Търсене

Начало Интервю Новите почетните граждани на Разград
Новите почетните граждани на Разград
02 February 2018

Красен ИВАНОВ: Изкуството трябва да нарежда дневния ред

Иван ДЖЕБАРОВ: Лекарството против културното безвремие е едно – съпротива с участие на неподкупното изкуство


02_02_2018_krasen_ivanov.jpgКрасен Иванов е роден през 1955 година в Разград. В семейството му има и други музиканти. Съпругата му е цигуларка, майка му е била виолончелистка, вуйчо му е тромбонист, работи в Копривщица с младежка духова музика. Красен Иванов от втори клас посещава Детска музикална школа. Свири на пиано при Руцка Цолова, ученичка на Димитър Ненов, която е била и директор на музикалната школа. Завършил е Българска държавна консерватория в класа по хорово дирижиране на проф. Димитър Русков и оперно-симфонично дирижиране в класа на проф. Иван Бакалов. Специализира оркестрово дирижиране във Ваймар, Германия, при проф. Ролф Ройтерс и в Московската консерватория в класа по оперно-симфонично дирижиране на проф. Генадий Рождественски. От 1979 година е диригент в Разградската филхармония, а и неин директор от 2013 година. Диригент е на хор „Железни струни“ и на хора към храма „Св. Николай Чудотворец“. Носител е на престижни национални награди и на наградата на Община Разград „Никола Икономов.“

02_02_2018_ivan_djebarov.jpgИван Джебаров е роден през 1950 година в Разград. Завършил е българска филология в ШУ „Епископ Константин Преславски“. Бил е журналист, учител, директор на училище. Автор е на десет книги с проза - „Добро утро на отписаните“, „Лудата“, „Вик“, „Лудогорски легенди“, „Ганьо Европейски“, „Наше село“ и др. Негови творби са включени в сборници, издавани в Русия, Турция и Полша. Пише публицистични материали и е член на Съюза на българските писатели. През 1989 г.е основател на разградското сдружение „Екогласност“ /второто след софийското/. Дарява хонорарите от книгите си за благотворителност. Един от учредителите на сдружение „Самарянка“. Иван Джебаров е лауреат на национални литературни награди, носител на наградата „Никола Икономов“.



Какво е усещането да си почетен гражданин на Разград?

Красен Иванов: В началото, когато разбрах за номинацията, се питах „Защо точно аз?“, „Достоен ли съм?“. След това започна осмислянето и още повече достойни хора застанаха зад нашите кандидатури. Това е една огромна отговорност. Но не съм толкова достоен, колкото моя дядо Кръстьо Иванов – краевед, учител, директор на музея, на училище „В. Левски“. Той беше посмъртно награден с това звание.


Иван Джебаров: Напълно заставам зад думите на Красен Иванов и си задавам същите въпроси. „Достоен ли съм, или не?“. Но определено мога да кажа, че в никакъв случай това звание значи, че си си свършил работата и вече си дотук. По-скоро е удовлетворение, че нещо си направил извън традиционните си задължения към обществото и някой или някои са забелязали това. Едновременно с това удостояването с това високо звание е усещане за нова отговорност.


Какво е изкуството за Вас?

Красен Иванов: Изкуствата са едни от най-високите постижения на човечеството. Различават ни от животинския свят. Изкуството, на което съм се посветил аз, е предназначено именно да прави хората по-добри, да прави всичко възможно хората да получават наслада от най-висок ранг, от това, което слушат. Музикалното изкуство е всичко за мен. За мен е призвание. За музиката човек трябва да притежава талант. Но не е единственото. Трябва много труд и усилие, за да може този талант да се превърне в оръжие, което да преследва най-трудните цели в музикалното изкуство. А то е необятно. В изкуството тавани няма. Винаги музикалното произведение например може да се покаже и по-различно и по-добре. С напредване на технологиите се появяват и нови възможности. Композиторите от миналите векове не са и мечтали, че чрез новите технологии по този начин ще звучат творбите си. Музиката слагам на висок пиедестал особено симфоничната и хорова музика. Тя е велико изкуство. А знаете ли, че има голяма връзка между музиката и математиката? И в музиката има точности, както в математиката.


Иван Джебаров: Говорейки за талант, да припомня известната мисъл, че за да успее човекът на изкуството, трябват 1 процент талант и 99 процента труд. В общи линии изкуството е такова, каквото е било за оня наш прародител, рисувал с въглен по стените на пещерите – начин на лична изява на най-красивата страна на собственото си „аз“, плюс необходимостта от възпитателно въздействие чрез думите, нотите, багрите...


Какъв трябва да бъде човекът на изкуството, за да бъде полезен с творчеството си или изкуството, на което се е посветил, на хората?

Красен Иванов: Преди всичко всеотдаен. Трябва да има натрупване и това натрупване да достигне до такъв етап, че човекът на изкуството да може да предаде това, което е усвоил и натрупал през годините, да може да предаде на хората, с които работи, а и на следващото поколение. Сега в хор „Железни струни“ има такива запалени ученички и от ден на ден стават все по-запалени. В началото плахи, неуверени, с течение на времето те се превръщат в стойностни певци, музиканти, макар и любители. Но дори да не станат професионални певци, усилията, които днес полагат, утре ще берат плодове. Утре ще влязат в концертната зала, ще мога да отсеят доброто от недоброто. Изкуството помага в бъдещото изграждане на личности на младите хора.


Иван Джебаров: Ако Бог е дал на някой човек дарба, той трябва да бъде преди всичко себе си като творец, което не изключва да бъде себе си и като човек. Добър, не дотам добър, или много добър – това ще преценят потребителите на изкуството му. Ако надскочи себе си, да сложи фалш в изкуството си – и творчеството, и творецът олекват. Губи се полезността към хората, за която питате.


Има ли почва изкуството, на което Вие сте се посветили, в нашия град?

Красен Иванов: Има, и то каква! Ние сме горди, че Разград е един от малкото градове, в които толкова рано възниква музикалното изкуство – през 1862 година. Първите сведения за са наличето на малък оркестър, съставен от „европейски свирки“, предназначен за ритуали и празници. След освобождението идва гимназистът цигулар Алексей Шулговски, който създава оркестър в мъжката гимназия, обновява църковния хор – прави го четиригласен. През 1904 се основава хор „Железни струни“. През 1921 година Илия Бърнев изгражда много музиканти и ги насочва в правилната посока – създава базата, на която стъпва симфоничният оркестър, първо като любителски, а след това като държавен. В Разград се е намерила благодатна почва да се посее семето на музикалното изкуство и го е направила от град повече град. Проф. Николай Тонев казваше: „Разград е българският Ваймар“, защото в Разград са се съсредоточили няколко изкуства.


Иван Джебаров: Един човек се оплакал на мъдрец, че по различни причини другата година няма да може да прибере житото от нивата си. На което мъдрецът отговорил: „Ти посей зърното, пък все някой ще го пожъне!“...А в Разград открай време има и добър чернозем, на който расте хубаво семе, има и добри жътвари. За добре засято и качествено семе, разбира се!


Какво мислите Вие, господин Иванов, за литературата, а Вие, господин Джебаров, за музиката?

Красен Иванов: Какво мога да Ви кажа за литературата? Моят дядо беше литератор и от него съм запомнил много стойностни неща. Баща ми години наред купуваше книги от книжарницата. В момента имаме една прекрасна библиотека, в която има почти всичко от световната и българската класика. Така че от ранна възраст знаех, че книгата е на почит в моето семейство. Предава се от баща на баща. Мисля, че в много от заглавията, ние сме успели да намерим любими творби и автори и съдържание, което да остави следи в нашите сърца. Имах период, в който се увлякох по Шекспир и по неговите творби. Между литература и музика може да стане чудесно съчетание. С една актриса наскоро направихме съчетание между текст и музика. Получи се много добре. Там имах и авторова музика, която смятам, че подхождаше много на текста. Без литературата не може да има една нация. Ако трябва да сложа оценка на литературата, разбира се, че ще е отличен шест.


Иван Джебаров: Конфуций казва: „Промени музиката на един народ, ще се смени и мисленето му“. Музиката за мен е много и съжалявам, че нямам музикален талант. Благодарение на един мой учител, аз заобичах музиката и навлязох дълбоко в нейния смисъл. Според мен тя може да влияе много по-силно на хората, отколкото словото. Музиката в световната история е използвана и за добро, и лошо. Ненапразно тя се е използвала при войни, за да въздейства за победа. Войниците вървят, барабаните - отпред и войниците са готови да умрат за своя император. Разбира се, музиката формира и много ценности, облагородява човека. Надявам се за вбъдеще музиката да се използва от човечеството само за хубави неща!


Живеем ли наистина в културно безвремие, както често се казва, и ако е така, в какво се изразява то?

Красен Иванов: Аз не бих бил толкова краен да използвам такива крайни определения като ,,безвремие“. По-скоро ние трябва да се преборваме с това да не олеква нашето изкуство до такава степен, че то да се принизява само и единствено до потребността на някои хора. А напротив, то да има и поучителна страна. То да може да облагородява хората, то да казва дневния ред. А не вкусът, примерно на десетина човека, които са в кръчма и искат да слушат „Шушана“. Защото те тази „Шушана“ после ще я поискат и от Симфоничния оркестър. Нали не смятате, че трябва да падаме толкова ниско? Няма лошо и в най-популярното изкуство. Аз тук няма да Ви говоря лоши неща за чалгата. На мен може една песен, инструментална пиеса да ми харесва повече или да не ми харесва. Както казах, изкуството трябва да прави хората по-добри, хората да получават наслада от това, което слушат. За да се случи това нещо, те трябва да имат и подготовка и затова са така наречените образователни концерти, образователни програми. За съжаление, музика в училищата не се изучава толкова много, колкото на нас ни се иска. Въобще, изкуствата са занемарени. Навремето в древна Гърция изкуството се е учило наравно с математиката, езиците. Защо се промениха така нещата, че образователните програми се изпразват от съдържание, времето за изучаване на изкуство е крайно недостатъчно? Едва ли Вие, децата, може да отговорите точно каква музика обичате и защо. Или поне трудно може да отговорите на втората част на въпроса „защо?“.


Иван Джебаров: Спомням си времето, когато пред книжарницата за литература се образуваше опашка от чакащи за новите книги. От преживяни случаи знам, че половината хора от тези опашки живееха в своето културно безвремие. Ето, аз стоя на опашка, влизайки, бързам да взема разказите на Чосър. Една жена се насочи след мен към тези разкази, но виждайки, че са в стихотворна форма, се отказа с думите: „А, че това са стихове, а не разкази!“. Купуваха книги по цвят и големина, за да изглеждат добре в библиотеката им. За мнозина хора сега пак е същото с допълнението, че безвремието влезе във всички сфери на обществения ни и частен живот благодарение на политическо безхаберие и разминаване на реалност с думи. Лекарството е само едно – съпротива, като в тази съпротива дейно участие вземе и неподкупното изкуство.


Коя беше първата творба, която Вие, г-н Джебаров, сте написали, а Вие, г-н Иванов, сте дирижирали?

Иван Джебаров: За мен това бяха две несръчно и по детски написани стихотворения, което накара моята класна ръководителка – г-жа Росица Спасова, да заключи, че поет от мене няма да стане. Бях ученик в седми клас, когато излезе в тогавашния разградски окръжен вестник „Ново Лудогорие“ първият ми разказ със заглавие „На пчелина“.


Красен Иванов: Моят първи концерт беше на 12 декември 1979 г. Дирижирах „Ифигения в Авлида“ от Глук и Трети концерт на Моцарт за цигулка и оркестър /тогава в Разград дойде известният цигулар Минчо Минчев/, една велика симфония - Пета симфония на Бетовен – голямо предизвикателство за всеки диригент, особено за млад диригент.


От кого сте се учили във Вашата творческа дейност?

Красен Иванов: Преподаватели ми бяха - в музикалната школа - Руцка Цолова, директорът на музикалната школа Милка Диканарова, а след това професорите в консерваторията и тези, при които специализирах. Човек трябва да се учи от доброто. Една семейна обстановка също е от значение. От диригентите се възхищавам на Херберт фон Караян. Преди доста години той беше казал, че ще дойде в страната ни със Западноберлинската филхармония. Но понеже нашите не са се съгласили с искането да се пусне немският химн /времето беше такова/ той дойде с Виенската филхармония. Заради него ходих да гледам концерта в НДК.

 

Иван Джебаров: Аз не хващам много вяра за ученето на творчески занаят. Или го имаш в душата си като божи дар, или не. Друго е вече какво и кой ти е помогнал да го развиеш и доразвиеш. Лично за мен това е българската литература, най-вече в лицето на автори като Йордан Йовков и Елин Пелин, по-късно и философията на Йордан Радичков.


Коя от Вашите творби Ви е любима?

Красен Иванов: Аз съм възпитан и учен от мои преподаватели, че трябва да обичам онази творба, която дирижирам в момента. А времето отсява най-доброто. Не може едно произведение да се роди днес и днес да бъде оценено. В различни периоди от човешкия живот човек може да се потапя в различни сфери. Като студент се потапях в творчеството на Бах. Допадаше ми, че в изкуството му има много полифония – музикална плетеница, в която гласовете се преплитат и така придобива хармоничност. Създал е изключителни шедьоври в органната, инструменталната музика. В други периоди съм залитал по Брамс, по Панчо Владигеров, Димитър Ненов.


Иван Джебаров: Трудна работа да кажеш публично кое от децата ти е най-любимо. Все пак леко предимство давам на „Лудогорски легенди“. В края на краищата с тази книга сме от една кръвна група – тази на Лудогорието.


Разкажете интересни случки и гафове свързани с творческата Ви дейност!

Красен Иванов: Не съм имал фрапантни случки оркестърът да спре и да почне отначало. Ще Ви разкажа една смешна история. Навремето бяхме поканени в град Нойбранденбург – Източна Германия. Веднага след връщането си имах концерт. Включих в програмата творба на Бах. Някоя от организаторките сметнала, че съм написал „Бранденбургски концерти“ погрешно, понеже я свързала с посещението ни в Нойбранденбург, и написала в програмата „Нойбранденбургскки концерти“. Ще Ви разкажа и една интересна случка. Връщаме се от Истанбул с пианистка туркиня, която тук спечели голямата награда „Димитър Ненов“ , а българските митничари питат „Какви сте вие?“. Отговаряме: „Оркестър“. „Ами как ще докажете?“ И ние започнахме да си търсим инструментите. „Ние ще посочим кой ще свири!“, отсякоха те. Каква беше нашата изненада, когато посочиха най-правилния човек – един тромпетист. И като започна той една ръченица – те го спират, той продължава... И така отиде дълго време, а аз дори го снимах с камера.


Иван Джебаров: Наистина имал съм случаи, благодарение на които все още поддържам жив оптимизма си. Ще разкажа обаче за гаф, сътворен от наш местен бизнесмен с една от книгите ми. Подехме благотворителна кампания в помощ на едно дете и аз се включих в нея с личната продажба на току-що излязлата ми книга „Не може да бъде“. Та отидох в предприятието на този бизнесмен, с който се знаехме отдавна, казах му за акцията и че бройката книга е само два лева. Той я подържа, остави я после на масата и ми каза: „Абе, приятел, защо не почнеш да се занимаваш с нещо умно, че да спечелиш пари, ами си тръгнал...“. И отиде да си гледа работата. Това е!


Налагало ли се е да правите компромиси със себе си в името на изкуството, с което се занимавате, и ако не сте, бихте ли направили?

Красен Иванов: За съжаление, се е налагало, но неголеми. Винаги съм стигал до някаква линия, която съм се стремил да не прескачам. За компромиси бих казал, че така стана, че в нашите програми на симфоничния оркестър за сметка на по-леките жанрове, лекичко загърбихме сериозния жанр – концерта, увертюрата, симфонията, който поддържа музикалната форма и е на върха. В нашето време - и особено в нашата професия, човек трябва да е гъвкав, за да излиза от различни ситуации, които, за съжаление, ни принуждават да правим малки компромиси. Но не и с голямото изкуство!


Иван Джебаров: Самото творчество изисква компромис – тръгне ли да се ражда, забравяш кварталната кръчмичка, среща с приятели, свободно време, удоволствия. Правил съм тези компромиси, убеден съм, че още мога да ги правя. Други компромиси не познавам пък и късно е вече да ги уча. Но с друго не правя. Когато ми излизаше първата книга, редакторката ми се заяде за един разказ – „Циганска бъркотия“, в който хората се борят с мечки. А тя не вярва и решава да ми махне целия разказ. Поканих я. Ходихме в Осенец. И тя каза: „Да, борят се, но те са специални мечки“. Та тя все пак кандиса. И ето как аз не направих компромис. Но компромиси със самия себе си за различни лишения в името на изкуството съм правил и правя.


Какво Ви е мнението за младото поколение?

Красен Иванов: Младите хора са нашето бъдеще. Ние трябва да направим всичко възможно и сме призвани да им предадем щафетата. Така, както ние го виждаме, и така, както те го усещат. Ние трябва да намерим най-верните пътища, по които това да се случи. Но така или иначе, във Вас е нашата надежда за бъдещето, защото Вие ще предадете щафетата на още по-млади от вас. И по начина, по който Вие виждате това, ще зависи и следващото поколение.


Иван Джебаров: Вие, младите, сте свободни в мислите си, верни на един от законите на диалектиката – отрицание са на всички постулати сътворени преди тях, по-умни и по-практични от предходните поколения. Необходимо е обаче да приемете като убеждение, че дори свободата на духа и тялото имат своите граници. Оттатък тях започват безродието и глупостта.


Какво бихте пожелали на младите хора?

Красен Иванов: На младите пожелавам да почитат родителите си, бабите и дядовците си, да уважават своите преподаватели и да обичат родината ни.


Иван Джебаров: Ще припомня една притча, в която някакъв човек бил нападнат от множество бълхи. Какво не правил човекът за да се отърве от тях – молил ги да го оставят, оплаквал се на всекиго, но всичко било без резултат. Докато един ден, минавайки край дълбок вир, човекът се потопил в него и стоял там, докато всички бълхи се издавили. Ето защо, мисля, че преди всичко младите хора трябва да имат своя вир, в който да унищожават всяка попъплила ги бълха. Тогава с тях ще бъдат здравето, радостта и щастието, удоволствието, че живеят като хора.

 

 

Клуб „Репортери“ към ЦПЛР – ЦУТНТ, Разград