите я Втора балканска и Първа световна война, само за шест години са избити над избити над 200 000 млади български мъже. Само от Арнаут има над 50 души и 15 останали инвалиди от войната, подобно е положението във всички селища в Разградско.

Казват, че България е имала силна, храбра и победоносна армия, но слаба дипломация и затова е печелила битките, но е губила войните. Сигурно е така и Балканската война го доказва. Армията побеждаваше, но Фердинанд не влезе в Цариград, България не постигна своя национален идеал за обединение, а убитите няма кой да върне. Само имената на загиналите стоят по посивелите вече паметници из цяла България...


Иван ГЯУРДЖИКОВ

 

 

*С превързаната ръка най-вдясно сред правите е младши подофицер Иван Маринов от Пороище, автор на цитираните в материала спомени.

*С бялата куртка е фелдфебел Стефан Маринов от Пороище, брат на мл. подофицер Иван Маринов. И двамата са сред оцелелите през Балканската война. Стефан Маринов /на малката снимка/ служи в тилови части и след войните, когато по силата на Ньойския договор съставът на редовната българска армия е силно редуциран.

 

*Българската артилерия на позиции край Чаталджа. Голяма част от състава на оръдейните разчети на V тежък артилерийски полк е от момчета от разградските села.