Търсене

Начало Искам думата Народът е болен. Но има и истински лекари – да им благодарим!
Народът е болен. Но има и истински лекари – да им благодарим!
13 December 2017

В годините на моята младост един мъдър роднина ми каза, че всеки осъзнат човек трябва да минава веднъж в месеца през гробищата и в болницата.

Бедни и богати, алчни и щедри, добри и зли, коравосърдечни и хуманни – няма човек, който да не е потърсил лекарско съдействие.


13_12_2017_kolarova.jpg13_12_2017_d-r-stoeva.jpgПреди известно време ми се наложи да изпитам неприятното твърдение: „Защото животът иска така!“. Поради възникнал здравословен проблем, който подцених, се наложи хоспитализирането ми в Гастроентерологично отделение при МБАЛ „Св.Иван Рилски“ в Разград.

Седемдневната „пътека“ ми беше достатъчна, за да усетя необходимостта от преосмисляне на нещата от живота, да ги оценя и преподредя отново с надежда.

В една от безсънните болнични нощи внезапно си спомних за един от героите на Чехов от пиесата „Вуйчо Ваньо“. И то не за кого да е, а за хуманния лекар Астров, който често търси утеха в алкохола.

А защо ли? В личния си живот няма нищо хубаво. Съдбата не престава да го шиба. Непроходима кал из пътищата, немотия, болести по хората. Чувствителната лекарска душа боледува по изчезналите гори, по борбата за съществуване, срещу назадничавостта и невежеството. Страда непоносимо и в далечината няма светлина. „Днес нищо не съм ял. А само пих!“ И миг след това изрича откровението, в пълен контраст с битието си. Откровение, познато до болка на голяма част от човечеството по света:

В човека всичко трябва да бъде прекрасно: и лицето, и облеклото, и душата, и мислите му“.

Нищо чудно! А нима не е възможно след изпитата чаша с алкохол, прозорливият герой да изрече с полъха на мечтата за физическата и духовна красота у човека. Или зрелият талант на Чехов, съчетал хармонично науката с изкуството, изплащайки дълга си към своята „законна жена“ - медицината, й изневерява с литературата.

Дали пък автор и сценичен герой не са носили у себе си „някакъв дявол“, който не ги оставя на мира!

А може би и двамата търсят „лекарство“ за своите пациенти против екологичните и обществени недъзи, след като са поставили вече „диагнозата“ и произнесли „присъдата“ с нестихващ вик към промяната.

Едва ли ще кажа нещо ново, ако обобщя, че в настоящето „българско време“ народът е болен.

Но преди всичко душите на човеците от всички възрасти са страдащи, телата са болни, сърцата не издържат, а главите не слушат.

Приятна изненада за мен беше първата ми среща с д-р Димитричка Стоева, завеждащ отделението, която виждам за първи път /не раздавам комплименти!/. Посрещнаха ме едни засмени очи. Повече от 30 минути разговаряхме, за да чуя заключението, че се нуждая от сериозни „вливания“.

За това отделение – с дълбоко преклонение пред паметта на д-р Кирчев, се е говорело с уважение. В близкото минало нещо не съм чувала или просто не е имало какво добро да се каже. С уважение към госпожа Стоева, която е поела амбицията и отговорността заедно с персонала си и успешно вече извежда отделението от анонимност. То е вече с тежки случаи, но авторитетно и търсено от пациенти. Приемат се и доста спешни случаи. По време на визитиране са индивидуалните разговори с болните, без разлика във възраст, социален статус, професия. Общуването е търпеливо, със спокоен тон, кротко убеждаване и постепенно въздействие за възвръщането на душевното равновесие у болния. И това тя е наложила като професионализъм, изисквания и норми на поведение у медицински сестри и санитари. Може би, казвам го с доброжелателен тон, въпреки финансовите затруднения, трябва да се помисли от страна на директора д-р Жеков и от управителния съвет на болничното заведение, за подобряване на битовите условия на отделението, със самостоятелни санитарни възли, както има вече в други отделения.

В деня на изписването ми имаше страхотен вятър. Дърветата около болницата виеха злокобно. С езика на метафората си помислих дали този вой не е поел част от физическите страдания на болните.

В по-късното ми детство родителите ме възпитаваха с думите, че в едно общество лекарите се грижат за физическото здраве на хората, а учителите – за духовното. Те трябва да се радват на уважение. В такъв смисъл имам си и аз моите лекари, медицински сестри, лаборанти и санитарки от МБАЛ „Св.Иван Рилски“ и ДКЦ-1-Разград.

Има защо да им бъда благодарна!

Често упрекваме лекарското съсловие за едно или друго. А даваме ли си сметка как да делят физическото време между „бумащината“, с която са отрупани и времето, нужно за пациентите?

И все пак те, пациентите, с право търсят докторското внимание, превръщащо се за тях в жизнен лъч.

Никак не е трудно да се достигне до житейската истина, че Доброто е умението на всички нас да живеем с добрите страни на другите около нас.

За съвременната интердисциплинарна медицина всички мечтаем - и лечители и лекувани. Тя ще изисква с микроскопа да открива физическото страдание, за да го умалява, а с телескопа да уголемява вярата на пациента, че ще му помогне!

Дано коледните и новогодишните празници ни дарят с необходимостта от взаимно уважение, за да ни посрещнат под коледните елхи чудесата на физическото и духовно здраве!


Анастасия КОЛАРОВА,

учител, пенсионер