Търсене

Начало Интервю Веселина ЙОТОВА, старши учител в ЦУТНТ: Любовта и признанието на децата са моята най-голяма награда
Веселина ЙОТОВА, старши учител в ЦУТНТ: Любовта и признанието на децата са моята най-голяма награда
29 October 2017

За първи път научих за дейностите на Веселина Йотова в края на 90-те години, когато бях ученик в ГПЧЕ „Екзарх Йосиф”. Един ден учителката ни по български език и литература заведе целия клас на театрална постановка в салона на училище „Васил Левски“. Спомням си, че тогава гледахме театрална драматизация по „Криворазбраната цивилизация“ на Добри Войников и интересното в нея беше, че всички актьори бяха ученици.


30_10_2017_veselina_iotova_2.jpgДотогава не бях гледал детско представление, подготвено и изиграно от учащи, и бях, меко казано, очарован.

Но това не беше всичко – през годините имах щастието да се запозная с постановчика на това представление – Веселина Йотова, да работя рамо до рамо с нея в ЦПЛР – Център за ученическо техническо и научно творчество и да наблюдавам всичко, което прилага успешно в практиката си. Безбройните награди на нейните възпитаници от клубовете „Слово“ и „Репортери“ доказват, че тя не е просто преподавател, а педагог от най-висок клас. Веселина Йотова не просто умее да работи с децата, а постоянно намира нови начини да привлече тяхното внимание. За всеотдайната си работа е отличена с наградата на Община Разград „Никола Икономов“, с наградата на МОН „Неофит Рилски“, два пъти е носител на наградата на кмета на Община Разград „Учител на годината“, има номинация за „Учител на годината“ на СБУ. Тя печели първа награда в конкурса за най-добри учителски практики в Камчия, отличавана е с посещение при президентите Георги Първанов и Росен Плевнелиев по случай 24 май – Деня на българската просвета и култура, има награда от космонавта Георги Иванов за успешно участие на нейни ученици в конкурса „Не се гаси туй, що не гасне“ и още много грамоти от национални и международни конкурси. Подробности за работата й с децата, за прилагането на нови творчески подходи и за личните й успехи и постижения, разказва Веси Йотова в интервю за вестник „Екип 7“.


30_10_2017_veselina_iotova_1.jpgВинаги съм се чудил каква е твоята тайна за успех при работата с деца – дали е езикът, дали е театърът, дали е съкровеното общуване с децата?

Разбира се, че е в общуването с децата, което ти много правилно нарече съкровено. То именно ме вдъхновява за нови идеи. Обичам децата и с тях се чувствам невероятно. Благодарение на тях не губя детето в себе си. Обичам работата си. Неслучайно Конфуций е казал: „Ако обичаш работата си, няма да ти се наложи да работиш и един ден през живота си“. Именно в това се крие тайната на всеки професионален успех.


Разкажи ни малко повече за твоя път през годините – как се стигна дотам, че да се занимаваш с деца в толкова различни направления? Когато навремето записваше българска, а след това и френска филология, очакваше ли, че един ден вместо с преподаване на езици, ще се занимаваш с театър, например?

Моят път e път на учител – Каменово, Топчии, Дянково. Дали очаквах, че ще се занимавам с театър ли? В никакъв случай. Аз не съм театрал, но театърът ми е тръпка. Във Великотърновския университет съм проявявала интерес към училищния театър по методика на БЕЛ, като дипломната ми работа беше именно за него. Учила съм изразително четене и художествено слово и се справях отлично. И през годините, извън преподавателската си работа, с ентусиазъм провеждах извънкласни дейности, свързани с художествено слово и театър. Спомням си как с пиесата „Криворазбраната цивилизация“ с деца от Каменово правехме турнета в Разград и общинския тогава център Ветово, как моите деца – Илина и Светослав, заспиваха по столовете в залите.

С децата от Дянково пък играхме театър не само на български, но и на френски, и впечатлихме публиката на международен театрален франкофонски фестивал в Пловдив. Един ден директорката на ЦУТНТ Цветанка Русева научила за мен и ме покани на разговор. Така станах лектор в извънучилищния център с две групи на Клуб „Образование чрез театър“ с деца от Разград и изнесено обучение в Дянково. На другата година вече бях учител на щат в ЦУТНТ като ръководител на театралния клуб, както и на клубовете „Франкофони“ и „Репортери“, а сега и на „Слово“, в които, учейки децата, аз също репортерствам и заедно постигаме много добри резултати. Те са и благодарение на сътрудничеството ни с личности и институции като „Екип 7“, Общинско радио Разград, сдружение „Самарянка“, Федерацията на жените, Регионална библиотека „Проф. Боян Пенев“, на Йорданка Станева, Димитър Петров, Иван Джебаров, Иван Дойнов, Дулинко Дулев, Йосиф Иванов, Иван Димитров. Благодаря за подкрепата на Рада Нейчева – областен координатор на СБУ. В работата ми с клуб „Репортери“ се роди идеята за Националния ученически журналистически конкурс „Григор Попов“. Решихме, че делото на Григор Попов – театрал и журналист, син на Станка Николица и Никола Икономов, не е достатъчно популяризирано в нашия град. Другата цел бе да дадем възможност за изява на млади журналисти от цялата страна. Конкурсът е в Националния календар на МОН и тази година е шестото му издание. Темата „Светът под лупа“ дава възможност на младите репортери да пишат за всичко, което ги вълнува и така да изразят активно своята гражданска позиция.


Ти си носител на толкова много награди и грамоти, а твоите деца, които са минали през твоите групи, се надпреварват да печелят конкурси и грамоти с още по-голям успех. Все пак, коя е най-голямата награда за теб и дали тя изобщо би се вписала „на хартия“?

Наградите са много – и на децата, и моите. Миналата седмица взехме поредните си награди от Националния конкурс за литературно творчество и журналистика „Стоян Михайловски“. А най-голямата ми награда е любовта и признанието на децата. Помагам на децата да намерят себе си – с това бяха свързани и заглавието на доклада, и презентацията, които представих в Камчия на семинар-конкурс за добри практики. Според Ларошфуко, човек може да установи способностите си, само когато се опита да ги приложи. И децата прилагат при нас способностите си. Награда е и ползотворната промяна у децата. Срещите, които с репортерите правим с различни личности, не само за радиопредавания, статии и интервюта в пресата, а и оказват възпитателно въздействие върху подрастващите. Чрез театъра децата също се възпитават и променят. В Каменово дадох ролята на Мадам Злата в „Криворазбраната цивилизация“ на притеснителна и затворена ученичка, макар и отличничка и не вярвах съвсем, че ще се справи. Справи се блестящо и се промени. Повярва в себе си, отвори се повече за света около нея. Имам много примери на промяна и в настоящата си дейност. Децата се преоткриват и чрез колектива. Някои от възпитаниците ми трудно намират мястото си в класа в училище, но в нашия колектив в ЦУТНТ са го намерили и се чувстват изключително добре. Винаги се търсим, помагаме си, работим, но и се забавляваме много. Децата се радват на успеха на другарчето си. Няма завист, няма конкуренция. Освен това правим благотворителни базари, участваме и в благотворителни концерти. Това са наградите и за тях, и за мен – научаваме повече, ставаме по-добри. Аз също констатирам, че чрез работата си все повече откривам себе си и се стремя да отстоя себе си. Това е много по-хубаво от всяка една материална награда, която мога да получа.


Можеш ли да ни разкажеш за други интересни случки или гафове, свързани с твоята работа?

Мога да разкажа много случки и гафове, разбира се. Успехите не са гаранция, че винаги ни е вървяло по вода. На творческия лагер тази година на вечерта на запознанството, рецитирахме стихотворението на Дулинко Дулев за Разград. Децата се стъписаха и почти всяко сбърка строфата, която имаше да рецитира. Е, в другите дейности бяхме много добри, но началото ни беше такова. Трябва да приемем, че и това се случва. Преди време на събитие едно момче от клуб „Репортери“ уж правеше запис, а после на диктофона – нищо. Същото се случи и с интервюто на живо с Кишада на откриването на учебната година на ЦУТНТ преди две години. Аз организирах всичко и отидох на обучение. Като се върнах на диктофона нямаше никакъв запис. Интервюто си остана само там – пред публиката, не можа да види бял свят. А с клуб „Слово“ на фестивала „Млади таланти“ едната ми актриса трябваше да мине от единия край на сцената до другия с табела „Втори рунд“, но хвана табелата на обратно. Отзад й подвикват, аз отпред правя знаци, тя обаче не разбира и продължава с усмивка и грациозна походка, докато се усети към края на дефилето си. А за случки – много са, както съм сигурна, че ги има в изобилие и в практиката на моите колеги. Интересните случки са както в нашите часове, така и извън тях – по фестивали, творчески ваканции. Бих могла да разкажа случки и в практиката ми като учител. Един мой ученик в Дянково, много добър по френски език, го хвана мързелът. И нищо не помагаше – ни двойки, ни забележки. А родителите му мислеха, че аз съм прекалено взискателна. След това отиде в градско училище, където слабите оценки по френски продължиха. След години същото това момче, вече мъж, с огромно уважение ме кани в колата си на спирката в Дянково, където чаках автобуса за Разград. Разбрах, че се занимава със строителство и на въпроса „къде?“ той отговори – "ЮВъв Франция“. И двамата избухнахме в смях, сещайки се за злополучния му френски. Не пропусна да отбележи, че неведнъж се е сещал за мен и съжалявал, че не ме е послушал. А веднъж пред вратата ми спира мъж и започва да рецитира стихотворение на френски език, което съм му преподавала преди много години в Каменово. Аз това стихотворение не го помня наизуст, но той го помнеше...


Не мога да не спомена за онази твоя идея, в която театърът оживяваше за публиката и самите зрители решаваха какво точно да се случи на сцената /форум-театър/. Ти самата откъде черпиш идеи за подобни иновации и дали въпросът не опира просто да се измисли нещо ново, а да се приложи така, че да бъде разбрано и заобичано от възпитаниците ти?

Благодарение на директора на ЦУТНТ – Цветанка Русева, бях изпратена с четири деца репортери на Балкански семинар в Румъния. Там усвоих форум театъра. Той е дело на бразилеца Аугусто Боал, който казва: „Ние сме актьори: да бъдеш гражданин не е да живееш в общество, то е да променяш обществото“. Форум-театърът е свързан с промяна – в нас, хората, в обществото. За 15-20 минути се изиграва проблемна случка от действителността. При второ разиграване от публиката могат да сменят гледните точки и лошият край в първата част да стане „хепи енд“, т.е. трябва да се извърши промяна у героите, която да разреши проблема. Единствено крайно лошият, така нареченият потисник, не може да бъде заменен. Правила съм форум-театър по случай Деня на младежта, с Влади Въргала, когото бяхме поканили със сдружение „Самарянка“, също и на всички творчески ваканции, на които водя изявени и наградени в национални и международни конкурси ученици. Аз съм винаги и изцяло отворена за новото.


И накрая, колкото и да звучи клиширано, все пак, бих искал да те попитам за „бъдещите ти творчески планове“?

На мен изразът „нови творчески планове“ не ми звучи чак толкова удачно, защото там, където има творчество, според мен не би могло да има планиране. На мен идеите ми идват спонтанно, черпейки от опита на другите на семинари и конференции, вдъхновяват ме и самите деца, на които им идват неочаквани идеи. А иначе – продължаваме с публицистичните материали за пресата, с радиопредаванията в рубрика „Младите“ на Общинско радио Разград, със създаване на лично творчество. И ще играем театър, разбира се. При нас е интересно и докато работим, ние много се забавляваме.


Дамян ХРИСТОВ