Търсене

Начало История Ирина Абаджиева – една от театралните легенди на Разград
Ирина Абаджиева – една от театралните легенди на Разград
20 November 2017

Поради здравословни причини не бях на честването на 70-годишнината на Разградския драматичен театър. Имало премиера, имало коктейл, приветствия, цветя от името на официални лица и институции, имало и откриване на изложба на снимки от постановки на Народния театър!?


20_11_2017_irina.jpgОбщо взето, ако не странна /в случая/, такава изложба ми изглежда като ни в клин, ни в ръкав, но това не е кой знае какъв проблем. Не е проблем и това - кой, кога, как и какво ще чества. Или поне така си мислех само докато разбрах, че сред двамата-трима бивши директори на събитието в Разград е била и актрисата Ирина Абаджиева от Шумен.

Според моите изчисления тя е на 89 години. Според моите справки – тя е последната жива от поколението, което в гладните времена създава театъра ни, макар и да е при нас 6 години след неговото начало, т.е. от 1953-та до 1966 г. - 13 години. Починаха Слабаков и Кондов, почина Гайдарджиев и съпругата му Цветана във Враца, почина Митко Минев в Разград, почина з.а. Станка Пенчева във Велико Търново... Ще рече, че щом тук на 70-годишнината е била Ирина Абаджиева, то е трябвало цветята на нея да дадат, но както и да е!....

Никога не бях я виждал на сцената, колкото и да знаех, че тя за старите разградски театрални зрители е легенда – повече от Изаура или Роксолана Султанката от „Великолепния век“...

Дали са знаели на празненството коя е - нямам представа, дали са й оказали подобаващата й се чест – също... Просто имам чувството, че е била една от навалицата и заради туй пиша тия редове, та да се помнят и след мене и нея някои неща….

Ирина Абаджиева е родена в село Звезда, Поповско, през1928 година. Играе в пиески още като ученичка, а после писателят Богдан Глогински я препоръчва на по-старшите самодейци от поповската театрална трупа. Там тя един ден получава писмо от София за набиране на артисти за столичните колективи и конкурсен изпит за актьорско звание по чл. 9. Добила го и имала софийски варианти, но тогава там я харесал разградският режисьор и директор Димитър Пенев, та тя предпочела да е по-близо до дома си...

При нас играе много и все основни роли, между които Глория в „Любов“ на Орлин Василев, Вела – във „Вампир“ на Антон Страшимиров, Лудетината в едноименната пиеса на Братишвили... И доста време в града се подвизава като Лудетината...После пък я знаят като Есмералда, защото е Есмералда в „Парижката Света Богородица“ и е по-известна и популярна от самата Джина Лолобриджида в града ни...Докато става Нила Снижко в „Барабанчицата“ на Александър Салински….

Става дума за една специфична роля в една специфична пиеса за тогавашния ни социалистически реализъм, в която една внедрена разузнавачка в щаба на Гестапо се оказва подсъдима след освобождението на града...

Младият тогава режисьор Цветан Велев решава за достоверност в ония неприемащи своеволия партийни години да поразголи актрисата на сцената в един неин пир с гестаповците… С други думи – в пиесата официално в града ни е направен първият социалистически стрийптийз! И точно в спектакъл на тая пиеса става анекдотичният случай, за който вече сме отваряли дума. Гледат го, значи, войници от разградското поделение, та като започва едно „Ах… Ох…Ех…”. и прочее, чак салонът ще се разпадне! Та излиза старшината на сцената, командва „Стани! Мирно! Да не съм чул нито думичка повече! Седни! Сега продължете, другарко!“...

Наистина, хубав спектакъл ще да е бил, щом и до ден-днешен Лудетината вече се знае като Барабанчицата и когато заговорим със стари хора за Ирина Абаджиева, трябва непременно да обясним, че за Барабанчицата става въпрос.

С нея се видяхме през в 2000-та година, когато тя ни гостува в Разград с второстепенна роля в спектакъла на Юрий Дачев „Вчерашни целувки“ – тя беше на 72 години, а трябваше да се прави на 80-годишна. Аз бях тогава на младите 53 и я смятах за стара старица от далечното ни театрално минало. Срещнах се с нея като журналист, а не като драматург /какъвто тогава не бях вече/ на театъра. Тя ми каза обаче, че е написала цяла тетрадка със спомените си от Разградското време и ги дала на някой си приходящ директор и аз и повярвах, та единственото за което разговаряхме с нея бяха дребни подробности. Примерно като тая:

„Много ме гонеше и кастреше Цветан Велев, пък ми беше и неудобно да съм полугола пред толкова публика… То не беше като сега! Сега момичетата са по-голи по улицата, отколкото аз бях тогава на сцената, но тогава други бяха нравите! И точно съпругът ми ме поощри. Вика „Много си хубава!“. И аз се успокоих…. Всъщност, бях Нила Снижко на сцената не аз!“.

Всяко театрално поколение и всеки театър по света си имат в определено време първи актьори и актриси. И ние сме имали след нея красавци и красавици – любимци на публиката. На през 50те години на миналия век в Разград това е дребничката по габарити Ирина Абаджиева...

След Разград тя работи в Сливен, в Търново, Търговище и Шумен. И още е в Шумен, да ни е жива и здрава! А ако в Разград на някого нещо му хрумне и ако тя има някаква възможност , може пък и да я поканим отново да намине. Поне, за да разбере, че тук все още не е забравена!

А къде й е тетрадката със спомените за Разградския театър, днес никой не знай, днес никой не знай!

 

Дулинко ДУЛЕВ