Търсене

Начало История Исперихските актьори от миналия век в Храма на Мелпомена
Исперихските актьори от миналия век в Храма на Мелпомена
17 November 2017

На въпроса в подзаглавието отговорът не може да е само един. Със сигурност инертността е един от вероятните. По-добре да сме добри актьори в нашите житейски постановки. Да подбираме сценариите, да ги репетираме и режисираме така, че да заслужим овациите на публиката.


17_11_2017_teatar_1.jpgНима хората, живели пълноценно през миналия век, не са били инертни. Може би, но по различен начин. Не са били преситени от шарения и чалгария и духовността не се е давела в това блато. Живях през втората половина на миналия век и от позицията на зрял човек /това е доста относително, разбира се/ разделям живота на три лични исторически епохи: дотелевизионна, телевизионна-доинтернетна и интернетна-фейсбукна. Тези епохи свързвам преди всичко с начина, по който хората съжителстваха и удоволствията, които сами си създаваха.

С риск да изпадна в глупавата сантименталност на моето застаряващо, телесно наедряло и вече пенсионирано поколение ще се върна в дотелевизионната епоха. Време на купони за хляб, на руска басма и найлонови ризи, на платнени гуменки и кино в събота, на дълги опашки, защото са „пуснали нещо“. Време, в което не се налагаше да мислиш, защото имаше кой да го прави. Това беше нашето време, за добро или за лошо. Много е спорно и да не газим в луда трева. Бяхме деца и проблемите на системата не ни вълнуваха. Хубаво време на безпаметност, незаинтересованост и мисловен мързел. Плувахме си леко, като книжни корабчета в дъждовни локви.

17_11_2017_teatar_7.jpg

Така си беше и имаше вероятност това време да се превърне в бяло петно, ако го нямаше театъра на исперихчани. Той държеше в ръце живеца на общността и актьорите му тичаха боси в стегнатите души на хората.

17_11_2017_teatar_5.jpgТеатърът – това беше онази изпълнена със заряд и светлина територия, в която баща ми и още около стотина исперихчани влизаха, за да играят себе си или някой друг от мечтите си. Там превъплъщенията бяха нешколувани, но някак неподправени и достоверни. Радостта от живота беше истинска и те я консумираха без задръжки.

Не искам да вкарам в заблуда читателя и веднага ще кажа, че исперихски театър е имало още със създаването на читалището през 1891 година. Учителите били рушителите на провинциалната тегота и носели всякакъв вид култура. Позициите им били елитарни и авторитетът висок /за разлика от днес/.

Още с построяването на красивата сграда на гимназията„Св. Наум“ /старото училище „Васил Априлов“ срещу полицията/ театралната дейност закипяла. Стената между двете стаи, които гледат към улицата, била направена от сгъваеми дървени врати, които по време на представление се сгъвали и се образувало едно помещение. Слагали сцена над нивото на пода и така...

17_11_2017_teatar_7.jpg

През 1924 година кеманларци гледали в ОУ „Васил Априлов“ и оперетата „Малката кибритопродавачка“, подготвена под ръководството на учителя Александър Невски /по-късно адвокат/. Исперихчани помнят стария директор на училище „Васил Априлов“ – Милан Костов. Още като дете в тази оперета той играел ролята на продавача на гевреци. Интересна е случката с Лазар Йорданов, който като дете на представление разказал една приказка. Много жени в салона се разплакали. След изпълнението мировият съдия го потупал по рамото и му дал 10 лeва.

17_11_2017_teatar_4.jpg17_11_2017_teatar_3.jpgТук е мястото да спомена имената на най-старите актьори на Кеманлар: Собаджиев, Собаджиева, Петър Йорданов, Кюлев, Георги Йорданов, Иванка и Тодор Малчеви, Петър Георгиев и др. Почти всички били учители. Неслучайно с откриването на читалищната сграда, с театрален салон, през1933 година учителите били гръбнакът на театралната дейност. Подготвяли се по 4-5 постановки годишно и нивото така се вдигнало, че започнали сериозно и с оперетата. Десетина музиканти с цигулки, кларинети, флейта, контрабас и валдхорна оформили кръг около диригентите Коларов и Стефанов. Нещата потръгнали. Когато подготвяли пиеси, първо ги представяли в селата, а след това пред исперихското гражданство. Нещо като генерална репетиция. Редовно посещавали селата Хърсово, Владимировци, Райнино, Голям Поровец и др. В Кубрат, Дулово и Силистра изнасяли оперетите. По селата ходели с каруци. През зимата с шейни. Декорите слагали от едната страна на каруцата, а от другата сядали актьорите. При хубаво време вървели пеш. Често Шукри Мачинли ги карал с автобуса си без пари. Не мога да не спомена бащата на Шукри –Осман Мачинли, който редовно правел дарения на читалището.

17_11_2017_teatar_2.jpgИмало случаи когато една и съща пиеса, от едни същи артисти, се играела по няколко пъти на ден в различни селища. Салоните неотменно били претъпкани. Все нови и нови хора се включвали в театралната дейност и сърце не ми дава да ги отмина: Георги и Сийка Йорданови, Захари Захариев /по-късно генерал/, Роза Иванова, Лалка Симеонова /носител на орден „Кирил и Методий“ - І степен, Надьо Керанов, Недка Манева, Петър Пашев, Димитричка и Петър Димитрови, веселата остроумница Росица Ангелова, Дарина Костова, Ботко Аврамов, Митко Киряков, Петър Василев, красивата Радка Андреева, Добромир Мичоров, Геновева Станчева, примата Виктория Стоева, Дора и Никола Попови, Иван Йорданов, Георги Тодоров, Васил Марков, Росен Росенов, Марийка Миронова, Продан Станчев, Мария Савчева - Чаровницата и др. Най-старият ръководител и режисьор бил Митьо Кеманларски. След него са Петър Георгиев, Борис Илиев и Васил Байчев. Васил Спасов – преподавател в детската музикална школа, разработвал мелодиите и коригирал нотния материал, който не бил оригинал, а преписван с много грешки. Декорите се подготвяли от дългогодишните актьори Лазар Йорданов и Петър Георгиев. Това обикновено била една стая, която се обръщала и имала две лица. Всеки артист си набавял реквизит сам, без да ангажира читалището.

Играли се пиесите „Вражалец“, „Халосник“, „Чакай ме от Таймир“, „Дава се под наем“, „Пристанала“, „Майстори“, „Трима зетя и една булка“ и много други.

От оперетите най-дълго се играли „Наталка Полтавка“, „Уляна“, „Шибил“, „Аршин мал алан“, „Сватба в малиновка“ и „Тайните на харема“. Тук се изявяват Виктория Стоева, Радка Йорданова, Добромир Мичоров, Бистра Дечева, Минчо Стоянов, Веска и Маринка Малчеви.

Всичко това ставало под ръководството на един човек, който се явявал като мотора на самодейността в Кеманлар /по-късно Исперих/. Това е адвокатът Върбан Савов - един от основателите на читалището, дългогодишен председател, организатор на построяването на новата сграда.

През 1943-1944 година в Исперих са били евакуирани актьорите от Русенския драматичен театър с директор Иконографов. По време на престоя си са изнесли 10 пиеси, но това не попречило на местните артисти. Напротив, професионалистите подпомагали самодейците. Приходите от театралните представления се използвали за закупуването на книги за читалищната библиотека и за издръжка на читалището. По-късно имало и субсидии от Околийския съвет. Това, което получавали актьорите, е само комат хляб и малко сирене, но само когато ходели по селата. Никога няма да забравя как ние, децата на актьорите, пътувахме често с тях по селата и малките градчета. Сигурно е нямало на кого да ни оставят. Добре, че е било така, защото днес няма да ме сгрява този красив, вълнуващ спомен – как стояхме зад кулисите, побутвахме се и повтаряхме шепнешком думите, които звучаха на сцената. На връщане заспивахме в топлия автобус, грохнали от сладост и умора. Това завинаги остава като белег в съзнанието. От него ти става меко и топло...

Защо го правеха исперихчани, защо при мизерни условия и без пари даваха времето си? „Имали са време за губене“ – ще каже някой. Не! Имаха време за даване. Това е истината. През 70-те и 80-те години театралната дейност продължи, но все още е тънък пластът на времето и ще го оставим на някой друг да го разкаже. За днес само едно име ще спомена – Румяна Неделчева. Уверявам младия и уважаван от мен читател, че след години някой непременно ще напише нещо за тази жена боец. На фона на безкрайните телевизионни сериали, риалита и кримки, тя пълни салоните със своите постановки, които /моля да ми повярвате/ са на професионално ниво.

Каквато и шарения да ни се предложи в този наш живот, театърът си остава едно велико изкуство. Той вдъхновява мислите и чувствата на хората с живото си присъствие. Всяко посещение на театрална постановка избърсва една сълза от очите на актьорите и прибавя още една звезда в косите им...


Милена НИКОЛОВА


*Исперихски театрали през 1927 година. Личи си, че с театър се е занимавал цветът на местната интелигенция...

*Откриване сградата на читалището, 1933 година.

*Най-старата снимка от театрална постановка в Исперих, вероятно от началото на ХХ век.

*Исперихската оперета, 1956 година.

*Лазар Йорданов, актьор, художник и майстор на цигулките на оперетата.

*Виктория Стоева – примата на оперетата

 

*Учителката Дора Попова с деца след представление през 1931 година. Със сигурност театърът възпитава по-добри граждани отколкото чалгата, например...