Търсене

Начало Искам думата Ха дано, ама няма да стане!
Ха дано, ама няма да стане!
29 October 2017

Тъжната констатация на г-н Искрен Христов, изразена в материала му „След 27 години в Швеция се прибрах, но тук нищо не се е променило“ /„Екип 7“, бр.117/ не ми поднесе нещо изненадващо. Призивът му обаче „Осъзнайте се, хора“ ми прозвуча наивно, най-вече защото при нашенската народопсихология подобно осъзнаване няма как да стане.


ivan-djebarov.jpgОткъдето и както да я погледнем, в изразената писмено болка на г-н Христов ще открием точно описано традиционното пренебрежение на нашия съгражданин към построеното от други, към онова, което не е негово лично, към природата, към държавата като цяло. Отдавнашен проблем, който според личното ми мнение, се крепи както на придобити исторически фактори, така и на крепящи го съвременни дадености.

Да се опитаме да си представим, как близо половин хилядолетие нашите пра-пра-пра... дядовци са псували чуждата за тях държава на султана. На практика тя май им е напомняла за себе си единствено когато е трябвало да си събира данъците /като изключим няколкото бунта/. Да си представим още как тия псувни по калпавата султанска държава пра-пра-пра... дядовците ни, ведно с нивичката, кравичката и скритата зад високите дувари къщичка, са предавали на следващите ни пра-прадядовци. Те на идващите след тях.... докато в крайна сметка в гена на тия, чиито наследници сме, настъпило пълно безразличие към нещото, което е само за псуване. Като прибавим тук и вечната бедност на държавата ни – най-вече я виждаме днес, когато можем да я сравняваме с други – ето ти го допълнителният фактор, който поддържа слабия интерес към нея и всичко онова, което е в нея, но не е лично. По правило българинът се интересува какво може и какво прави държавата за него. И така като почти винаги е недоволен от направеното, подобно на прадядовците ни я зарязва с едно „мамка ти...“ и се мъчи да утеши недоволството си с някой келепир ....ама държавен.

Преди години четох едно социологическо проучване, което твърдеше, че българинът има силно развито чувство на привързаност към родното. Като се оказваше, че под „родно” болшинството анкетирани разбираха предимно своето си – къщата, градинката, двора, вилата. Ето, с това разбиране се е сблъскал г-н Христов за да напише „...горите и поляните са пълни с боклуци и умрели животни.” За ония, които са ги изхвърлили, поляните и горите не са тяхното родно...

Знае се, че зад всяко следствие стои някаква причина. От не знам кога си, верни на псевдолибералните разбирания на времето си, ръсим към проявилите се нарушители умнатости от рода на: „Не е е културно така“, „Живеем в 21 век“ и т.н. Все думи, с които не съм видял една причина да се пребори, та да няма следствие от рода на хвърлени безразборно боклуци, гръмък шум по никое време и така нататък. Обратно – причината се преборва с радикални мерки, с по-радикални още по-добре. Само че как да стане, когато немислещи законодатели смятат, че колкото по-голям популист си, толкова повече ще те обичат гласоподавателите. Примери много, но съм запомнил как неотдавна в Народното събрание, с цел намаляване автонарушенията по пътищата, глобата за нещо си от 50 лв. се искаше да стане на 300. Та като стана един народен избранник, като заплака за народа, че той пари за хляб нямал, а те 300 лева глоба искали да плаща. Много е....За многото, много е като сума, мисля си, но нали затова е глоба, да не се нарушават правилата. Ако ти вземат по пет лева, то как ще усетиш, че втори път не бива да нарушаваш установената норма – било по пътищата като шофьор, било като гражданин в градска среда, било сред природата....

С една дума, осъзнаването, за което милее г-н Христов, няма да стане на този етап. Твърде силно у нас са заложени както безотговорността към онова, което не е лично наше, така и порядките на съвремието ни, почващи и свършващи най-често с „Все ми е едно“ или с „Мамка му“.

А това, че живеем по календар в 21-ви век, с нищо не ни помага в случая.


Иван ДЖЕБАРОВ