shadravan.jpg abonament1.png
 
 
брой от 13.12.2017 г.
ekip7-small-2017-12-13.png

Търсене

Вход






Забравена парола
baner_ekip7_170x236.jpg
ludogorie.jpg
Начало
Иван Чернев – архиварят на отлетялото време...
04 December 2017

Колегата /имам предвид като сътрудник на „Екип 7”, а не като професор/ Пламен Радев преди няколко броя публикува любопитни и интересни факти около живота на видни наши съграждани от миналия век, между които Гани Чернев, споменавайки мимоходом и за неговия внук Иван.


04_12_2017_cernev.jpgКъм редовете му ще добавя само много внимателно, че въпросният Гани Чернев, като един от най-заможните по онова време хора от града ни, при възникването на идеята през 1914 г. за построяване на читалищна сграда с театрален салон /днешния ни Стар театър/, дарява за фонда свои лични средства в размер на 40 000 лева суха пара, плюс 68 декара гора, която впоследствие била изсечена за дървен материал за строежа и превърната в ниви.

04_12_2017_ivan-cernev1.jpgВсичките други наши местни „големци“ /до войната/ заедно дарили също около 40 000 лева… Много ли са, малко ли са, нямам представа, но за справка, поука и светъл пример на съвременните ни богати люде, ще кажа единствено това, че на първата благотворителна вечеринка със същата цел била събрана от интелигентното разградско гражданството, „жаждащо за просвета и култура на родний ни край“ огромната сума от 134 лева….

Толкоз за Гани Чернев, за когото безспорно още трябва да се говори, но покрай тая публикация ми хрумна, че фоторепортерът Иван Чернев-внук също е от миналия век /както и аз, междувпрочем/ и си има самостоятелна биография. Още повече, че пари от видния му дядо сто на сто не му бяха останали!

Инак, лично съм влизал в старата къщичка на Чернев в квартал „Вароша” преди да я съборят...и какво да ви кажа? Никак не ми мязаше на богаташка!...

Но това са подробности!

04_12_2017_ivan-cernev.jpgНие /пишещият тия редове и Христо Радушев, за когото някой ден някой също ще трябва да си спомни/ му бяхме малко нещо като хем приятели, хем началници, хем пък и съседи. За неговия кабинет-лаборатория се минаваше през нашия кабинет-офис. Тъй че двамата с Радушев сме най-сниманите поети-журналисти в историята на републиката. Просто, ако някой още помни ония далечни времена, във фотоапаратите се слагаше филм, който после се проявяваше в тъмната стаичка и той си го доизщракваше върху нашите неособено скромни особи. И от които снимки и днес може за се разбере, колко добре сме изглеждали при социализъма и какви поражения нанесе върху нас демокрацията…

Иван Чернев, доколкото още си спомням, беше роден на 24 януари 1930 г. Никога не ми идвало и през ума да го интервюирам, но ден след ден в продължение на около двайсет и кусур години се беше случвало и да си говорим не само за работата наша, та ето какво мога да кажа за него…

04_12_2017_todor-zivkov.jpgКротък, скромен, даже свит човек с „13 болести“ и вечно с найлонката с хапчета за тях, беше невероятно педантичен и дори понякога гневен, ако бързахме и му се месехме в неговите лабораторни свещенодействия върху качеството на снимките. Знаех кой е Гани Чернев, но че Гани Чернев му е дядо, разбрах чак когато един наш главен редактор, уж шегувайки се с него, изтъкна „богаташко-буржоазното му потекло“… От днешна гледна точка пък току-виж сме го изкарали „руски шпионин“, защото, представете си, уважаеми читатели, като войник в родната ни народна армия станало ясно на тия, на които всичко трябва да е ясно, че има собствен фотоапарат, че прави снимки, прави ги добре и има опит в това отношение. И стига тая вест чак при съветския полковник Равенков – военен, политически и идеологически съветник в нашата армия…И същия тоя полковник със своя лична „съветваща“ заповед, го назначава за фоторепортер на дивизионния армейски вестник в град Станке Димитров, сега Дупница.

Има и предистория.

… Неговият брат, десетина години по-голям, имал фотоапарат „Цайс икон“, а малкият Иван не само че проявявал законно детско любопитство към тая странна вещ, скрита на много скришно място върху гардероба, ами и един ден стъпил той върху стола и я достигнал. Бутнал това копче, онова копче и да вземе, че мехът на фотоапарата да се отвори, поради което той после получил първия си хонорар като бъдещ фотожурналист.

04_12_2017_penco.jpgКатегорично неприятна, но съдбоносна за неговия живот, е недоизяснената смърт на брат му в казармата, след което фотоапаратът пристига у дома му в куфарче, заедно с дрехите му….

Самият Чернев разказваше тоя случай и изпитваше още неудобство от себе си и своята тогавашна детинщина.

- Малък бях – викаше. – Въобще не си давах сметка, какво точно е станало, че в дома ми се е случило нещо непоправимо и че брат ми никога вече няма да се върне. А аз примирам от щастие и не мога да се нарадвам, че тоя фотоапарат вече е мой!....

После той става един от хроникьорите на бригадирското движение на линията „Самуил – Силистра“ и пътя „Ловско – Лозница“….

На 20 април 1948 г. е назначен в редакцията на „Разградски народен глас“ с официален документ, че „….Иван Крумов Чернев от гр. Разград има право да прави снимки на обществени места и строителни обекти в качеството си на фото-репортьор на вестника. Подпис: Драгомир Жечев“.

Много ясен и отговорен документ, но и неразбираем за селфи-поколението, което където си поиска днес там си се щрака!

После „Разградски народен глас“ става „Лудогорска правда“, после „Ново Лудогорие“, после „Възход“, ще рече, че Иван Чернев 40 години е сменял колеги и имена на вестника, но цели 40 години като пчеличка е оставял след себе си снимка след снимка, с които е оставял история и с които е надживял и ще надживее мен и Христо Радушев, случайните му /и ни/ колеги редактори и главни редактори даже, на които и аз вече не си спомням имената!

Спомням си, че през 2002 година негови снимки, представени от дъщеря му Надя – библиотечна работничка, на обявения от Разградския исторически музей фотоархивен конкурс, спечелиха първа награда и по тоя повод имаше подредена посмъртно първа негова самостоятелна изложба в Клуба на дейците на културата. И точно на нея се видя /и от мене, разбира се!/, че става въпрос не само за хроникьор и репортер, а за фотограф-художник, каквото и да означава това….

Негов ученик, помощник, следовник и момче за бързите поръчки беше шофьорът на редакцията Станчо Илиев, с когото бяхме на тържественото откриване и събитията около него на Великото народно събрание във Велико Търново през 1990 г.

Когато обаче по повод на някаква годишнина от това историческо събитие потърсих Станчо за снимки, той ми отговори, че всичко е запазил, но във вид на филми, но нито има лаборатория, нито имало в Разград някой, който може от филмите му вече да направи някакви снимки...Жалко ще е, ако ситуацията около архивите на Иван Чернев се окаже същата!

Като журналисти някога ние сме били субективни и идеологически обременени, фотообективът му обаче е регистрирал всичко както и каквото е било и снимките му днес са история.

А Иван Чернев почина от една от 13-те си болести, с които се шегувахме някога, на 13 май 2000 година. Следователно, съм вече малко по-възрастен от него, което ме задължава да кажа, каквото още помня. И мисля, че някой трябва да го запомни и след мене!

Разбира се, че той не беше Гани Чернев и никога не се е сравнявал с него, но пък беше Иван Чернев!


Дулинко ДУЛЕВ


С колеги и приятели


Истинска фотонаходка на Чернев – другарят Тодор Живков се е качил на маса и държи реч в Исперих през 1962 година.


Тук фотографът е документирал откриването на водопреносната система „Дунав“. Пенчо Кубадински бе изключително сърдит заради публикуването на тази снимка навремето – видяла му се някак несериозна и подигравателна...