Търсене

Начало История И в Турция Наим Сюлейманоглу си остана по-българин от много българи
И в Турция Наим Сюлейманоглу си остана по-българин от много българи
11 October 2017

Годината е 1997. В Северен Кипър е арестуван старозагорският журналист Жеко Василев заради това, че е преминал незаконно демаркационната линия, разделяща Кипър на две. Тогавашният главен редактор на вестник "Труд" Тошо Тошев веднага ме командирова да отразявам от мястото на събитието.


hodjov.jpg11_10_2017_naim_1.jpgЗа мое съжаление, на следващия ден след пристигането ми в Никозия, Жеко Василев бе освободен и не успях да се срещна с него, тъй като бе екстрадиран в гръцката част. За сметка на това, от тамошното бюро на в. „Хюриет" ми уредиха интервю с покойния вече първи президент на Северен Кипър Рауф Денкташ. Само заради това интервю си заслужаваше да бия толкова път от София до третия по големина остров в Средиземно море.

11_10_2017_naim_2.jpgНа връщане в Истанбул реших да се отбия до централата на "Хюриет" в квартал „Сефакьой“, за да им благодаря за помощта при интервюто с Денкташ. По онова време бях техен кореспондент в България и се познавах с много от водещите им журналисти. По едно време, на чаша чай, спортният журналист Джелял Демирбилек съвсем неочаквано ми предложи да ми уреди среща с Наим Сюлейманоглу. Нещо, което до този момент не бе успял да стори нито един български журналист. За пореден път Фортуна ме бе потупала по рамото и трябваше да съм луд да пропусна този шанс. След едно прозвъняване до редакцията на „Труд” по лична заповед на Тошо Тошев командировката ми бе удължена с още седмица.

11_10_2017_naim_3.jpgДжелял Демирбилек, който е в отлични отношения с Наим Сюлейманоглу, му звъни в Анкара и го моли най-учтиво да ме приеме. От интонацията и молбите на Демирбилек става ясно, че отсрещната страна се притеснява от такава среща, на в края на краищата приема, след като разбира, че и аз съм турчин.

Срещата ни е след два дни в една от многобройните къщи на Наим в Турция - в тази, която се намира в президентския квартал „Чанкая". Той предлага брат му Мухарем да ме посрещне в тренировъчната зала по щанги на националния стадион „19 май“ в столицата и да ме отведе при него. Само че по незнайни причини Мохарем така и не дойде на стадиона. По всичко изглежда, че „бомбастичното“ ми интервю с джобния Херкулес бе пред провал. Отново търся централата на „Хюриет“ в Истанбул и оттам получавам адреса на Наим. Много добре си спомням, че часът бе 19.23, когато се качвам на първото срещнато такси и поемам към „Чанкая“. Разбирайки, че отивам в дома на Наим Сюлейманоглу, шофьорът на таксито дори отказа да вземе пари при условие, че му позволя да дойде с мен само за да стисне ръката на Наим. Естествено, че получи отказ от моя страна, тъй като се притеснявах, че след неговата поява Сюлейманоглу може да откаже срещата. На входа на улицата, на която се намираше апартаментът на щангиста ни спря спусната бариера с кабинка. Портиерът проведе някакъв телефонен разговор /предполагам, с Наим/ и едва тогава ме пусна, като обясни точно в кой блок, кой вход и на кой етаж живее търсеното от нас лице.

Въздъхнах облекчено, защото вероятността да бъда първият български журналист, срещнал се с легендата в световните щанги Наим Сюлейманоглу след бягството през 1986 година е на път да се осъществи.

Изкачвам стъпалата до втория етаж бавно и премисляйки действията си при важната за мен среща. На позвъняването ми вратата се отваря от Халил Мутлу, който ми показва къде в коридора да си събуя обувките. С набитото ми журналистическо око забелязах как през открехнатата врата няколко човека прибират алкохола и чашите от масата. За секунди, докато се събуя и оставя обувките, масата бе изчистена и на нея се виждаше само тесте карти. На една от стените имаше фототапет с лика на президента Тургут Йозал, бащински прегърнал Наим Сюлейманоглу. Именно Йозал бе в основата на бягството на Наим в Турция, изпращайки личния си президентски самолет да го докара от Лондон. Веднага след пристигането на турска територия Йозал осинови Наим Сюлейманоглу и му осигури редица привилегии. Говореше се, че освен злато, което се равнява на теглото му, Наим притежавал и по няколко апартамента в почти всеки един от по-големите градове в Турция.

След първоначалното смущение, постепенно недоверието между двама ни изчезна, а след поканата от негова страна да обърнем по една чашка за новото ни познанството, разговорът тръгна много освободено. И Наим заразправя подробности около бягството си. По време на тричасовия ни разговор, той нито веднъж не изрече лоша дума против България. Напротив - за него тя е била неговата истинска Родина, която щял да обича до последните си земни дни. Иван Абаджиев го имал за втори баща и никога няма да го изостави в трудни мигове. Нещо, за което Наим Сюлейманоглу удържа на думата си. Когато Старшията бе отритнат отвсякъде и оплют от щангистите, които той създаде и трябваше да се спасява от глада като пазач на строителен обект, Наим го взе за старши треньор на турския национален отбор. Сега, когато Иван Абаджиев не е между нас, ще кажа нещо, което излезе от устата на Сюлеймангоглу и което му обещах тогава да не го споделям с читателите. Тогава Наим сподели с мен, че единственият човек, който знаел за намерението му да избяга, е бил именно Иван Абаджиев.

„За мен беше гордост да вдигам за България, очите ми с просълзяваха, когато от шампионската стълбичка слушах „Мила Родино“. Но след като ми смениха името, нещо в мен се преобърна и взех решение да се пиша невъзвращенец. За това ми решение влияние оказа и онова писмо, което уж съм изпратил до делегатите на някакъв конгрес на ДКМС. В залата прочели нещо от мое име, в което аз съм казвал, че с радост и гордост нося новото си име", каза легендарният спортист.

За доста неща си говорихме с Наим през тези три часа. Много от тях влязоха в публикуваното интервю. И ако сега се връщам отново към ония години, то е заради сполетялото Наим нещастие и заради онези, които го наричат предател и родоотстъпник. Нека обаче последните да са наясно, че дори и сега Наим Сюлейманоглу е по-голям българин от много българи!

По-скорошно оздравяване, приятелю!


Мехмед ХОДЖОВ