Търсене

Начало История Разградчанинът Илия Маринов - художникът на ТВО „Белене“
Разградчанинът Илия Маринов - художникът на ТВО „Белене“
17 January 2018

В Разград преди 101 години, на 23.01.1917 г., се ражда бъдещият художник и страдалец от комунистическия режим Илия Маринов. Родителите му са Гана от рода Чиплакови, част от интелигенцията на града ни от 19 век и пощенският чиновник Марин Димитров, родом от Такчи /Каменар/. Майката е домакиня, а дядо му Марин по време на войните е началник на пощата в Кърджали и после в новоосвободения Тутракан.


17_01_2018_marinov.jpgВъпреки че имали четири деца, искали да осиновят едно русначе от бедстващото и гладуващо Запорожие, но мероприятието се осуетило от Съветска Русия. Широк социалист е и в ръководството на Разград след 9.09.1944 г. Илия Маринов ми е вуйчо /брат на майка ми Анка, дългогодишна учителка в с.Студенец - 17 години, и до пенсия в Турското педагогическо училище и ОУ „Васил Левски“ в Разград.

17_01_2018_belene.jpg

17_01_2018_belene_4.jpgТой завършва гимназия в Разград и е студент в Художествената академия в София. Членува в легионерската организация и даже за разлепяне на националистически материали е съден 6 месеца затвор /условно/ от ЗЗД /Закон за защита на държавата/ преди 9 септември 1944 година. При идването на комунистическата власт пък е съден за участието си в Легиона /който вече се смята не за патриотична и националистическа, а за фашистка формация/ от Народния съд в Разград на 1 година затвор /ефективно/. Излежава си я и смята, че всичко му се е разминало. Надява се да довърши образованието си, но след емигрирането на брат му Михаил /почина 1981 година в Австралия/ е изпратен в Трудово възпитателно общежитие без точна присъда, а „докато се превъзпита“. Това превъзпитание продължава от 11.12.1948 до 29.07.1953 г.

17_01_2018_belene_3.jpgПървите ми спомени от него бяха, когато се предрешаваше като дядо Коледа и ни носеше подаръци. След „превъзпитанието“ му той не се ожени и беше част от нашето семейство. Изключително начетен човек, педантичен, моралист и изключително честен. Такъв си остана до смъртта през 1996 година. Учудването ми беше голямо, когато го чух да казва като критика на новата синя и червена демокрация: При бай Тошо беше по-планирано и уредено, а сега като при всеки революционен преход плявата и калта изплуват. Десетилетия ще минат докато обществените прослойки се наместят. Дотогава ще става още по-лошо“. Ще допълня само, че ми се ще тези десетилетия да са по-малко.

Ще спестя от спомените на вуйчо Илия за жестокостите, тежките и нечовешки условия в ТВО-ата, за да не изпадам в баналност, а ще преразкажа непознати и любопитни неща, които съм записал от него.

17_01_2018_belene_2.jpgВ лагера „Белене“ съществуваше хор /напомня ми хора от съветския филм „Калина алена“/, който се ръководеше от Тодор Пейков – човек с голям музикален опит, придобит в увеселителните заведения на Виена. Естествено, пееха се съветски и партизански песни. Хоровият ръководител и чрез музиката си прокарваше желанията. Държеше, пеейки, да се набляга на куплета „Когато над Дунав се мръкне/ний искаме пак свободата“. Това не остана незабелязано и диригентът получи наказание, а по-късно и хорът беше закрит.

При литературно четене, част от превъзпитателната културна програма, капитан Николов ни четеше „Знамена на кулите“ на съветския педагог /украинец б.а./ Антон Макаренко. При събеседването /задължително/ о.з. полк.Янчулев /чичо на кмета на София Александър Янчулев/ стана и каза: „Гражданино офицер, тук сме се събрали висши офицери, герои от войните, израснали в здрави семейства, а вие ни давате примери за руски деца, които нямат род, нямат бащи, нямат майки. Тъй да се каже, паднали от леля си от крачола“.

17_01_2018_belene_1.jpgОтговорът е бърз по военному: „За обида на съветските деца – десет дена арест“.

При друг случай в ателието ми идва милиционерът Н., чиято съпруга работи като педагожка в училището в с.Белене и фамилиарно ми поставя задача: „Илийка, ще ми нарисуваш картина, която да представлява как децата в класа на жена ми получават телеграма от другаря Вълко Червенков, който ги кани да го сурвакат в София за Нова година. Те казват на родителите си, които се радват. После пътуват да столицата и пеят във влака. Сурвакат другаря Червенков и той им дава подаръци. После в училището в Белене ги показват на другите деца и те им завиждат. До една седмица да е готова!“.

Казвам: „Гражданино милиционер, това, което ми казахте, няма да се събере и на триптих“.

А той: „Триптих-митрих, е....вам те в художника, до три дни да е готов!“...

Мисля, че сколасах с няколко картинки.“

Съжалявам, казваше вуйчо Илия, че на острова нарисувах доста пейзажи, но там и останаха. Така и не им знам съдбата“.

А иначе до пенсионирането си вуйчо ми беше фирмописец и рисуваше лозунги и портрети на вождовете за многобройните манифестации и чествания, но и тук проявяваше своя морал и честност. По спомени на сестра ми Здравка Лицова, в Младежкия дом в Разград се правела някаква изложба, или се подготвяло спешно мероприятие с отговорни другари – гости. Колеги на вуйчо ми му предложили да им помага за една вечер, понеже им обещали 2 хиляди лева /много пари през 80-те години/. Вуйчо ми отказал да вземе такива „хуйдушки“ пари. Предпочиташе да си изкарва по честен и безопасен начин заплатата, а после и пенсията. Почина почти на 80-годишна възраст...


Росен ЛИЦОВ


* Илия Маринов, автопортрет

* Удостоверение за част от местата, където е минало „превъзпитанието“ на художника

* 1960 година – вече свободен, рисува край езерото Клептуза край Велинград, заобиколен от любопитни хора

* Зимен пейзаж

* Понтонният мост, който свързва остров Белене със сушата

* Запустелите постройки на бившия лагер