Търсене

Начало История Родоначалникът на българската фантастика е бил и директор на Разградския театър
Родоначалникът на българската фантастика е бил и директор на Разградския театър
05 November 2017

Нашият съгражданин доцент Пламен Дойнов наскоро издаде новата си книга „Чистката в Съюза на българските писатели: 1944“. След като прави анализ на литературните и политическите страсти в средите на писателите непосредствено след 9-ти септември 1944 година и битката на „пролетарските“ с „фашистките“ такива, той публикува буквално протоколи, резолюции и доклади на СБП, откъси от дневници и публикации в пресата със стряскащите заглавия: „Смърт на българския шовинизъм“, За литературните бандити“, „Литературни гестаповци“, „Хората на изкуството - пред Народния съд“ и пр., както и списъка на изключените от Съюза 29 български писатели, между които Фани Попова – Мутафова, Михаил Арнаудов, Димитър Шишманов, Димитър Талев, Славчо Красински, Йордан Стубел,, Владимир Василев и т.н.


06_10_2017_fantast_2.jpg06_10_2017_fantast_3.jpgЛюбопитните литератори и историци могат да се запознаят по-обстойно с творбата на доц. Дойнов, в случая обаче ние се ограничаваме само с едно име, споменавано многократно из тогавашната преса и за когото Марко Марчевски пише: „Назначен е нов директор на Народния театър – поетът Трифон Кунев. Старият директор Владимир Полянов е уволнен. Това е една правилна и необходима стъпка, която ще даде възможност да се проветри задушната атмосфера, напластена през фашистките режими, и особено през времето на Владимир Полянов…“.

Има и още по-пиперливи приказки от него и от Андрей Гуляшки по адрес на Полянов, но се ограничаваме дотук, за да кажем, че измежду 22-мата директори на Разградския драматичен театър в неговата 70-годишна история фигурира и името на същия тоя Владимир Полянов, който ръководи колектива ни от 1964 до 1966 година.

Името Полянов е псевдоним на Владимир-Георги Иванов Тодоров, който е роден на 6 май 1899 г. в Русе.

06_10_2017_fantast_4.jpgЗавършва гимназия в София, след което следва медицина в Софийския университет, продължава образованието си в Грац – Австрия, и Мюнхен. После завършва философия във Виена и театрално изкуство и режисура във Варшава. Издава първата си книга с разкази на 27 години. Печата от 1917 г. в „Златорог“, „Българска мисъл“, „Изкуство и критика“ „Литературни новини“ и др.

Първата си пиеса „Двете страни на медала“ публикува през 1934 година.

През 1937 година печели конкурс на Народния театър с пиесата си „Бащи и синове“ и тя е поставена на неговата сцена с участието на Кръстьо Сарафов, Иван Димов, Стоян Бъчваров, Ружа Делчева и т.н.

Работи в Народната библиотека, бил е секретар на Главната дирекция на железниците, чиновник в Министерството на народната просвета, директор на Народния театър /1941-44 г./ и директор на Държавната театрална школа /1942-45 г./

През Отечествената война отива на фронта като доброволец. След атаката срещу него е режисьор в Бургас, в родния си град Русе, Пловдив и Перник, директор на Сливенски театър и директор в Разград и завършва театралната си кариера като главен режисьор в Смолян.

06_10_2017_fantast_1.jpgТой е един от основателите на българския ПЕН-клуб и негов секретар през 1962-63 г.

Пише разкази, поеми в проза, фейлетони, романи, повести, пиеси, статии по литературни и театрални въпроси, очерци, научнопопулярни студии и пр.

Ранните му литературни творби са диаболистични /т.е. описват свръхестествени явления, образи и видения/, с изразено предпочитание към психологията на личността. Така че той /заедно със Светослав Минков/ е родоначалникът на българската литературна фантастика.

Издал е 44 книги и е превеждан на гръцки, италиански, немски, руски, сърбохърватски, турски и т.н.

Дали е пожелал да бъде директор в Разград, или просто е отстранен от столицата, само можем да предполагаме, но определено е най-значимият театрал и интелектуалец в нашия театър през всичките му години, колкото сега да не ни е известен. Тук той сам поставя „Сивилският бръснар“ на Бомарше, „Прокурорът“ на Г.Джагаров и още няколко пиеси, между които „Бащи и синове“ /обругавана в първите години след 1944 г. като „фашистка“ и „националистическа“/.

Негови зам.-директори са били разградчаните Марин Георгиев /рано починал/ и Емил Пирински, все още сред нас, който може да разкаже повече, но сега ще се позовем на спомените на Георги Илиев /по това време – завеждащ отдел „Агитация и пропаганда“ в ГК на БКП и пряк отговорник за театъра/ от неговата „Нестройна книга“:

У него всичко беше премислено, обагрено с филигранни интелектуални нюанси и изящност в поведението, което респектираше с излъчването на една богата душевност. Полянов издаваше интелекта, който знае своята цена и даваше уроци как да се уважаваме. Стоеше над дребното, което обезсиля човека, смачква поривите и духа му и го принизява в калта. Не мога да кажа, че тези драгоценни качества на Владимир Полянов бяха по достойнство достатъчно оценявани както в театъра, така и от обществеността в Разград… Често разказваше за полския театър, който познаваше много добре, за живота на членовете на една елитна кохорта, в която е бил член в продължение на много години. Близък бил на Дора Габе и Багряна, на Владимир Василев и Боян Пенев и на целия театрален и литературен елит в края на двадесетте и началото на тридесетте години…“.

В края на краищата краткото му пребиваване в Разград се дължи на един много дребен факт.

Негов драматург по това време е талантливият поет Михаил Маринов, независим по характер и обичаш чашката и компаниите. Това подразнило местните партийни кадри и те разпоредили – да бъзе уволнен.

Владимир Полянов слушал внимателно мотивите на партийните другари и отсякъл:

- Разбирам ви напълно, вие имате вашите основания, но искам и мене да ме разберете. Като драматург Маринов е полезен за театъра, неговите разбори са интересни и полезни за артистите, характеристиката и обрисовката на героите - също. Вярно е, че в малкия град всичко се вижда, но кой голям творец ще дойде тук с една оскъдна заплата? Освен това ще ви моля да ме разберете добре, случаят не ми позволява да свържа името си с уволнението на един поет!“...

Цялата работа, макар и малко по-късно, завършва с уволнението и на двамата и назначаването на Иван Зойн за директор, но това вече е друга тема.

Полянов почива в София на 4 декември 1988 година

 

Дулинко ДУЛЕВ