Търсене

Начало Култура 2017-та – една силна за разградската изящна словесност година
2017-та – една силна за разградската изящна словесност година
12 January 2018

 

 

През изминалата година разградската културна общественост понесе на плещите си доста прозаична тежест, наред с обичайнaтa поетична. Става дума за книгите на Пенка Цонева, Росен Пенчев, Иван Димитров. Ако още с първото изречение някой ме заподозре в лоши чувства или в зла ирония, ще сгреши.

 

 

 

Към мемоарите и всякакъв вид спомени, свързани с родния край, имам специален интерес, породен още по-рано от великолепните времеви отрязъци в поредицата „Луда земя“ на Иван Дойнов, или от легендите, преразказани от Иван Джебаров . Така че поздравявам авторите за смелостта да пишат за лица, живи и реални. Подобна дързост си е ходене по жарава наши съграждани, които лично познаваме или за които сме чували, в мастилено-хартиени форми, естествено, не на всекиго се харесват. Но в цялата страна напоследък интересът към тази дейност е голям. Направо сме залети с подобни мемоари или квази-мемоари, тоест художествени творения, тълкуващи близкото минало. Кой не е слушал за него, както пишеше Ботев. Изглежда Народът сега е на ход, ако в не действителния си живот на творящ история, то поне в избора на подход към нея.

Връщам се към подтемата за нашия край. Аз, родена и живяла в Разград, никога не съм срещала повечето от „героите“ на Пенка Цонева, Росен Пенчев и Иван Димитров. Явно пространствено-времевият континуум няма как да е цялостен. Времето в голяма част съвпада, но пространството – не. Всеки от нас, имам предвид читатели и автори, се е движил в свои орбити, докъдето го е водила съдбата, сферата на домогване или висотата на издигане. Книгите на първите двама възстановяват един субективно представен предсоциалистически, социалистически и постсоциалистически период от обществения живот в разградския край. Особено книгата


„Пътека, съдба и приятел“


на Пенка Цонева лови интереса с опита й да балансира политически, бих казала, ненакърнявайки чувството ни за историческа справедливост. Понякога стилът й е памфлетен и тонът гневен, но като цяло анализът й е полифоничен. Тя не скрива например грозната история на разрушаването на старата селска църква и смута, който взривява в душите тази демонстрация на политическа сила. Днес бихме се запитали например какво е станало с иконите от божия дом, но тя не споменава за това. Има и други ценни факти от колективния живот на българското село през 40-50- те години - вечеринките и театралните постановки, доброволните бригади, създаването на текезесетата, за които сме чели вече в романите на Ивайло Петров и други автори свидетели, но има явления и събития, които са много конкретни за нашия край - като бомбардировките, които са ставали не само в София и за които всички знаят, но и тук, край Разгра , също и за пратените насам евреи с жълтите звезди по дрехите им, за преминаването на немската и руската армия край нашите села и други. Аз съм благодарна, че тя не смита под килима злоупотребата с властта, изродена в насилие, тогава, когато я е срещала, както например в историята с милиционерите с поведение като на някогашните полицаи, или за партийното ръководство, което, както се изразява тя, „мърсувало“ с момичетата, и още - за унизителното предаване на потомците на някогашната буржоазия на трудови войски, за ирландския свещеник, помагал в сиропиталищата, за слушането тайно на „Свободна Европа“ и „Гласът на Америка“ и подслушвачите из селото, за бръснаря и грандоманщината на разградски политически елит и много други интересни случаи. Госпожа Цонева не изпуска истината и за бедността, която през 50-те кара един техен съселянин да им каже: „Забогатял си. Вече и колело имаш!“. И нещо важно - с последствия, болезнено видими днес, вероятно необратими и напълно загубени. А именно, че още 60-те години в местността Калето търсачите на съкровища вече са разграбили и унищожили стотици артефакти. Освен това, точно в този период, чрез нейната книга до нас долетяват страховитите думи: „Вече няма хора на село!“, казани й от един старец. Гледаме с изплашени очи сега на глобалната тема за миграцията и обезлюдяването, но ето един документ, който ни говори за началото му. Началото на края или началото на началото - ние не знаем, но все пак, хубаво е да го има разказано - не общо, за България, а при нас как е ставало, тук, в околностите на Разград.

По-нататък авторката стига и до годините на прехода, говорейки за същите проблеми, но сякаш забравяйки, че вече за това е ставало дума . Така че намирам коментарите й за скорошни събития като престъпната приватизация през прехода, кредитните милионери, изобщо цялата процедура на ваденето на риба в мътната вода за безспорно верни, но твърде общи.

Дотук, струва ми се, става ясно за какво се разказва в книгата на Пенка Цонева, но мисля, че най-главното, и може би и най-красивото в нея, е темата за любовта. Обратното на френския писател Бегведе, чиято книга носеше провокативното заглавие „Любовта трае три години“, Цонева говори всъщност за неугасващата съпружеска любов, продължила много години. Наративът е пунктиран от линията на един все още парадоксално жив диалог /знаейки, че един от двамата не е вече между живите/. Диалог, случващ се пред камината, у дома, сборното място на оживелите спомени, на споделените мисли и на взаимната обич. През ума ми минава легендата за старата двойка Филемон и Бавкида, които Зевс превърнал в дъб и липа заради тяхната необикновено силна привързаност и желание да бъдат заедно в живота и смъртта. А хижата им станала храм след смъртта им, се казва в мита. Историята на семейство Цоневи не е обаче мит, а изглежда е самата истина...


Книгата на Росен Пенчев


„Един живот за размисъл“ изпълва същия период от време и същата наша лудогорска земя както в горната книга, но при него всичко си е и типично капанско. Езикът, не само като особеност на диалекта, но и като начин на мислене, е различен. Книгата е своеобразен етнографски музей от думи, навици и ритуали, една вкоренена традиция. Общото и в двете книги е самоувереността, убедеността в собствената правота и коректност. Все пак, в автобиографията на господин Пенчев на места, волно или неволно, изскачат личните неуспехи и неудачи, без да се стига до самоирония, изскача и една изведена от архива пропагандна патетика, която в другата книга е уталожена.

Нека сега да яхнем и златния ни /и наполовина срязан/ Пегас и отлетим към онзи мъглив и ветровит /дали не вятърничав?/ връх на Олимп, населен от поетите.

Започвам с


Класически и други творби на Дулинко Дулев.


Сборникът съдържа обзорно стихотворения от 1987-ма, вероятно и от по-рано, та до 2017 година. В тях господин Дулев представя своите, както и на много хора от същото поколение многобройни Давидови битки, като повече или по-малко загубени. Но греши. Битките на един мускетар не могат да бъдат загубени! В неговите творби те продължават като битки с множащите се владетели на дворци и не спират - дори когато става ясно, че дворците няма никога да бъдат превърнати в детски домове. Безмерни са неговите битки с химерите на младостта, с илюзиите на любовта, с лъжата, с бедността и болестите. Поетът отдавна си избра този обичан и популярен образ на мускетаря от 19-ти век, времето на френския романтизъм, и му остана верен до ден-днешен. Когато чета стихотворенията на Дулинко, напомнящи на миниатюрни разкази с неочакван край и се радвам на поантите, винаги си мисля върху дихотомията на човешката душа. Не просто за Ин и Ян в представите ни като хубав накит - едната половина в черно, другата в бяло и въпреки това неразполовим, а за връзката между добро и зло, сила и слабост, ярост и смиреност. Така че, ако откривате сатира, търсете нежност, ако откривате сарказъм, търсете ранимост. Падналият ангел е все още по своята природа ангел.

Следващата книга ни насочва на изток – там, откъдето идва техниката хайку за писане на поезия.


„Паяжинки“ на Иваничка Маджарова


ни представя една билингвистична /на есперанто и български език /стихосбирка. В самия край на книгата авторката споделя кой е нейният извор - това е споменът за любим мъж, починал съпруг. Тя се извинява на читателя, че това не е нещо ново. Напразна тревога. Любовта е винаги нова за човека. Иначе не би пълнила с векове всичките форми на изкуство, които познаваме. Обратно на стиховете на Дулинко Дулев, в хайку произведенията липсва какъвто и да е белег от разказ. Те винаги изграждат някаква картина в първите два реда Маджарова говори за багрите, защото те й помагат да рисува с думите. Третият, последен ред обаче внезапно вкарва картината в съвсем друго измерение. Ето как :


Таванска стая.

Във прозореца звезди.

Изгрева трезвен.


Когато стана дума за картини, да кажа няколко думи и за


новата книга на Станка Николова


„Водно огледало“, чиято премиера съм пропуснала това лято. Този пропуск ме накара да съжалявам, че и аз като авторката живея, ако не в две полушария, то в достатъчно отдалечени географски ширини, за да ме тревожи чувството, че ми се губи изконна и значима връзка – българската връзка и България започва да става за нас не чужда, но все по- неразбрана и по-непозната. Тази е и първата тема или по-скоро болка на поетесата, на която тя обръща голямо внимание.

Стихосбирката иначе се състои от 3 раздела: „След мълчанието“, „Следи по пясъка“ и „Пътуване“. Посвещението на четирите внучета като четири млади кълна, както и многобройните илюстрации с пипи дълги чорапчета, влюбени двойки под звездите, самодиви, красавици и т.н. нанасят по книжното тяло, неочаквано за дълбоката и зряла поезия, едни младежки щрихи.

Другите две теми, които откривам, това са темите за Природата и Пътя на човека. Станка е не само добър историк и наблюдателен анализатор на обществото, но и впечатляващ художник. Нейните картини на вълни от скали, на океана, на езерата и реките, на кленовото дърво и цветята разкриват могъществото и енигмата на света, който ни обгражда и който, без съмнение, е една от великолепните причини да сме живи.

Книгата съдържа 91 стихотворения и не е направена да се чете бързо. Чете се и се спира, защото красива картина, исторически факти, ежедневни случки, световни събития, самите стъпки на човека, проследени от мисълта му за смисъла, за любовта, за старостта и смъртта са пред нас и се нуждаят от своето време за преосмисляне. Вярвам, че книгата на Станка Николова дълго е лежала на сърцето й, чакала е тя да си дойде тук, на родна земя, да я чуят хора българи и разберат нейния език и нейната тревога.

През 2016 година, тоест вече по-миналата година, разградската библиотека беше обогатена и със стихосбирките на Веселин Крайшников и Емилия Пройнова. Знам, че съм закъсняла за тези книги, но искам да ги спомена. Те го заслужават.


Стихосбирката на архитект Крайшников


се казва „Несбъднато“ и програмното стихотворение в нея е „Билет заникъде“. Цветните илюстрации той сам е направил, но портретът е на художника Николай Добрев. Мъчително е посещението на този перон, до който той ни довежда. Там няма цвят, а запустяла гара, загубил се път, билет наистина заникъде. Едно от най-трагичните стихотворения, които прочетох от всичко издадено през миналата и по-миналата година в България.


Емилия Пройнова


е утвърдена поетеса, както се чете в анонса на книгата й. Аз ще се опитам в моето ревю да обясня защо е така. Когато четете нейната стихосбирка „В точката на жажда“, си спомнете картините на Салвадор Дали и въобще техниката на сюрреализма. Да, онези разливащи се часовници, които капят от някакви рафтове. Емилия използва подобен „трик“, но по отношение на думите. Всичко в стиховете й е разхвърляно по един необичаен начин, не се повтаря никога, изскача на места, където най-малко го очакваш, движи се, като разликата между живо и неживо понякога се заличава, а предметите, оживявайки, се превръщат в послания. Затова е трудно е да се каже тъжни или радостни са стиховете й. Човек ги чете, защото те го привличат, изненадват го и задържат вниманието му. А това е добър сигнал за една литературна творба .

Накрая ще препоръчам книга, която може да се нарече класика. Това е антологията


„Баща ми в мен“


със съставител Иван Дойнов - 385 страници събрани стихотворения и есета, посветени на бащата. Тя започва по хронологичен ред от Петко Рачев Славейков и завършва с талантливата млада разградска поетеса Валентина Ласкаева.

За майката има много написани стихове. Те се явяват периодично в facebook, по списания, в предавания. За тази книга може да се твърди, че поправя една несправедлива неравнопоставеност. В нея най-после откриваме събрани чудните, искрени, незабравими стихове на класиците на българската литература и на по-млади автори, посветени на бащите им. Както казва съставителят във встъпителните си думи, „едно ковчеже с гласове“ е тя. Много се писа и говори за нея през цялата година. Книгата отекна в сърцата ни на дъщери и синове с нещо, което не може да бъде съчинено, направено, изфабрикувано – с образа на таткото. Неговата ръка очевидно винаги ще чувстваме да ни подкрепя така, сякаш че прохождаме. Това е, в което ни убеждава и съставителят.


Мариета Илиева – Пигелер


П.П. Едно от големите литературни събития на 2017 година несъмнено е романът „Котко, сладка“ на Иван Димитров. За тази изумително добра книга си запазвам правото да напиша отделно след като мине официалното й представяне.