Търсене

Начало История Героизъм и погром за разградските воини преди 100 години на Южния фронт
Героизъм и погром за разградските воини преди 100 години на Южния фронт
08 November 2017

Миналия месец бе чествана 100-годишнината от героичната смърт на капитан Христо Бърдаров. На 20 октомври 1917 година в героична битка, на позицията на кота 1704 в Мокра планина, западно от Охрид, смъртоносно e ранен и почива от раните си храбрият разградски офицер, командирът на първа картечна рота на 19-ти пехотен полк полк. Капитан Бърдаров е погребан на следващия ден в двора на църквата „Свети Георги“ в град Струга. Посмъртно е произведен в чин майор от българската войска.


08_11_2017_ivan-giavordjikov.jpgПозициите на разградчани от 19-ти пехотен полк /б.р. неговото официално наименование е „Шуменски“, но това всъщност си е съществувалият допреди петнайсетина години разградски полк/ са на Мокра планина, която днес е в Албания. На 19 октомври противниковите части – френски и френски колониални полкове, започват атака, която е отблъсната. На следващия ден след неколкочасова артилерийска подготовка към един и половина часа след пладне французите успяват да преминат телените мрежи при кота 1704 и да нахлуят в окопите на 8-а рота. 8-а рота отстъпва и увлича след себе си още две роти – 5-та и 7-а. В два след пладне капитан Бърдаров повежда картечната рота в безумно смела контраатака, подпомогнати от 6-а и 9-а роти. Начело на войниците си, капитанът нахълтва в окопите на осма рота и закипява свиреп и безумно жесток ръкопашен бой. Тъкмо в ръкопашния бой е смъртоносно ранен и по-късно почива от раните си капитан Христо Лазаров Бърдаров.

08_11_2017_voini_3.jpgНе по-малко величава и същевременно трагична е съдбата на още стотици разградчани, участвали в състава на 19-ти пехотен полк в епичните сражения на Южния фронт през Първата световна война, които в крайна сметка се оказват неуспешни за България.

На 7 октомври 1917 г. 19-ти пехотен полк в състав от три дружини по четири роти, заедно с три картечни роти, пристигат на албанския участък на фронта. Полкът влиза в сборната германска дивизия с щаб в Охрид. Всички са непосредствено подчинени на 20-та австрийска пехотна бригада с щаб в с.Родожда.

Полкът е изпратен западно от Охрид. Позициите на нашите войници са лоши – слабо укрепени и без направени изкопи и скривалища. Заедно с германската дружина заемат участък от позицията, дълга 8 километра. Сборната войскова част е изправена срещу 30-те дивизии на съглашенските войски. Това са осем френски, шест английски, една италианска, десет гръцки, пет сръбски дивизии и една индокитайска дружина.

08_11_2017_voini_1.jpgВ победоносния ход на настъпленията по посока кота 1704, нашите успяват с преграден огън да съкрушат 175-ти и 176-ти френски полк и индокитайската дружина. Противникът някъде се вмъква в нашите позиции. Точно тогава подвигът на капитан Бърдаров увлича с нечувана храброст част от отстъпилите бойци и спасява позициите на нашата армия.

За проявената храброст и успехи по заповед на сборната германска дивизия и 20-та пехотна австрийска бригада са били представени списъци на проявилите се войници и офицери за награждаване с ордени, което така и не се случва заради неблагоприятното развитие на бойните действия като цяло за Централните сили, т.е. за Германия, Австрия и България..

08_11_2017_voini_4.jpgНезависимо от чудесата от храброст, която българите проявяват в кръвопролитните сражения през следващите месеци срещу частите на Антантата, заради некомпетентните действия на Единното върховно немско командване, което в крайна сметка решава, че този фронт е излишен и че не бива да се хвърлят ресурси за запазването му, се стига до пълно поражение през 1918 година.

Неуспешният ход на Добро поле срещу групирането на 30-те дивизии води до последвалия пробив от страна на съглашенските войски. Тогава е наредено разградският полк да се оттегли от позициите се – това става на 28 септември 1918 г. със заповед № 811. Ден по-късно представителят на българското правителство – финансовият министър Андрей Ляпчев, ще чуе унизителните условия на френския генерал Луи Франше д'Еспере, командващ обединените сили на Антантата на Балканите. На 29 октомври двамата подписват Солунското примирие, с което България се признава за победена и излиза от войната.

08_11_2017_voini_2.jpgМакар че не са получени гаранции за следвоенните граници на България и около 100 000 български войници са предадени в плен на противника, българската делегация постига една от основните си цели – да не допусне окупация на страната от сръбски и гръцки войски. Така, разбира се, стоят нещата от геостратегическа гледна точка, но в чисто човешки план всичко е много по-различно, защото става дума за човешки съдби, за безброй изпитания и страдания.

Работата е там, че нашите войски източно от Скопие трябвало да бъдат незабавно демобилизирани, а западно – да преминат в плен, т.е да останат нещо като заложници, за да гарантират задържането на завоюваните от врага позиции до окончателния край на войната. Трагично, величаво и унизително едновременно – нито една от българските части не е губила сражение на Южния фронт, а се налага да се предадат...

Ако не се бяхме подчинили на заповедта и се съпротивлявахме с оръжие, противникът щеше да нахълта в България, да я окупира и ограби“, пише в спомените си дядо ми Иван, който ми е оставил изключително ценни и любопитни бележки за участници в тези събития от Разградския край.

След разгрома френското командване организира групи по 100, 200 и 250 пленници за ремонт и изграждане на шосета, жп линии и мостове в градовете Прилеп, Трояци, Тополчани и по шосето Прилеп-Велес.

Над 30 войници са участвали в тази война и на този фронт от село село Арнаут /Пороище/. Това са: Стоян Колев, Кольо Пасев, Дечо Панов, Андрей Марков, Димитър Ночев, Гачо Карагерьова, Кольо Карадалията, Жеко Донев, братята Георги и Стефан Доневи. Участници във войната са били и тримата братя от Гяурджиците - дядо ми – Иван, младши, подофицер и началник на тилова част; фелдфебел Стефан Маринов и останалият в плен Тачо /Атанас/ Маринов.

Към тези страдалци е бил и известният по това време в Североизточна България гъдулар Пантелей Николайчов от Пороище, за когото има документирана една интересна история.

Пленниците били гладни, с окъсани униформи, забравени, далеч от страната ни, помощ от никъде. По пътя за лагера на остров Тасос, където група пленници трябвало да работят, гъдуларят Пантелей, захвърлил гъдулката. Обяснимо – надали му е било до музика в този тежък момент. Обаче чичо ми Тачо /Атанас Маринов/ прибира и скрива гъдулката. Лагерът на пленниците е в близост до лимонови и маслинови градини. Ограден с бодлива тел, охраняван от френски войници. Които умеят да плуват, забягват по морето, през Турция. Малцина успели, разбира се да избягат от плен, повечето били принудени да търпят лишения. Изгладнели, но все пак доволни, че са оцелели, пленниците от Арнаут подкачат Пантелей:

- Ех, ако беше тука гъдулката, друго щеше да е, а?

И тогава станало чудо. Изважда Тачо Маринов скритата някъде гъдулка. И засвирва измъченият гъдулар. От игривите му пръсти плаче гъдулката, плаче и душа пробива. Сбират се мъчениците край него. Слушат и плачат – забравени пленници в чужда земя...

Хубавата музика лови и душите на 40-50 мъже и жени по лимоновите и маслинови градини отвъд високата бодлива телена ограда. По обедната почивка им свирел Пантелей. Доволни от музиката, скрито от френската охрана, им оставяли храна. Така дълго време с тази гъдулка Пантелей спасява своите съселяни от Пороище от глад.

Все още не е ясен точният брой на пленниците ни, на загиналите в плен и на безследно изчезналите войници при бягствата от лагера на остров Тасос и другаде. По неуточнени окончателно данни от октомври 1918 година до 20 август 1920 над 300 души от Разградско са страдали в изгнание.

Интересно е завръщането на войниците от 19-ти пехотен полк в Разград. Уморени, недоспали от денонощните стрелби, всички във влака заспали. От Русе за Варна избират дневален /дежурен/ да събуди нашите войници на гара Разград. Заспал обаче и дневалният и хайде във Варна. На обратно слагат трима дневални и успяват да се приберат в Разград.

Десетилетия след войната, след боевете, след преживените тегла в плен, някогашните храбри бойци продължаваха да поддържат близки отношения и да си помагат.

Атанас Маринов от Пороище и Григор Неделчев от Гецово са били големи приятели от пленничеството, такива са и останали в мирния живот. Благодарение на санитаря Григор има запазени снимки, които представяме на читателя в днешната публикация.

Атанас Маринов се жени в Желязковец. Бил е кмет на селото и горски. Той е дядото на известния наш борец и наш сумист Емил Жеков – Жеката.

Дни преди смъртта си се вайкал пред брат си, т.е. пред моя дядо, който му отишъл на свиждане.

- Бате, под лимонови и маслинови дървета съм лежал, как няма едно лимонче да вкуся за последно!

Тогава нямаше добра търговия. Гладен си замина...


Иван ГЯУРДЖИКОВ


Послепис от автора: Уважаеми съграждани, нека всички, които имат в семейния си архив останали спомени и писмени свидетелства за значими събития от нашето минало, да ги споделят публично. Нашите родови истории са част от голямата българска история и затова трябва да се знаят и помнят!

 

 

 

* Пленници от Разградско в Гърция. Седналият най-вдясно на снимката е гъдуларят Пантелей от Пороище, който със свирня спасявал съселяните си от глад на о. Тасос.

* Това е писмо, написано на гърба на пощенска картичка /може би на лицевата част има снимка на пленниците/ от гецовлията Григор Неделчев. Пратил го е от Атина през август 1920 година, малко преди да бъде освободен след две години плен. Ето какво е написал санитарят Григор: „Гледката на българските заложници. Клети мъченици – изплащаха греховете на България в гр. Навлион, Гърция /б.р. неточно е изписал името на града, става дума за Напфлион/“.

* Войници от 19-ти пехотен полк преди да тръгнат към България след освобождаването им от плен. Легналите на първия ред един до друг са Григор Неделчев от Гецово /вдясно/ и Атанас Маринов /вляво/ от Пороище – дядо на известния сумист Емил Жеков - Жеката.

* Пороищенци, участници във войната.