shadravan.jpg abonament1.png
 
 
брой от 12.12.2018 г.
ekip7-small-2018-12-12.png

Търсене

Вход






Забравена парола
apis2.jpg
ludogorie.jpg
Начало
За разградската съвременна литература и за писателя Иван Джебаров
08 January 2018

 

 

„Аз-повествованието“, уважаеми читатели, е термин от белетристиката, което обаче не е препоръчително за журналистиката, публицистиката и литературната критика. В тях авторът се прави на обективен и гледа на света и го коментира като абсолютно независим /уж!/, но убеден, че неговото мнение е единственото възможно.

Ние /е, това е „аз-повествованието“ в множествено число!/ от години гледаме равнодушно и независимо на факта, че поезията и белетристиката на Разград са като публиката в театъра. Ако няма в салона зрители, значи и театър няма…

 

 

 

Респективно, ако всеки или всички около нас предпочитат да пишат книги със стихове или разкази и имат пари да ги издават, обаче не щат да са читатели, то и литературата ни става безсмислена….

Обявяват ни от София кой е поредният велик български поет или писател, ние в Разград може и да не сме съгласни… но такова е положението!

Издаваме си в Разград книжиците, четем си ги или не си ги четем взаимно, и си се радваме, че свободата на печата всичките ни съграждани ги направи писатели, обаче ни освободи и от четенето! В това число и от теория на литературата….

Един уважаван от нас архитект /при това – безспорен!/ от време на време ни пита: „Какво делите вие, разградските писатели, бе?“. „Добре, де – викаме му, - ти като първи наш архитект, виждал ли си някой около себе си, който е архитект, само защото е учил в Механотехникума „чертане“?“….

Смята, че сравнението ни не е точно, защото в литературата никой никога от никого не е искал диплома и литературните гении си се раждали такива... Архитектурата била друга работа!

Може и да е прав, макар да ни се струва, че не е!

Разказвали сме го оня случай, дето при нас се появи „нов“ поет с думите „Като се пенсионирах и вече нямаше какво да правя, реших да пропиша стихове!… И няма да го повтаряме, защото оттогава нещата много се промениха и мераклиите вече са далеч повече. А писателството е „на една хилядарка разстояние“ от Вазов, Ботев или Яворов, примерно!

Пръв в тая насока беше флагманът някога на българската млада поезия – вестник „Пулс”, който откри страница с изричната уговорка – пращаш 10 лева и си виждаш „психотворението“ на неговите страници…

Ако имаш 1000-2000 лева пък може и книга да издадеш в многобройните издателства в страната /в София даже е по-скъпо!/, които не само редакция не правят, ами и за правописните грешки не им пука.

Имал си бол пари, платил си ги!....

После ти трупват 1000 бройки от издадената книга.

Кеф ти сам си я чети, кеф ти подарявай я на роднините и архитектите разградски, кеф ти в Библиотеката представяне й направи!....

Общо взето, странни работи стават около българската съвременна литература, но явно и при нея свободният пазар си казва думата. Нашата дума обаче е за белетристиката, която за разлика от „лесната“ поезия, иска и нещо повече, освен, разбира се, задължителния талант /който май и там вече не е съвсем задължителен!/.

Ще дадем пример със себе си като „пишман поет“, който пише разни смешки и няма претенциите да е „изящен и мисловен“ като колегите, които и за колега не ме признават… Значи, за да стане човек художник, трябва да си купува четки и бои, да майстори рамки, да опъва по тях платна, да ги грундира, да има ателие и да рисува и замазва нарисуваното по цели месеци, че и години!....

За да стане артист, трябва да учи, ако не в НАТФИЗ или в някой от многобройните ни университети, то поне на „кастинг“ да се яви….

Абе, един водач на МПС да иска да стане човек, пак трябва да изкара някакви курсове, макар че и там се оказа, че не е задължително.

И писател да е човек, ама белетрист, и там работата се оказва сложна!

Трябва първо да си измисли сюжет. Да намери към тоя сюжет герои и да им дава своите мисли във вид на диалог в устата…. Да прави „завръзки“, „кулминации“ и „развръзки“ на действието и сюжетната линия. И на всичкото отгоре да пише по цели месеци, че и години!

Къде-къде е по-добре днес поетът, па макар и „пишман“!?

Ако му дойде мисъл в главата, пише си стихотворението…. Ако не му дойде, не го пише. А ако вечерта нещо е написал, ама на сутринта не го хареса, къса го и толкова! При това разните рими, ритми, стихосложения и прочее са архаична история, днес модерната поезия и без такава работи минава, че даже и без препинателни знаци може!

И човек наистина започва да изпитва уважението към белетристите и след дългия ни увод достигаме до „кулминацията“ и същината на настоящото ни съчинение.

Само допреди тридесетина години се знаеше, че Разград е родил един поет – Христо Борина от Благоево /Батемберг/, който общо-взето в Разград само е завършил гимназията…. И един писател разградски имаше - Христо Миндов.

Както обаче се видя от встъплението ни, поетите разградски вече са над сто и повече. Седем са членове на Съюза на българските писатели, трима на Сдружението на българските писатели, седем – на Дружеството на независимите български писатели, седем – на Дружеството на свободните български писатели и седемнадесет - на Конфедерацията на абсолютно независимите и свободни български писатели… Другите още не са се ориентирали, но не за тях ни е думата…

Писателката Деница Дилова е национално явление и за нея се е случвало да кажем /и мнозина са казвали/ добра дума… Иван Димитров позакъсня с реализацията си в литературата, но реши, все пак, че „ профсъюзните доклади тесни за мойта душа са“ и издаде две белетристични книги… При това интересни и сполучливи….

Поетът Димитър Петров пише и публикува хубави разкази в „Екип 7“. Ако кажем, че разказите му са по-хубави от стиховете, ще го обидим, но той още няма сборник с разкази и заради това няма да правим сравнения…..

И достигаме до Иван Джебаров /от когото всъщност съвсем правилно и справедливо трябва да започнем/ – един обикновен наш учител, съгражданин и вече също тих и кротък пенсионер, който нито вдига дандании около себе си, нито се мисли за Хемингуей, нито се прави на вожд и учител на разградското литературно войнство. Макар че би могъл някои работи да му обясни. Даже не като писател, а като учител!

И тука трябва да кажем най-важното, което е необходимо и трябва да се каже непременно!

През социалистическите времена, когато провинциален и никому неизвестно автор можеше да издаде книга в столично издателство, беше досущ като да е минал през „Желязната завеса“, нашият съгражданин, който прекара живота си пак тихо и кротко повече в Лозница /като редактор на местния вестник/, учител в ПГ „Ангел Кънчев” и директор на ОУ „Д-р Петър Берон“ в Осенец, издаде четири книги, за които не само не е плащал, а и хонорар беше получил за тях.

Още преди благотворителността да стане на мода, той даде парите си за икони на селски църкви, ремонтни дейности на училища и за играчки на дечица в неравностойно положение от Осенец, но това е друга тема.

През далечната 1983 година бяхме в София, надпивахме се с по-великите от нас писатели на „Шипка“ 6, но и от книжарницата си купувам една книжка „Вик“ с подозрително познатото ми име на автора – Иван Джебаров….

Следват шест часа чакане на Мездра и шест часа с влака до Видин. Всички вестници вече са прочетени, всички кръстословици са решени и се отдаваме на литературно четене.

И сме смаяни! И стигаме до извода, че туй нещо, дето го четем, не е от нашия свит познат Джебаров, защото той само познат ни беше по онова време… Та звъним рано-рано до Разград и се оказва, че никаква грешка няма… Шапка му сваляме и до ден-днешен! А особено и след последвалите му книги.

Е, дето го рекохме - скромен, свит и общо-взето непознат си остана тоя Джебаров за града ни… За същата книга после беше първият носител на русенската награда „Светлоструй“ за дебютна книга на млад автор от Североизточна България, беше първият и единствен член тогава от Разград на секция „Млади писатели“ в Съюза на българските писатели в ония далечни времена. Издаде още 5-6 книги в демократичните години после, но това са вече също подробности.

Говорим, все пак за времената, когато, колкото и да беше трудно, писателят беше писател, точно защото му беше трудно да е такъв… А и читатели имаше, които се редяха пред книжарниците...

Малко спорна преди години беше книгата му „Ганьо Европейски“, но това беше, според нас, защото беше прибързал с разсъжденията си за днешния вариант на Бай Ганьо и явно днес е необходимо да си направи корекции. Но пък привидно фантастичната му и прекрасна книга „Наше село“ наистина е цялата памфлет, гротеска и метафора, колкото да изглежда забавна и шеговита…

Бихме могли да продължим още в същия дух и то с по-големи подробности, но дето рекохме по-нагоре: „Писането е като театъра. Без зрители и читатели, ни артисти, ни писатели има!”, та мисълта ни е, да обърнем внимание на читателите на „Екип 7“, защото той поне със сигурност има читатели, да надникнат в библиотеката и поне малките по обем книги на нашия съгражданин да прочетат. Преди и те да са прописали!... Или да са решили да стават архитекти!


Дулинко ДУЛЕВ