Търсене

Начало История Из някогашната славна артилерийска история в Разград
Из някогашната славна артилерийска история в Разград
11 December 2017

По-надолу ще стане реч за някои интересни факти от историята на Първо артилерийско отделение в Разград между 1925 и 1928-1929 г., наследило Първи артилерийски полк (1889-1912), Първи скорострелен артилерийски полк (1912-1913), Първи артилерийски полк (1913-1915), Първи скорострелен артилерийски полк (1915-1919), Първи артилерийски полк (1919-1920). Все си е „Първи“, все си е „артилерийски“, ама не съвсем. Защото по силата на клаузите от Ньойския мирен договор от 1920 г. полкът е реорганизиран и даже предислоциран в Севлиево.


11_12_2017_arti_2.jpgkrasimir_kynchev.jpgДа не говорим за това, че в Българската армия няма тежко артилерийско оборудване и оръжие. Както ще ни разкаже по-нататък авторът на спомените обаче, „българинът си е жив дявол“, а стволовете на оръдейните дула, демонтирани от раклите и станините, се укриват на най-различни, често и възмутителни места, като например под дюшeметата на класни стаи в училищата, из обори.

Дълго отлежаващият ръкопис (още от 1977 г.) на „Спомени от годините на военната ми служба (1922-1946)“ на подп. о.р. Христо Георгиев Христов вижда „бял свят“ едва през 2014 г. благодарение на усилията на неговите наследници. Живот и свидетелства през епохата на три преврата, при две класови системи, които под една или друга степен се надпреварват да сломят и прекършат човека, личността. Имах възможност да прочета и се запозная и с ония долнопробни, низки писания на напълно деградирали нравствено „строители на новото време“, които с ударите на „властта в името на народа“ са се опитали да сломят и променят света, изпълнен с духовни и морални ценности на Христо Г. Христов. Нека ми прости читателят, но от тези „писания“ още ми се повдига. За тези гнусни пасквили повече нито ред! А за истинския разказ на подполковник о.р. Христов и неговия принос, ще цитирам скромното и лично обръщение на автора им към читателите: „Видях че съм вписвал в тях много мои лични преживявания и други сведения не от военен характер, които не ще представляват интерес за специалистът – военен. Но за обикновения читател, а може и за читателя – историк, или социолог, те може да се окажат също така интересни, а може и полезни, характеризиращи времето, за което се отнасят…“

Но нека не се отклонявам толкова от темата.

11_12_2017_arti_3.jpgПодполковник о. р. Христо Георгиев Христов е роден през 1902 г. в бившето с. Ярдъм, Ярдъм или Ярдън кьой), дн. с. Помощица, Поповско, в Търговищка област. Баща му загива по време на Междусъюзническата война (1913), а той през 1922 г., въпреки цялото си нежелание и считайки, че това е временно, като „трамплин“, постъпва във Военното училище в София. Бедността не дава друга алтернатива пред ученолюбивия и интелигентен Христо освен Военното училище. Армията ни тогава е доброволческа и няма много кандидати за военна кариера. Христо Христов завършва 44 випуск (1922-1925 г.) на Военното училище „Животът ни беше много близък до живота на затворниците“, споделя авторът. Въпреки жестоката дисциплина, бъдещите офицери постепенно придобиват мотивация и интерес към преподаването и военния живот.

От 1925 г. служи като артилерист на различни длъжности в Разград, Севлиево, Казанлък, Сопот, Шумен и Хасково. Активно участва във Втората световна война (1944-1945). Преследван от доноси на колеги и „добри граждани“, е принуден да напусне действащата армия, като е уволнен предсрочно през 1946 г. По това време е подполковник и командир на Първи артилерийски полк, но в гр. Русе. Почива в Русе през 1984 г.

Приключил с обучението си в София, подпоручик Христов по негово настояване получава и първото си назначение, за да може дори и като военнослужещ да подпомага близките си. Възприема се като млад, 23-годишен подпоручик, един обикновен селски младеж, който е учил цели 15 години, с много познания и изпълнен със сили и желание за работа и за нов живот, но има твърде малък опит и още по-малка подготовка, за да влезе с увереност и лично самочувствие в средата, в която му предстои да се движи, работи и живее. „…Бях получил назначение за взводен командир в 1-во артилерийско отделение в гр. Разград, по мое желание, за да бъда близо до родното си село (на около 20 км от Разград), за да бъда полезен на близките си. Още не бях постъпил на работа, когато чрез познанството си с по-старите ми колеги от 43-и випуск, се свързах с домакина на 1-во артилерийско отделение майор Илинов, Петър и получих аванс 2 000 лв., с които трябваше да посрещна разходите си за личните ми нужди и да помогна на брат ми, който беше вече ученик в средно земеделско училище „Образцов чифлик“ край гр. Русе. След изтичането на отпуска ми се явих в отделението и след като се представих на командира му подполковник Георги Христов, бях назначен за взводен командир в 1-ва батарея, с командир капитан Панайот Петков….“.

Тук ще открия няколко скоби и ще поясня за някои имена, с които Христов се среща през своята служба и свързани с историята на Разград в периода от 1926 до 1929 г., а именно:

11_12_2017_arti_4.jpg

В отделението медицински лекар е руският белогвардеец от частите на ген. Врангел, д-р Лободовски. Същият служи като цивилно, волнонаемно лице.

Майор Петър (Илиев) Илинов, родом от гр. Тулча, 1892 г. е бъдещ генерал-майор (от 1940 г.). От 1927 година е на служба в първи артилерийски полк, като домакин на отделението. Същият е от 33-ти випуск, женен с две деца. От 1929 г. е началник-секция в артилерийската инспекция. През 1935 година е началник на снабдителния отдел към Щаба на армията. Същата година става командир на Девети конен полк. През 1936 година е назначен за командир на Първи дивизионен артилерийски полк, а от 1939 година е командир на Шеста пехотна бдинска дивизия. Образът му е запазен в предложената тук обща снимка. Командирът на отделението, подполковник Георги Христов, но с ранг командир на полк, е идентифициран, като Георги Христов Ковачев, родом от Охридско от 28-ми випуск на Военото училище. Бъдещ генерал-майор, командир на Беломорския отряд в 1941 г. и на 4-та пехотна преславска дивизия (1941-1944). Интересни подробности за неговия живот в Разград, както и за офицерското съсловие могат да се открият и в описанието на Х. Христов:

11_12_2017_arti_1.jpg„…Сериозен, около 40 години, среден на ръст, с дълги засукани мустаци. Идваше на работа сутрин към 9 часа с файтон. Дежурният офицер, взводен командир, го посрещаше при слизането му от файтона, рапортуваше му, че „произшествия не е имало” и му подаваше сведение за състава на отделението – колко са в наряд, или отсъстващи по други причини и колко са налице. Той се ръкуваше с дежурния, вземаше сведението и се запътваше към кабинета си в щаба. Понякога той закъсняваше повече и идваше в поделението към 10 часа, дори и по-късно. Между по-младите офицери се говореше, че закъснявал понеже правел визита на хубавата бездетна жена на медицинския лекар на отделението д-р Лободовски… Подполковник Георги Христов също беше бездетен и имаше хубава жена, но изглежда, че той беше голям „Дон Жуан“, защото се носеха и други слухове по негов адрес….“.

Има нещо символично в това отношение, че при напускането си от Разград подполк. Г. Христов подарява фотографията си на всички съслуживци в отделението.

Подполковник Г. Христов е сменен като командир на отделението от подполковник Горбанов от София. Същият се установява в Раград без семейството си и живее в кабинета си в щаба, като леглото си закрива с лек параван.

Подполковник Андрея Кръстев, който заменя подполк. Горбанов, е семеен и се задържа в Разград сравнително дълго – около две години. Добър като човек и началник, но прекалено натежал и напълнял, той няма нужната подготовка като офицер, не може добре да язди. Често е обект на язвителни забележки от страна на полковник Соларов, началник на Варненския първокласен гарнизон (длъжност равносилна на командир на армия), към който се числи 1-во артилерийско отделение в Разград.

11_12_2017_arti_5.jpgВ началото на 1928 г. за командир на отделението е назначен полковник Димитър Атанасов – висок, строен, сериозен, но добър човек, семеен с две деца.

Един от взводните командири е пък е подпоручик Йордан Бозмаров, съвипусник на Хр. Христов от ВУ, родом от с. Осенец, Разградско. За същия в спомените има един любопитен пасаж, който препредавам с незначителни корекции:

„…През лятото на 1927 г. моят съвипускник Йордан Бозмаров направи опит да се самоубие с пистолет „Парабелум“. Бе стрелял в лявата част на гърдите си, но куршумът преминал на няколко сантиметра над сърцето и след лечение около 1–2 месеца в градската болница, той оздравя…. Наскоро след оздравяването му той беше преместен в гр. Враца…Причината, за да посегне на живота си, се смяташе, че е наложеното му наказание да заплати стойността (около 3000 лв.) на един ездитен кон, който бе умрял по негова вина. Взел го без разрешение, да го язди до родното му село Осенец, като след това го връща обратно по конния си ординарец. През нощта конят умира и за виновен бе признат Бозмаров…”

С помощта на спомените може да се проследят метаморфозите и дислоцирането на артилерийския отделение и полк в Разград.

Отделението, което е наследник на бившия 1-ви артилерийски полк, намален до отделение съгласно военните клаузи на Ньойския договор, има три батареи. Първите две – оръдейни 7,5 см полски оръдия „Шнайдер“, а 3-та – свързочна за подготовка на свързочници-телефонисти. След създаването си до 1887 г. 1-ви артилерийски полк е на гарнизон в София, в състава на 1-ва дивизия. Поради активното участие на полкови съединения и офицери в опита за сваляне на княз Александър Батенберг от престола през 1887 г., за наказание е преместен в Разград, а 4-ти артилерийски полк от Разград е преместен на гарнизон в столицата София. В началото на 1928 година, отделението е наново преименувано на полк и тогава именно за командир на полка е назначен полковник Димитър Атанасов. През месец юни същата година полкът е преместен в гр. Севлиево, а оттам 9-ти конен полк се премества в Разград с размяна на казармените помещения. До края на Втората световна война 4-ти артилерийски полк се числи към 1-ва дивизия в София, а 1-ви артилерийски полк е местен от Разград в Севлиево през 1928 г., а след това и в Русе през 1936 г.

В Разград 1-во артилерийско отделение се помещава в казармите в западната покрайнини на града, където има и няколко стари турски сгради, използвани някога като

барутна фабрика и складове за боеприпаси /б.р това е районът, където днес е Бизнес зона „Перистър“/. Последните в разглеждания период до 1928 г. се използват като домакински и складови помещения. През двора на казармата, в близост до спалните войнишки помещения, минава…шосето за гр. Попово, по което непрекъснато минават селски коли и особено много в пазарните дни понеделник и петък…Преминаването на шосето през територията на казармата позволява на градската управа на Разград по-лесно да събира градските такси от приходящите търговци. Ето как тогавашният подпоручик Христов описва събирането на налога „бач“:

„… Една сутрин в такъв пазарен ден, група офицери отивахме пеш към казармата. В края на града видяхме закупчика на т.н. „бач“ да спира селяните и да иска да платят „бача“ си, т.е. таксата към градското управление, за продажба на носените от тях стоки на градския пазар. Закупчикът беше млад, около 30-35 годишен човек, доста висок и здрав, но куц с единия си крак. Вероятно беше с изкуствен крак, може би инвалид от войната. Един от селяните, каращ конска каруца натоварена с разни стоки за продаване, не искаше да спре колата си и да плати таксата. Закупчикът беше хванал юздите на конете и се мъчеше да спре колата, а селянинът ги шибаше с камшика, за да се отскубне и избяга…. Като си спомням сега този случай, не мога да не отбележа примитивния начин на събиране на въпросния „бач“ от селяните. А той се състоеше в следното: градската община всяка година отдаваше правото за събиране на „бача“, чрез търг на лице-закупчик, дало най-висока цена на търга. Вероятно за кандидат-закупчици се допускаха лица с известни заслуги, като инвалиди от войната, пострадали служители при служебна злополука и др. подобни. Този „бач“ се събираше на няколко по-важни места в града. Закупчиците сами определяха стойността на таксата, в зависимост от вида и количеството на стоката, носена от селяните. Често ставаха пазарлъци за тази стойност и обикновено се стигаше до споразумение. Закупчикът наемаше свои помощници при тази работа, обикновено свои близки хора, а по някога и по-обиграни в работата турци и дори цигани, които разделяше по входните места в града. Налагаше се да има дори по двама души на едно такова място, понеже най-често селяните идваха и на по-големи групи, при което някои от тях можеше да се изплъзне от плащането на таксата – бач. При подобна система закупчикът имаше право, по свое усмотрение, да определи по-висока такса, при което ставаха спорове, караници и по-сериозни разправии, като описаният по-горе случай…“.

В структурата на 1-во артилерийско отделение в Разград могат да се отбележат няколко основни единици. В 1-ва и 2-ра бойни батареи войниците се подготвят като мерачи и прислужници при оръдията, както и ездачи на конни впрягове. Мерачите и прислужниците се подготвят от взводните командири и от помощник-подофицер, а ездачите от фелдфебела, завеждащ конюшнята. В 3-та свързочна батарея се подготвят телефонисти и други свързочници, които по време на батарейни учения и стрелбите, се придават към бойните батареи и щаба на отделението. Към нестроевата-домакинска батарея се числят спомагателните работилници: шивалня, обущарска, коларо-железарска и др. Оръжейната работилница се завежда от оръжеен техник, подчинен на завеждащ оръжието. Ковачницата е подчинена чрез ветеринарния фелдшер на ветеринарния лекар. Командир на домакинската батарея през 1927 г. е запасен офицер Димитров, а завеждащ прехраната, подчинен на домакина, е друг запасен офицер Александър Бобчев – и двамата разградски жители. На домакина е подчинен както командирът на домакинската батарея, така също и завеждащ прехраната и ковчежникът – Георги Тихов. Придадените към двамата лекари фелдшери също са щатни, във военна форма и в подофицерски чинове. Те отговарят за реда и имуществото на съответните лечебници, помагат при лекуване на болните хора и коне.

Как преминава военното ежедневие в отделението? Заслужава си да подчертаем, даже с думите на автора, че службата във всички войскови части тогава протича под давлението, което оказват върху нея клаузите на Ньойския договор и на забраната да имаме редовна наборна система за попълване на армията ни, както и забраната да имаме полкове, дивизии и армии и достатъчно оръжие и боеприпаси. Ще приведа тук с цитати от Хр. Христов няколко случая, които са показателни за надхитряването, което армията ни води с представителите на съюзната контролна комисия из армейския живот в Разград. Поради това, че армията и военната служба на редовия състав е доброволна, във войската могат да служат само младежи, който сами желаят това. За останалите се предвижда да служат в трудовите войски.

„…Към 1924–25 г. е въведена отново, тайно, задължителната служба, скрито от контролната комисия и нейните органи. Тази комисия бе съставена от представители на трите главни държави, победителки от Първата световна война към 1918 г., Франция, Англия и Италия, със своите подкомисии и други свои контролни органи – разузнавачи и доносници. Тя се подвизава дълго време у нас, с право да следи, проверява и изисква точното спазване на условията на Ньойския договор, основно намалението на армията и въоръжението ни. Тази комисия имаше право да проверява и в казармите, дали наистина войниците са доброволци, поели ангажимент да служат продължително време, струва ми се до 12 години доброволческа служба. За да се скрие от органите на тази комисия, че войниците ни са новопостъпили такива, в казармите ставаха разни хитрости, съпроводени с трудни и комични положения. Така например, постъпилият в казармата нов млад войник получаваше името и биографията на постъпилия преди две години и вече уволнен „доброволец, когото той трябваше да замести и представлява пред контролните органи. На декларацията на уволнения се сменяше портрета с този на ново постъпилия, като всички други данни оставаха същите. На последния се нареждаше да си остави мустаци, за да изглежда по-възрастен, а също да научи и да помни новото си име и биография (къде и кога е роден, кои са родителите му, съгласно данните в декларацията на уволнения доброволец). Правеха се специални батарейни и ротни упражнения… за да се проверява, как са подготвени ново постъпилите млади войници, като заместници на уволнените. Войниците тогава бяха простички селски момчета, с образование до ІV отделение и рядко с недовършено или довършено прогимназиално образование. Те трудно се справяха със задачата на заместници на уволнените доброволци…“

Голяма работа се върши във войсковите части и по укриването на оръжието и боеприпасите от контролните органи.

„….Много пъти сме прехвърляли нощем снаряди от един склад в друг – в кантони покрай шосетата в близост до Разград. Размествали сме и сме почиствали с войнишки команди и укрити оръдейни ракли за снаряди в околните гори, в направени специални просеки в тях, оградени с бодлива тел…. Забраната да имаме наборна армия и достатъчно оръжие и особено проверките, които контролната комисия можеше да прави всеки момент и във всяко войсково поделение, даваха отпечатък върху службата и в нашето 1. артилерийско отделение. Голяма работа имаха да вършат батарейните и взводните командири. Освен редовното обучение на новопостъпилите ежегодно „доброволци”, трябваше да се укрива, размества, почиства и съхранява и придаденото ни извън полагащите се норми оръжие (главно оръдия, ракли, боеприпаси и снаряжение – амуниция)…. Освен обучението на войниците, на взводните командири се възлагаше да правят нови описи на ръчното оръжие (карабини, пистолети, картечници) и да го вписват в специалните за това тетрадки, което се извършваше през свободното време, извън редовните занятия, а също и в неделни дни. Водеха се по няколко пъти в седмицата и специални офицерски занятия, след занятията с войниците, при които изнасяха доклади по различни въпроси от военното дело и то предимно пак от взводните командири и рядко от батарейните командири…. Сутрин ставах към 6 часа и яздех по 30-40 минути млад кон, който свръзката ми (войник) довеждаше до квартирата ми и с него отивах до казармата, където го яздех в специален манеж. Младите командири – взводни командири обяздвахме групово, под ръководството на батарейния командир и доставените за поделението млади коне, което ставаше ежедневно, докато бъдат обяздени. В неделен ден взвод от 20-30 войника се водеха на църква, където след богослужението се строяваха в двора на църквата и началникът на гарнизона – командирът на 19-ти пехотен полк полковник Йосифов ги поздравяваше….”

В историята на 1-во артилерийско отделение в Разград е фиксиран фактът за екстра ординарно участие или подготовка за такова в разрешаване на конфликти. Една батарея през 1924 е изпратена за арбитър в спора за гора между селата Садина и Осенец, спор, който прераства във формен бой. Батареята е дава няколко изстрела над с. Садина. Изпратеният като парламентьор поручик Величков е задържан от садовчани и освободен едва след оръдейната стрелба, в резултат на която селяните капитулират. Намесата на армейската част прекратява тази междуособица и не позволява да се дадат повече жертви от селяните. При конфликтът с Гърция през месец октомври на 1925 г., когато гръцки войски навлизат в българска територия около Петрич на отделението е заповядано да формира една батарея в боен състав, която да има готовност за натоварване на влак и превозване към бойния участък. Такава е сформирана, но до изпращането й не се стига, понеже конфликтът е ликвидиран и гърците се изтеглят.

Животът и битът на офицерите от Разградския гарнизон и по-специално от 1-во Артилерийско отделение, трудно се разнообразяват все пак с някои „културни мероприятия“. Ех, тези луди-млади ергенски години, как не отминават дамите и кавалерите в Разград.

„…Офицерите и семействата им се събираха във Военния клуб – в центъра на града, където се даваха вечеринки и балове, посещавани и от отбрани граждани, със специални покани. През зимата, всеки неделен ден след обяд, се даваха т. нар. „чайове с танци“, при които се сервираше чай с различни сладки. В града имаше мъжка и девическа гимназия, които към 1924–25 год. се сляха в една смесена гимназия, помещаваща се в зданието на мъжката гимназия „Йосиф І“. Ученичките от VІІ и VІІІ клас – последните класове на гимназията, бяха обекти на ухажване от младите офицери в гарнизона, което понякога пораждаше негодуванието на директора на гимназията Иван Попов, изразено с предупредителни писма до командирите на войсковите части. Това не пречеше на младите офицери да продължават ухажванията си към ученичките. Последните, а дори и родителите им, не бяха против тия ухажвания, в резултат на което можеше да имат за зет един офицер, който представляваше завидна партия за всяко момиче и за всяко семейство…“

А какво представлява Разград в ония години? Видян, разбира се, през очите на наперения млад офицер.

„…Той беше западащ еснафски град – околия, с около 15-16 хиляди жители, българи, турци, евреи и цигани. Имаше криви калдъръмени улици, осветявани с газови фенери. Електрическо осветление града получи едва през 1929 година, когато бе построена електрическа централа. Имаше кино, в което цяла седмица се прожектираше, само вечер един и същ филм, тогава ням, с надписи. Киното беше собственост на читалище „Развитие“. В същия салон на читалището се изнасяха от време на време театрални представления от местни самодейни състави, или от театрални състави от други по-големи градове. Салонът се осветяваше и киноапаратът се движеше от собствен, на читалището ел. генератор. Когато се прожектираше филм, зад платното свиреше оркестър от 3-4 човека, които си стремяха да нагодят музиката към развитието на действието на филма. Само в центъра на града – наречен „чаршията“, имаше няколко прави, но тесни улици, с много занаятчийски (шивашки, обущарски, кожухарски и др.) и търговски магазини, предимно едноетажни. В града имаше още една войскова част, 19-та пехотна дружина, а по-рано и след 1928 г. – полк. Командир на 19-та пехотна дружина беше полковник Йосифов. Тук служеха повече офицери в сравнение с 1-во артилерийско отделение. В дружината имаше и военна музика, която често в празнични дни свиреше пред читалище „Развитие“ или в парка…Три години служих в Разград в 1-во артилерийско отделение…През тия три години на службата ми в Разград, под ръководството на батарейните ми командири – капитан Петков, капитан Попов и поручик Величков и особено при капитан Попов през 1927 г., аз се оформих вече като добър взводен командир. Справях се добре с подготовката на войниците, които обучавах, както на 7,5 см полски оръдия „Шнайдер“, така и при 7,5 см планински оръдия „Шкода“…“.

Оставам с надеждата, че спомените на подпоручик Христов, ще освежат с интересните факти и историята на Разград, нищо че някои от сведенията, които ни поднася, вероятно са известни и от други източници. И с благодарност да се отнесем към наследниците му за това, че са съхранили и осигурили възможността тези ценни сведения за Разград и артилерийските му поделения да достигнат до нас.


Красимир Г. КЪНЧЕВ



Авторът на записките Христо Г. Христов като юнкер от младши клас във Военното училище в София през юли 1923 г. Фотография семеен архив.


Подполк. Георги Христов, командир на 1-во артилерийско отделение Разград, януари 1926 г. Фотографията е подарена на всички действащи офицери от 1-во артилерийско отделение, съхранявана е в семеен архив.


Действащи и запасни офицери в 1-во артилерийско отделение, 14.VІІ.1927 г. в Разград. Действащите офицери с кители и униформи са: полулегнали отпред, отляво надясно: подпор. Васил Йорданов, подпор. Петър Лисицов; седнали на земята: поручик Ченко Ченков, подпоручик Хр. Г. Христов; седнал на стол: подполк. Андрея Кръстев, командир на отделението. Прави най-отзад: подпор. Йордан Бозмаров, кап. Иван Калайджиев, кап. Златю Тепциев, майор Петър Илинов, кап. Димитър Попов, кап. Панайот Петков, поручик Яким Димитров.


Фотография на офицерите-ергени не само от артилерийското отделение, а и от Разградския гарнизон към 1926–27 г. Отляво надясно: Инджев, Иванов, Попов, Бърдаров, Кубадинов, Белчев, Стойчев, Пентиев. Излегнати отпред: Калайджиев и Бакърджиев. Директорът на гимназията се сърдел, че младите военни ухажвали ученичките от горните класове, но пък родителите им нямали нищо против да имат зет офицер...


Една рядка фотография. В унгарското село Кадаркут в началото на март 1945 г. през втората фаза на българското участие във Втората световна война. Подполковник Христо Г. Христов е в средата. Вляво от него е унгарско момиченце, до него е 22-годишният помощник-командир кап. Нешо Нешев от Пловдивско. Останалите са офицери и войници от щаба на 3/12 артилерийско гаубично отделение. Зад него вляво е свръзката му, Кръстю Янков от село Тръстеник, Русенско. Облегнат е на завеждащия прехраната на отделението, запасният подпоручик Димитров. В левия долен ъгъл се вижда медицинския лекар д-р Ташевот Сливен. Фотография семеен архив.