Търсене

Начало Искам думата Не можем стигна Румъния, камо ли да гоним Америка!
Не можем стигна Румъния, камо ли да гоним Америка!
18 December 2017

Първото си посещение в Румъния направих преди 10 години, обикаляйки „тяхната“ Добруджа край Дунава.

Второто беше неотдавна. В групата ни бяха хора от областта – от Разград, Кубрат, Лозница и Гецово.

Ето за какво си мислех докато обикалях и гледах как я карат румънците.

 


18_12_2017_ivan-giavordjikov.jpgПреди 40 години Румъния имаше шестнадесет милиона жители, днес са близо двадесет милиона. Ние пък бяхме девет милиона, а сега сме седем...

Румънските земи край Дунава са били вечни блата. Оттатък Дунав мост обаче днес очите ми видяха друга картина и хора. Румънците си взеха истинската демокрация, а България с бавене и лутане си взе фалшивата.

18_12_2017_ru-1.jpgОт Дунава на север - хубави равни пътища, засети блокове с пшеница, царевица, слънчоглед. Румънците убиха Чаушеску и тази жестокост наистина навремето бе потресаваща. Да, но с този акт те сякаш символично скъсаха с всичко лошо в миналото и си дадоха сметка, че трябва да гледат напред. Казвам „с всичко лошо в миналото“, като имам предвид, че съхраниха и дообогатиха и старите добри практики. Защото не всичко е било лошо, нали?

18_12_2017_ru.jpgРумънците например, за разлика от нас, запазиха повечето си производствени мощности, като за касовата им приватизация им потърсиха стратегически инвеститори, които да ги развият и разширят – нещо, което у нас стана на много малко места. С други думи, при румънците не се случи нашата „масова приватизация“, чията цел беше да се разпределят и разграбят активите от неколкостотин предварително набелязани души. Тази цел бе блястящо изпълнена и днес виждаме резултатите – тези неколкостотин души изсмукаха всичко и забогатяха, а насреща останаха затворени предприятия, хора на улицата, обезлюдяване на по-малките населени места, бягство на младите хора заради липса на качествени работни места, изискващи висококвалифициран персонал. В Румъния аз видях, че заводи и предприятия съществуват, модернизират се, строят се нови, има работа за всички.

Селата в низината край Букурещ изглеждат много добре, домовете са оградени – имат си лозе и градина, вижда се, че са добре поддържани имоти. Селищата са чисти са, благоустроени са и просто си личи, че се отделят достатъчно средства за поддръжка на улици и обществени сгради. Огромна е разликата с нашите видимо западнали села. А само преди тридесет години не беше така – ясно е, че през този период ние сме тъпкали на едно място и даже сме дръпнали назад, а хората развиват селищата си и чувствително подобряват живота на населението в тях.

Минахме през Плоещ – историческо място за нашите опълченци, откъдето организирано са тръгнали за освобождението на България. В Брашов, град с двадесетина хиляди жители, посетихме Черната църква. По стил на изграждането и обработката на каменните основи проличава /и екскурзоводът се съгласи с наблюдението ни/, че е строена от строители от Северна България...

Посещението на град Синая откри още неща. Чисти улици, хотели и ресторанти на ниво. Тишина и чист въздух. Уличното осветление и захранване е като у нас. Малко работнически автобуси, минаващ влак и дървета по на 40 метра високи. За два дни видяхме двама полицаи, които отиваха на свои обекти, и две, представяте ли си, само две кучета по улицата! Павилионите за вестници бяха като нашите преди 50 години и имаха в неделния ден един централен и един спортен вестник. Тотопунктът /като нашите/ стоеше като забравен. И много странно – не видях хора с оцъклени погледи да търкат като обезумели талончета, давайки последните си левчета, в очакване на печалба, която веднъж завинаги да им оправи живота. Значи нямат толкова изпаднал и загубен народ, който да се хваща като удавник за сламка на всяка шашма. Питах двама-трима дали имат измамници, които да карат румънските баби и дядовци да хвърлят пари през балконите, не разбрах да имат. Възможно е техните мошеници да са се изнесли към добрата стара и доверчива Европа, възможно е да са ги вкарали в затвора, защото в Румъния напоследък властта пипа здраво.

Техните храни са чисти и с цени немного по-високи отколкото нашите, а някои даже са по-ниски. Румънските доходи обаче са доста по-високи от нашите. Всъщност може би и затова там няма чак толкоз загубени хора, които чакат да спечелят пари не от работа, а от търкане на лотарийти билетчета. Тоя наш народ съвсем оскотя и оглупя /чак се чудя как лесно стана това, като знам навремето колко разумни и работливи бяха българите!/, а в Румъния такова нещо не видях, честно!

Около Синая, сред големи гори, се намираха дворците на крале и кралици. Променяни по време на социализма, проличава скорошно извършена възстановка и дърворезби.

В почивните дни тук имаше много групи от Германия, Унгария, Полша, Чехия и Финландия. С особен интерес в нашето пътуване разгледах Синайския манастир. Християнски, строен от наши майстори. С идването си тук майсторите от нашия край са пренесли и хубавото дърво бук. Хубавият бук отдавна изчезна у нас, а тук високо се полюшват на 30-40 метра височина – пазят си хората природата...

Направихме поклон и запалихме свещ в памет на арнаутчани, участвали в похода на Владислав Варненчик, които след погрома, посочени за избиване, тръгват да се заселват в Синая. Вечерта, преди деня да преминат Дунава, биват избити от русенските заптиета.

В подножието на Карпатите има села и къщи по пътищата без дворове. С личните си коли ходят на работа и се връщат. Никъде не видяхме дърва за горене, нито пък да извозват. Навсякъде се използва газ. А щом един обикновен селянин може да си позволи да си газифицира къщата, значи той има доходи.

За пенсионерите – да не говорим. Колкото и да ми беше неудобно, попитах няколко от тях, като гледах на вид да са по-обикновени и по-скромни хора, за пенсиите им. Ами варират, но са над 600-700 наши лева. А у нас едни вземат по 150-200 лева, а други по 850. Равенство, нали? Да не говорим как се живее с 200-300 лева...

Общо-взето, скромно живеят там. Не са префърцунени, не живеят луксозно наистина, но имат всичко необходимо. Много са любознателни – аз например се изненадах, че в някои райони имат по трийсетина местни телевизионни програми. За да е възможно това, значи има интерес, значи районите не са обезлюдени и има хора, т.е. зрители. Значи още, че има реклама, а пък за да има реклама – значи има интерес, има платежоспособни хора, има и производство и предлагане. Не е като по нашите беднички села, дето бабичката се чуди за какво първо да си даде малкото парици, с които разполага – за хляб ли, за илачи ли, че и за дърва да й останат за зимата.

По селата осветлението и елзахранването е с един кабел колкото палец по стълбовете из селото. Няма обаче силно улично осветление. Не знам защо е така, може би защото през последните години тяхната съдебна реформа успя да погне не само голямата корупция и да вкара сума ти министри в затвора, но и да се справи с битовата престъпност. Да, като няма кой да пипа, защо наистина трябва и през нощта да е светло като ден...

Вижда се, че Румъния икономически расте. Процентът на заминаващите в чужбина е малък – и те имат емигранти, но явно не са толкова, след като населението им се увеличава, а не намалява както у нас. Растат доходите, живеят прилично, спокойно е, вкарват бандитите по затворите, а когато са недоволни, излизат на протести срещу управниците... Какво повече? Ама защо не стана това у нас, по дяволите? Ние толкова ли сме по-загубени от румънците или ни е приятно да живеем зле?

Смеехме се някога на власите, но сме се лъгали жестоко. Много ще ни трябва да ги стигнем, пък камо ли да гоним Америка. Дали някога ще стане? Съмнявам се да стане в тази наша сътворена бъркотия. Бог да ни е на помощ!


Иван ГЯУРДЖИКОВ