shadravan.jpg abonament1.png
 
 
брой от 23.04.2018 г.
ekip7-small-2018-4-23.png

Търсене

Вход






Забравена парола
baner_ekip7_170x236.jpg
ludogorie.jpg
Начало
Пейчо ГЕОРГИЕВ: Задава се страхотно поколение, което не носи бремето на тоталитарната държава
08 January 2018

 

 

Днешният динамичен и технологичен XXI век провокира промени във всички обществени, социални, икономически и политически пластове. Пред нови предизвикателства е изправена и образователната система, която трябва да формира в младите хора реални умения за справяне в живота.

Адекватно ли е българското образование спрямо изискванията на днешното поколение, какви иновативни форми на обучение са приложими в училищата, как да се премине от режим на механично запаметяване на учебния материал към учене чрез разбиране - по тези и още теми разговаряме с Пейчо Георгиев – общественик, бивш началник на просветата в областта, учител с дългогодишен стаж и понастоящем директор на ПГПЧЕ „Екзарх Йосиф“ в Разград.

 

 

 

Младите хора от новото т.нар. поколение Z имат тотално различни ценности, възгледи и желания. „Дигиталните“ деца не се подчиняват на правила и авторитети и искат да видят веднага резултата от труда си, иначе бързо губят интерес. Вие имате богат педагогически опит и дългогодишни наблюдения върху образователната система като учител и директор на Езиковата гимназия. С какво се отличават младите хора днес и какво ги мотивира да учат и да се развиват?


Постоянно общувам с млади хора, скоро се срещнах с двама бивши възпитаници на ПГПЧЕ „Екзарх Йосиф“, които продължиха образованието си в Англия и Шотландия и сега имат намерение да се върнат в Разград, където да се реализират и да създадат семейства.

През годините, в които съм директор на гимназията, се убедих, че се задава страхотно поколение. Поколение, което не носи бремето на тоталитарната държава, поколение, което носи промяната в себе си и е готово да поеме управлението на България.

Наблюденията ми показват, че огромна част от интелигентните млади хора имат визия за професионалното си развитие, целеустремени и амбициозни са при осъществяване на своите цели. Забелязвам, че заради присъщата си свобода, представителите на младото поколение не се подчиняват на авторитети, но са готови да сътрудничат. В тях ми е надеждата и когато те застанат начело на държавата, ще повярвам, че преходът е приключил.

Въпросът е каква политика води държавата, за да привлече обратно младите, образовани и трудоспособни българи, които живеят зад граница. Повече от два милиона души, които трябва да работят, да създават семейства и да водят България към прогрес, са в чужбина. И тук е ролята на властимащите да създадат условия за живот и развитие на това поколение в собствената им държава. Не знам дали управляващите си дават сметка, но демографската криза е като бомба със закъснител и заплашва националната сигурност.

Наскоро на една среща на тема „Какво да кажем на младите хора?“ им казахме много и хубави неща, но вижте какво им показваме. Медийната среда е наводнена с убийства, пожари, изнасилвания, кражби, сексуален тормоз, тероризъм. И понеже знам, че няма случайни неща, е повече от тъжно това масирано зомбиране на средностатистическия човечец.

На същата среща властимащите ни убеждаваха колко добре се развива Разградска област. Аз и това съм склонен да повярвам, абстрахирайки се от статистиките, че сме на последно място по резултати от държавните зрелостни изпити и националното външно оценяване, на последно място по раждаемост, на първо място по бягство на хората оттук, на челни позиции по брой самоотглеждащи се деца. Не знам дали не искаме, или не можем да видим всичко това. И докога може да продължи? Според мен – не дълго. Влезли сме в зоната на здрача и ако не се вземат спешни и дългосрочни политики, не ни чака нищо добро.


Говорейки си за потребностите на младите хора, адекватна ли е образователната система спрямо техните изисквания и нагласи? Формира ли училището реални умения за справяне в живота – да бъдат гъвкави и адаптивни, да имат критично мислене, да се аргументират и да защитават позицията си, да могат да работят в екип?


Ако трябва да отговоря с една дума – мисля, че не. Българската образователна система е консервативна и силно се съпротивлява срещу промените. Въпреки неспиращите реформи, продължава да се прилага образователният подход отпреди 30 години, при който преподавателят пресъздава учебното съдържание и изисква от учениците да го научат и възпроизведат в същия вид. Тази система не може да стимулира учениците да мислят самостоятелно, да отстояват мнението си и да бъдат креативни. През последните години има раздвижване и все повече иновативни образователни практики навлизат в българските училища.


Като добър пример се откроява финландската образователна система, която е плод на 45-годишна реформа. Няма разделение на училищата, децата не получават оценки до 8-ми клас, не решават всеки час тестове и контролни, имат свобода да учат и да изследват сами, а учителят има по-скоро наставническа роля, отколкото да изнася уроци и да се опитва да „налива“ знания в главите на учениците. Приложими ли са чуждите образователни практики в българските училища?


Образованието не може да се разглежда изолирано, защото неговото развитие е свързано с цялостната социално-икономическа и политическа среда в България. Много са точките и параграфите, по които трябва да отбележим напредък, за да се повиши качеството на образование. Говорим за държавна политика по отношение на финансиране, образователни стандарти, материално оборудване, подготовка на педагогически кадри. Ако във Финландия за 600 работни места се борят 6000 учители, то в България ситуацията е по-различна. Педагозите трябва да бъдат интелигентни, активни, да имат желание постоянно да се развиват, да използват нови подходи и практики, а не да са станали учители, защото не са имали други алтернативи и за нищо друго не стават.

За да функционира ефективно една система и да се изпълняват заложените образователни политики, е необходимо финансово обезпечаване. Процентът от брутния вътрешен продукт, който се отделя за образование, би трябвало да се повиши от 3.5 на поне 5 процента.


Вие и екип от преподаватели от гимназията участвате в лидерски програми за прогресивно образоване на фондация „Америка за България“. Какви иновативни форми на преподаване въвеждате в гимназията?


От тази година ПГПЧЕ „Екзарх Йосиф“ е иновативно училище и беше създадена

професионална учебна общност от осем преподаватели, които прилагат метода „преподаване с цел осмисляне“. Целта ни е да излезем от утвърдения шаблон и вместо учениците да наизустяват и възпроизвеждат получената информация, да преминат към режим на активно учене, комуникация и разбиране. Искаме овладяването на чужд език да е лесно, приятно и ефективно. Стремим се към превръщане на декларативните знания в процедурни, а самите тях в чуждоезикова компетентност, която да доставя удовлетворение, да стимулира и мотивира сътрудничеството, свободата на изразяване и изява на заложбите на младите хора.

В момента учителите от тази професионална учебна общност работят само с един клас – 10 „в“. Преподавателите по профилиращите предмети вкарват нови подходи и практики в учебния процес като работа във фокус групи по конкретни каузи. Учениците имат възможност да покажат дълбоко разбиране чрез адаптиране, прилагане и пренасяне на наученото в нови ситуации. Показатели за разбиране са способностите на учениците да обяснят, да тълкуват, да прилагат, да обсъждат различи гледни точки. По този начин развиват лидерски умения, учат се да работят в екип, да общуват, да преследват обща цел и като резултат от дейностите се увеличава колективната сила, личностните отношения се трансформират и класът става по-сплотен.

Има добри индикации, че този образователен модел дава резултат, но е рано да се правят изводи, защото ще развиваме иновацията в продължение на три години и в края на този период ще може да изведем генерални заключения.


А как се справят учителите с тази предизвикателна задача?


Учителите работят неуморно и с голям ентусиазъм, всяка седмица се събират и коментират използваните методи за ангажиране на вниманието на учениците, обсъждат постигнатите резултати от поставените задачи, обменят опит. Въпреки че не съм член на професионалната общност, винаги присъствам на техните срещи, за да ги подкрепя, защото и за учителите това е нов процес. Търсим индивидуален подход към всеки ученик и обсъждаме начини за повишаване на мотивацията и успеваемостта на целия клас.

Нова практика е учителите да посетят два поредни урока на свой колега от екипа и след това разискват как са преминали часовете. Това е така нареченият „План 2+2“, който залага на наблюдението и обмяната на опит. Целта не е колегите да посочват грешките си, а да се учат един от друг и да има конструктивен диалог.

Имаме идея да кандидатстваме пред Министерството на образованието за разширяване на обхвата на иновацията чрез създаване още една професионална учебна общност, която от следващата година да приложи вече утвърдения подход в нов клас.


Интересно проучване доказва, че очакванията на учителите оказват влияние върху резултатите на учениците. Направен е експеримент с трима педагози, на които съобщават, че са избрани да преподават на 90 деца с изключително високо IQ и им поставят конкретна образователна цел, която да постигнат за една година. Толкова силна била вярата на учителите, които имали високи очаквания към най-умните ученици, че в края на експеримента те наистина надминали очакваните резултати. Накрая се оказало, че учителите и децата били подбрани изцяло на лотариен принцип. Вие как бихте коментирали това проучване, което очертава първостепенната роля на педагозите?


Това е интелигентен подход да внушиш на учителя, че той е избран и е добър в работата си. Аз например на учителките, които преподават на дванадесетокласниците, казвам, че тази година са привилегировани, защото имат възможност да покажат страхотни резултати на държавните зрелостни изпити. Дори си позволявам да казвам, че на матурата по български език и литература очаквам най-малко от 5.33 и колежката по предмета потвърди, че това е реално постижим резултат и отбеляза, че учениците работят много упорито и постоянно я търсят за консултации. Убеден съм, че заложените високи очаквания, водят до повече трудолюбие, упоритост и отдаденост при преследване на поставената цел.


Има го и обратния ефект, ако преподавателят заклейми един ученик за глупав, безотговорен, недисциплиниран, неспособен, то той потвърждава неговите очаквания.


Има го и този момент, но аз винаги казвам, че гимназията е територия, където духът и словото са свободни. Ние сме образователно-възпитателно учреждение. Казвам го, защото дори когато наказваме ученик, се стремим това да има възпитателен ефект. Аз съм противник на наказанията, но като крайна мярка не ги отричам тогава, когато правилата са нарушени. Наказанието не бива да бъде унизителна мярка и добротата в отношенията между учител и ученик не бива да изчезва. В противен случай ще се превърнем в едни дребни, завистливи, тъжни и нещастни хора.


Къде е мястото на родителите в образователния процес и насърчаване на дарбите и интересите на децата. Струва ми се, че днес все повече родители са абдикирали от своята възпитателна роля и разчитат на учителите да формират личността на техните деца.


За съжаление традиционното многолюдно българско семейство се е разпаднало. Нещо повече – семейството въобще е пред разпад. Причините за това са много, но последствията са ужасни. Тридесет процента от децата живеят и се отглеждат сами, защото по икономически причини техните родители работят в чужбина. Помислете как се отразява липсата на семейна среда на психиката и поведението на едно дете.

Там, където семейството се е запазило, родителите действително са абдикирали и са

прехвърлили изцяло отговорностите по възпитание на детето си на училището. Освен това идват, за да държат сметка и аз ги питам колко пъти са седнали да разговарят с децата си, да ги питат какво учат в училище, от какво се интересуват. От отговорите разбирам, че връзката между родител и дете е прекъсната. И тези ученици често са свити, мълчаливи, затворени в себе си или залитат в другата крайност - на агресията. И нашият училищен психолог има много работа с тези деца, защото им липсва здравата семейна основа.

Възпитанието не е еднократен акт и отговорност на един човек или на една институция. И трябва да си дадем сметка, че външната среда дава пример на младите хора – медийната среда възпитава, поведението, маниерите и изказът на политиците и публичните личности се възприемат от новото поколение. Няма го гласа на авторитетите, който да дава посока. При една държавна катастрофа към кого ще се обърнат българите, както навремето са отишли под прозореца на Иван Вазов? За съжаление, към никого, защото не остана интелектуалец и мислещ човек, чието име да не било е оплюто и опетнено!...


Антония КИРИЛОВА