Търсене

Начало История Коледните елхи на Мачинлията
Коледните елхи на Мачинлията
03 January 2018

 

 

Осман Рустемов Мачинли беше човек с навици. Всеки ден точно в 9.55 часа вземаше бастуна и след 55 крачки /той ги броеше/ беше на прага на кръчмата на Махмуд – големия си син. Кръчмата беше на видно място – на главната улица срещу общината. До нея, вдясно, с изнесена стока и на пътя, беше магазинът на Расим – средния син, а от другата страна, в посока Джами махле, пък беше сладкарницата на Шукрито – най-малкия.

 

 

 

Оттам се беше понесла вече миризмата на горена захар и се чуваше тракането на гюмовете с бозата.

От горния, хотелския етаж, се чуваше музика и той се сети, че късно снощи в семейния хотел се бяха настанили землемери от София. Щяха да чертаят градоустройствения план на селището. Шукрито беше ги докарал с автобуса от Разград и Мачинлията с доволство си помисли, че хубаво направи дето му купи тази многоместна машина. Така Шукри можеше да спохожда и женените си в Разград сестри.

Мачинлията винаги сядаше на първата маса до тезгяха и никой не оспорваше стратегическите му позиции – оттам виждаше всеки, който влиза и излиза, наблюдаваше кръчмарската прислуга и новите вестници се слагаха именно на тази маса. Осемдесетте му години не му пречеха да чете. Имаше си лорнет – подарък от агента на руското параходство в Русе – Стоманяков. Мачинлията говореше руския език като майчин и плащаше навреме всичко, което поръчаше да му се носи по Дунава. Когато не четеше, лорнетът висеше на колана на сукнените му панталони до часовника със златната капачка. На масата бяха хвърлени вестници, но не обичайните - местният „Пробуда“ и разградските „Гражданско съзнание“ и „Разградски новини“, а нови вестници, по-големи и с повече страници. Мачинлията ги попрехвърли и видя, че са софийски – „Заря“ и „Глас“ с дата 12.Х.1908 г. Изглежда ги бяха оставили землемерите от хотела. Имаше и снимки от България, най-вече от София, но имаше една, която накара лорнета на Мачинлията да замръзне. Беше от Виена – български търговци и индустриалци бяха на посещение и се виждаха сгради, каквито беше виждал тук-там в Букурещ. На снимката сградите бяха една до друга около широк площад с шадраван в средата. Водата от шадравана обливаше някакви неясни скулптури. Толкова се впечатли, че спря да вижда и чува около себе си.

След месец щеше да навърши 80 години. Наскоро се беше кандидатирал за депутат от либералната партия, но синовете му го разубедиха – стар бил вече, да си гледа рахатлъка, младите да тичат. Искаше му се някак да им покаже, че е силен, че още много може и да не мислят, че им се дава. Последните години все му се искаше нещо да промени, но като че се въртеше все в едно и също легло. Сега почувства някаква сладост и тръпка на блаженство. Ето какво ще промени. Ще отиде да види Европата, по-точно Виена и площада с шадравана. Такъв човек беше. Не се страхуваше да започва.

Как стана така, че Осман Мачинлията отиде във Виена, ще оставя на читателя да си съчини.

В средата на октомври замина и в края на ноември се върна. Синовете му изпратиха файтона – да го посрещне на пристанището в Русе. Слезе бавно пред кръчмата - изправен, достолепен с черна кадифена панделка на врата си и лъскавото раирано сако, черни обувки и тъмночервен копринен фес.

Смъкнаха и огромен, закован с едри пирони сандък. От него се подаваше нещо лъскаво и се чуваше много леко подрънкване. Кеманлар закипя. Всички се чудеха какво е донесъл Мачинлията от Виена. Той, макар че всеки ден намираше мястото си в кръчмата, загадъчно мълчеше. Славата, че е бил в Европа го следваше като сянка, но Мачинлията беше от тия, за които си казваха „Тъпан прах не събира“ – беше свикнал да го говорят.

Повече от тридесет години живееше в Кеманлар и нямаше човек, който да не го знае. Беше мюсюлманин, но на църквата беше подарил камбана и малкото християни го почитаха като техен. Не се страхуваше от приказки.

Така минаха, в приказки и изострено любопитство, дните до Коледа. Няколкото християнски фамилии събориха дворните порти и гътнаха на тях угоените прасета. От Махмуттлар махле току се източваше пронизително квичене. Замириса на пърлено и цял ден пушек притулваше сновящите навън-навътре стопани.

Мачинлията не се появи в кръчмата и скоро го видяха, отзад, в двора пред къщата, да надига голяма елхово дърво. До него слугата държеше голяма дървена кръстачка и се опитваше да я нахлуе на дънера. Дървото беше повече от 3 метра и едва се държеше. Мачинлията дотътри два големи дялани камъка, стовари ги върху кръстачката, намести ги и елхата не мръдна. Превъзбуден и пъргав, влезе в къщата и се появи след малко, прегърнал големия сандък от Виена. След него тревожно пристъпваше жена му Асие, а трите му внучки с разкопчани овчи кожухчета бързо го заобиколиха и заприпкаха към елхата. Слугата се затича да прихване от едната страна сандъка. Народ започна да се тълпи. Деца увиснаха на оградата. Загадъчният сандък се появи и скоро от него щеше да изскочи това, което срази покоя близо месец на кеманларци. Откъртиха със скърцане капака. Хората през оградата се надигнаха на пръсти и проточиха вратове. От сандъка, като в магия започнаха да излизат леки, ефирни, стъклени, малки и големи топки, звездички и ококорени бели ангелчета, блестящи разноцветни гирлянди, свещички със щипки в основата, някакви сиви топчета, които слугата поръси по камъните под елхата. Домъкнаха разкрачена стълба и започнаха да кичат елхата.

Народът се трупаше все по-близо до оградата и се чуваше подвикване, даваха се съвети и се чуваха начесто възклицания.

Денят беше слънчев, снегът искреше, започна и да се топи, разкаля се. Елхата ставаше все по-хубава, по-блестяща и като че стана по-голяма. Накрая нахлузиха на върха и огромна златна звезда и тя като че се възвиси в синьото небе. Мачинлията я огледа от всички страни, понамести това-онова, отиде до дворната врата и с размах широко я отвори. Народът това чакаше - нахлу и обиколи елхата. Любопитни детски ръце се опитаха да пипнат някоя стъклена играчка, но тутакси ги пляскаха и издърпваха. Елхата още повече заблестя на слънцето и беше такова чудо, каквото малкият затворен кеманларски свят не беше виждал. До тъмно хората се тълпяха да гледат, но Мачинлията търпеливо чакаше и сякаш казваше, че ще има тепърва да видят. Мръкна се и дойде време. Той изнесе два фенера и заедно със слугата пъргаво запалиха повече от сто закачени за клонките свещи. Дървото сякаш оживя. Стъклените ангелчета започнаха да се усмихват, а златната звезда на върха като че беше паднала от самото небе. Мачинлията отиде под дървото и след малко оттам започнаха да хвърчат искри. Ставаха все повече и повече. Втурваха се наляво, надясно, подскачаха нагоре като живи светулки, направиха обръч около елхата и пукаха, съскаха, искаха да се откъснат, да избягат, но потъваха в мрака.

Народът така се прехласнаха от невижданата гледка, че когато искрите секнаха, всички още стояха като заковани и не гъкваха. Внучките на Мачинлията се хвърляха върху едрото му тяло и се боричкаха в стремежа си да го прегръщат и целуват. Синовете и снахите стояха в страни и с възхита гледаха ту елхата, ту Мачинлията.

На другия ден новината за блестящата елха така се разнесе, че още от обяда народът започна да се трупа. Поспряха и конски шейни от селата до оградата. Мачинлията се чудеше какво да прави. Беше донесъл от Виена още 9 кутийки със свещи и искрящия огън, но си ги беше нарекъл за следващите години. После си помисли, че я ще е жив, я – не, и отново запали елхата. Този път се бяха събрали много хора и общ захлас заля тълпата. Ахкаха и се чудеха, и се радваха, и им беше весело, шарено, хубаво. Кеманлар закипя...

Читателят може да не вярва, но Мачинлията палеше елхата всяка вечер до новата 1909 година, а и след нея, докато се свършат всичките му запаси. Казваше си, че човек умира два пъти. Веднъж - като спре да диша, и втори път - като го забравят. С коледните елхи той като че спечели битка с времето. Живя още много. Намери отреденото си място на небето на 103 години.

Камбаната, която той, мюсюлманинът, дари на църквата, дълго би като за християнин...

Милена НИКОЛОВА