Търсене

Начало Култура 70 години Разградски драматичен театър 2
70 години Разградски драматичен театър 2
18 October 2017

 

СПОМЕНИТЕ НА ДИМИТЪР МИНЕВ

Роден е на 24 март 1919 т. в Разград. Ученик от Разградската гимназия и съученик с Иван Гайдарджиев. После авиатор, парашутист и инструктор по безмоторно летене През 1947 година, по време на голямото наводнение в Разград, спасява четирима души от удавяне, и това е отразено в „Разградски народен глас”

Почина в Разград на 85 години.

 

 

 



„…Отначало репетициите се водеха в читалище „Развитие”, а после преминахме в салона на училище „Васил Левски”. Актьорският състав беше малък, а техническият пък се представляваше само от Минко Стоянов. Ето защо всички актьори имаха и други задължения.

При всяка постановка помагахме при правенето на декорите, боядисването и построяването на сцената. Реквизитът ни се събираше от домовете на познатите ни семейства. Контрольорите бяха актьори, а колежките ни продаваха билети. Афиширането в града и в гастрол също го правехме ние, а лепилото приготвяхме от брашно.

Най-запалените афишари бяхме аз, Недялко Матев и Минко Стоянов, начело с административния ни ръководител и режисьор Иван Гайдарджиев. Това ставаше рано сутрин, докато всички спят все още, за да не ни виждат гражданите. А тъй като Гайдарджиев беше най-висок, много често се качвахме на гърба му, за да залепим афишите на по-високо….

….В началото не ни отпускаха никакви средства и макар и да бяхме на щат, рядко получавахме заплати, а разходите си по постановките покривахме с изиграните представления.

Всеки случай никой не падаше духом, тъй като до един обичахме театъра и в негово име понасяхме несгодите. Идеалисти бяхме в буквалния смисъл на думата, но и публиката не закъсня да ни се отблагодари. Тя очакваше новите постановки и спонтанно ни аплодираше…

Свърталище /в хубавия смисъл на думата/ на актьорите беше сладкарницата на Касамакови, където се продаваха и билетите ни. Всички се интересувахме, как върви продажбата, защото от това ни зависеше хляба! Инак, обаче, гледаме - всеки си хапва или пийва там нещичко, но за нас - откъде средства! Единствената надежда и утеха намирахме само в моя дом. Изглежда,

аз съм бил най-богатият!

Скромна селска къщурка с кухничка, судурма и две стаи - всичкото на един кат. Тъй като преди това бях известно време на работа, бях успял да са купя дървено легло – персон и половина, с четири стола. Това в едната стая…. В другата -дървен одър и рогозка на земята. Но всичко беше запълнено от голямата душа на майка ми! Тя ни обичаше всичките и искаше да ни бъде полезна доколкото може. Трупата я беше кръстила „Баба Пенка - Странджата”!...

А антуражът, който живя у нас през почти целият първи сезон, беше следният: Иван Гайдарджиев, Петър Слабаков, Димитър Карпов, Иван Кондов, Емил Пенчев, Калоян Карагьозов, Жеко Гайдарджиев, двама ученика като квартиранти, брат ми Никола Минев и аз!!!

Условията бяха чисто емиграционни.

През зимата на 1947 г. точилката не слизаше от ръцете на майка ми - да прави качамак. Ядяхме супа от картофи с повече вода, а бобената супа беше веднъж седмично, като деликатес. Хлябът беше от царевично брашно… „Хъшовете” - така ни наричаше майка ми, се хранеха по следния начин: софра, дървени лъжици и обща пръстена паница. Гайдарджиев беше „комисарят”…

След като мамалигата бъде разсипана, той ни събужда от сън, а на всеки вече е определил мястото и ние по гащета и фланелки сядаме по турски на земята и ядем….

Гримьорната ни в училище „Васил Левски” беше в близост до училищните въглища, та всеки път някой от нас - дежурен - прибираше по нещо от тях в пазвата си, за да си стъкнем огън в оджака. И въглищата - народни. И ние - народни!

Освен това, през деня оглеждахме пред кой дом има докарани дърва, та след спектаклите си тръгвахме към къщи в колона. Всеки награбил дърво или две!

След вечеря, като се затопли одаята, преминавахме към деловата работа. На всеки му се определяше задължението за следващия ден и чак тогава си лягахме. Две легла -11 мъже!!!

На легло спят по трима души, но се редувахме. На судурмата - двама. Останалите в другата стая, на земята върху рогозката, завити с чергите на Баба Пенка… И всеки си знае мястото!

След като мама ни завиваше, тя тогава отиваше да спи. А като отидем на репетиция - почистваше. Прането също беше нейна грижа. Все съм го казвал, че тя беше по-заслужила за театъра ни от един днешен временен директор, ама никой после не щя да ме чуе!

Най-големият празник за нас беше Димитровден, когато колехме малкото прасе. Целият ни колектив, плюс гостите, го омитахме за нула време! А пък рекордьор в яденето беше Сергей Бартенев!

Често и репетициите ставаха в къщи. При игране в околията слизахме на близкото място до нас и тая спирка в чест на майка ми я нарекохме „Спирка Баба Тонка”, както я наричаха до скоро и по-старите актьори от нашия театър….

Докато живяха колегите у нас, се оформиха и следните двойки и семейства: Емил Пенчев - Станка Пенчева, Димитър Костов - Петранка Василева, Петър Слабаков - Стефка Стефанова /Чофито/, Иван Гайдарджиев - Цеца Новакова, Иван Кондов имаше за приятелка Роза Хананел, но слез заминаването й за Израел, негова приятелка и съпруга стана Милка Томова.

Първата ни година беше незапомнена година по глад, мизерия и изпитания за всички ни. Помогна ни ентусиазмът. Освен това, мога да сгреша или преувелича, но смятам, че ако не бяха големите грижи на майка ми - Баба Пенка - Странджата и сформирането на младите театрални семейства, плюс нашата голяма любов към театъра, идеализмът ни и стоицизмът срещу несгодите и глада, театър в Разград не би се създал…. Или поне не тогава!”


ИЗ СПОМЕНИТЕ НА ПЕТЪР СЛАБАКОВ


„… Има там в Разград един Митко Минев, който е хубав човек и на него и на майка му ние, артистите от началото, дължим много, ама и вие, разградлиите, дължите повече. Инак щяхме да сме изпоизмрели от глад и немотия, ако не беше качамакът, който го ядяхме у тях!... Аз какво да ти разправям? Бях един сезон там, обаче в театъра ни имаше къде-къде по-добри актьори от мене. Бай Кайчо /Николай Пецев – б.а./, Сергей Бартенев…. Бай Кайчо беше голям актьор и ако пишеш нещо, за него пиши! Той си беше, доколкото си спомням, разградлия… С Бартенев те бяха стожерите, най-възрастните и най-опитните. Бяха живели вече години със сцената, докато ние бяхме хлапещаци пред тях! Вятър ни вееше на бял кон!... Бартенката беше известен много отдавна, интелигентен човек и аристократ по възпитание и по душа… Историята на Разградския театър са всъщност местните. Кондата игра повече от мене там… Гайдарджиев… Недялко Матев… Аз бях само един сезон и тоя сезон и до ден днешен не ми се води никъде. Като тръгнах да се пенсионирам, ми трябваше документ и от Разград, ама там въобще не можаха да ме намерят из бумагите си.

Хем съм бил по афишите, хем не съм бил из ведомостите, ама както и да е - аз нали знам, че съм бил, а и ти знаеш, щом си тука!...

Значи, да ти кажа, първо бяхме направили един самодеен театър във Варна. Гайдарджиев пък правеше театър в Шумен към читалището „Архангел Михаил”. Като ни закриха нас, той ни повика при себе си, та ние с постановката, която бяхме направили тогава, играем от село на село , да понасъберем пари за пътните и за хляба и полек-полек - в Шумен. Там вече беше Кондата. И Емил Пенчев беше там….

После не знам какви преговори бяха водени от Гайдарджиев, но стана дума да ходим в Разград при по-добри условия. Мисля, че „Хъшове” играхме първо…. После беше една пиеса на директора Тодор Донев… Иван Кондов игра Кънчо Чумата, а пък аз бях един лош надзирател и карам, значи, хората да работят повече от 12 часа…

….Много добри спомени имам от Недялко Матев и един Минко /Минко Стоянов – театърмайстора - б.а/…. Мнооого свястно момче беше. Вършеше страшно много работа! От нищо нещо можеше да направи!

Разбира се, че и ние бяхме и реквизитори и билетопродавачи, и какво ли още не сме били! А!!! Осветители не сме били, защото нямаше осветление. Една крушка - горна рампа, свети като гол кокал в тенджера! Даже не тенджера, а кофа, защото тоя Минко беше издънил една кофа и сложил вътре крушката, боядисал я в сребърно и оп-па-лаа - че и прожектор си имаме!

Смешно е да се говори сега за това, ама всички играехме тогава с невероятен ентусиазъм… Един от актьорите беше Калоян Карагьозов. Много симпатично момче… Беше влюбен нещастно в една голяма разградска красавица…. При всичката ни тогавашна фукария той беше аристократ, обличаше се с костюм, свиреше на пиано, беше стройно и красиво момче, син на гимназиален учител, ама любов! Нас по онуй време в Разград ни смятаха за деветнайстата дупки на кавала, на мен не ми пукаше, ама на него му пукаше, та взе, че се гръмна.Заради тая си нещастна любов, взе, че се гръмна! И до ден днешен се чудя, коя ли ще да е била тая неземна и недостъпна красавица?... Но той други очи имаше!

Преди да се самоубие, ни извика с Митко Минев, изтупан с бяла риза, с жилетка, с папионка…. Направихме едно пиене - голяма работа! Без да сме знаели, че то било за прощаване!...

Сещам се за една Валя… … Валя Недялкова. Много талантлива артистка! Тя тук, в Батошево, беше раждана. Обаче беше станала една слаба, слаба - да я духнеш, ще падне! Ако не беше мамалигата на баба Пенка, да беше умряла от недояждане…. Какво да ти разправям!?...Сещам се сега и за Станка Пенчева, тя пък имаше шевна машина и при нея се шиеше всичко за театъра. Ожени се за колегата ни Емил Пенчев и двамата после отидоха в Търново и там тя стана „заслужила артистка”… Синът й е художник…. Абе, може да се дължи на това, че за младите години всеки си спомня с умиление, ама си мисля, че тогава в Разград имаше само хубави хора при нас. Личности!!!.....

Божееее! Ама сега се сетих! Ами аз нали едно време бях разградски зет!?... Стефания Йорданова се казваше моята първа бивша жена. Разградлийка!

Тя беше също артистка и аз там - влюбен, оженихме се и през септември ми се роди дъщеря. После отидох да уча икономика във Варна и толкоз ми беше разградското на мене.

Що театри обиколих после, що живот преживях, ама на - сега като отвори дума, всичко си спомних, защото такива неща не се забравят. Точно в Разград взех да ставам артист. Изкарах после икономиката, като по времето на следването си бях тракторист в село Стефан Караджа…. После, за да издържам семейството си, бях леяр в завод „Вулкан”… Много е за разправяне, ама с чиста съвест мога да кажа, че по онова време Разград беше много сериозен културен център, имаше симфоничен оркестър, имаше градски хор, имаше самодейна оперета и театърът ни беше много беден, ама и много стабилен… Чух, че ония отгоре, щели да ви закриват театъра! Чисти главуняци!!! Че то в Разград имаше театър, когато други по-големи градове го караха на агитки! Ние тогава играехме в Кардам, Исперих, Кубрат, Нови пазар и комай във всички околни села и градове, не само в околията!!! И пак ще го кажа - сума ти градове с претенциите да са по- големи от Разград, могат само да си мечтаят за нашия тогавашен театър!

Така си беше! Аз не съм разградски патриот, но бях там във времето на най-великата гладория. Боже!Че ти да направиш театър в такова време, пък и тогава беше наводнението, дето завлече половината град!? … По къщите си личеше, докъде е стигнала водата, а опустошенията още не бяха разчистени!... И категорично го казвам - преди Разград ние си бяхме чисти самодейци с много салтанатлък и с малко можене!

Разград е моето начало в театъра. Според мене, когато си насадил някакво растение някъде, то трябва да има някакви условия да поникне. Разсадът може и да е хубав, ама ако няма почва – нищо не става! А почва в Разград имаше… Да не говоря, че за тия години, ама луди години, сега, като ми разчовърка душата, мило и тъжно ми става! Бяхме летящи хора!

Нормалните нека си мислят, каквото си щат, ама аз съм го живял това нещо и то си е мое! Как така няма да си го спомням?

ххх

…Ясно е, че актьорите не са били само актьори! Всеки един от тях, според случая, е и водач, и домакин, изпълнител едновременно на няколко роли, суфльор, гримьор, товарач, дърводелец, билетопродавач, разпоредител и всичко останало…. А понякога, дори и бавачка, защото не рядко децата на младите артистки пътуват с колектива….

…Що се отнася до „Бай Кайчо” - НИКОЛАЙ ПЕЦЕВ, който, според Петър Слабаков е един от неговите учители на театрално изкуство, то той е роден на 8 август 1895 г. в Разград, в семейството на търговец.

Още като ученик в гимназията проявява артистични наклонности, пее, рисува, пише стихове.Участва като подпоручик в Първата световна война, но поради белодробно заболяване е демобилизиран.

Играе в почти всичките театрални трупи в града. Бил е учител в Бабово, Русенско, и Балкански, Разградско. През 1924 - 26 г. следва театрална школа в Париж. Играе после във Варна и София при Неделчо Николаев и Георги Донев. Пак по здравословни причини е чертожник в Министерството на благоустройството в София, кмет на Дуранкулак, Балчишко, и Чобанкьой, Дедеагачко, в Беломорието, през 1941-42 г….. После работи в Пощенския телеграфо-телефонен институт в София….. Завръща се /или го завръщат!/ в Разград през 1947 г. и е актьор в театъра ни до 1957 г. Почива на 23.2. 1965 г. в Разград.

….За СЕРГЕЙ БАРТЕНЕВ път понятието „пъпът му е хвърлен в тетъра” е реалност, защото е роден

на 24 януари 1885 г. в една от театралните гримьорни на Одеса. Родителите му са артисти от оперетен театър, който обикалят из Руската империя от Петербург до Тифлис и от Саратов до Рига… Започва театралния си път като равен с равен с бъдещия народен артист на СССР Леонид Утьосов /с когото се среща отново след цели 50 години в Москва/ и бъдещия режисьор на Народния театър в София Юрий Яковлев.

Още в началото на миналия век се свързва с театралната трупа на известния руски режисьор Владикин и с него, като естраден , вариететен и драматичен актьор, броди из цялата страна.

…. През 1921 г. оперетният театър, в който той изпълнява арии от Офенбах, Лехар и Щраус, тръгва на турне из Европа, минава през България и той решава да си остане тук.

Става веднага става известен и обичан певец, артист и конферансие във вариететните програми на местния хайлайф.

Премества се в София и също грабва с хумора и песните си столичната публика… За него по-късно разказват в спомените и в творбите си Стилиян Чилингиров, Христо Бръзицов… дори и Елисавета Багряна!

През 1927 т. с артисти от Будапеща участва в грандиозна естрадна програма, изнесена в Пловдив… Следващата година гастролира около 3 месеца с естрадна програма в Румъния… Гастролира в Литва, Латвия и Естония… Играе известно време и в театър „Ренесанс” на Мими Балканска, после отива в Париж в местния руски театър. С него отново гастролира в Мадрид, Лондон и Брюксел,, снима се в няколко френски филма, в един от които си партнира с великия френски актьор Мишел Симон…

След окупирането на Франция от Германия се връща в България през 1940 г. и отново тръгва из страната със своята малка естрадна трупа. След бомбардировките на София идва в Разград…. След конкурс, в който той, заедно с две рускини, изпълнявал песни от оперети, скечове и хумористични монолози, бил приет сред основателите на разградския театър.

В Разград през 1960 г. тържествено е отбелязана неговата 50-годишна артистична дейност, а през 1965-та е отпразнувана и неговата осемдесетгодишнина, когато е награден с орден „Кирил и Методий” - първа степен… Умира в старчески дом в Русе на 29 януари 1977 г.


ххх

Нещата в театъра ни в последствие постепенно се нормализират. Околийският читалищен театър на 23 септември 1948 г. става „Околийски самодеен читалищен театър”, с временна управа, а през 1956 е одържавен и започва да се нарича НАРОДЕН ТЕАТЪР КЪМ ОНС – РАЗГРАД.

След обединението му с Естрадния театър за турското население в България в Разград, става „Обединен народен театър”, през 1970 г. - „Драматичен театър”, а през сезон 1971/72 г, когато му се чества 25-годишнината, взема популярното си до скоро име РАЗГРАДСКИ ДРАМАТИЧЕН ТЕАТЪР „АНТОН СТРАШИМИРОВ”…. Но последвалото му развитие, което също е вече история, вече е друга и то много по-обширна тема…

 

Дулинко ДУЛЕВ