shadravan.jpg abonament1.png
 
 
брой от 21.05.2018 г.
ekip7-small-2018-5-21.png

Търсене

Вход






Забравена парола
baner_ekip7_170x236.jpg
ludogorie.jpg
Начало
Въгленчета неугасими от времето на летящите хора
09 February 2018

Нашият приятел, колега от Великотърновския университет и сътрудник на „Екип 7“ Христо Василев - Антимовски, във връзка с отминалата 70-годишнина на Разградския театър, ни предостави за справка и евентуално публикуване във вестника на спомените на своя баща Васил Христов, който е бил шофьор на театъра ни от 1954 до 1974 г.


09_02_2018_vasil_hristov.jpgСамо за справка ще кажем, че шофьор в театъра някога /а и днес/ не означаваше „превозвач“ или водач на МПС, а човек, който живее като равен с равен, пътува, общува и гладува по пътищата и сцените заедно с колектива. А понякога изпълнява и малки роли в спектаклите… Друг е въпросът, че шофьорите през 1954 г. в цялата разградска околия са много по-малко от артистите, а такива като него - въобще други няма!

Впрочем съдете сами, уважаеми читатели.

09_02_2018_teatar.jpg

Васил Христов Василев е роден на 19 август 1919 г. в с. Пороище. Предвид на това, че е работил от 1941 г. до 1944 г. като наемен шофьор, механик и локомотивен машинист /гастарбайтер /в тиловия транспорт на Вермахта на Германия, заради това, че брат му Марин Христов е избягал от страната и участва в Българската рота към НАТО в Западна Германия, че самият той е земеделец-опозиционер и собственик на над 200 декара земя /тоест, кулак/, бил изпратен в концлагера /трудово-възпитателно общежитие/ в с. Ножарево, Силистренско. Там се грижи и кара три камиона, а негов личен„товаро-разтоварач“ бил самият Стефан Савов, възстановител след „промените“ на Демократическата партия на Петко Каравелов и Александър Малинов, депутат в Седмото Велико народно събрание и председател на 36-ото Обикновено НС…

09_02_2018_hristo-antimovski-1.jpgОсвободен е през 1953 г. и започва работа в Заводски строежи - Разград и като шофьор при изграждането на Завода за антибиотици е награден с Народен орден на труда – бронзов… През 1954 г. закупеният на старо автобус „Опел-блиц“ на театъра ни, наричан галено от артистите „Старата госпожа“ и „Марийка“, трагично се разкапва и неговият шофьор - Сотир – Сотито, категорично вдига ръце от него и си подава оставката, за да не загине сам и да не убие артистите по пътищата на страната ни. Тогава лично Градският комитет на БКП, по предложение на директора на Заводски строежи - Петър Цонев /Черчевето/, възлага на „врага на народа“ партийно поръчение, той да поеме ремонта и управлението на возилото…

Следват подробности, но така или иначе „Марийка“ е поправена и служи вярно и предано на театъра ни до 1961 г., при това с допълнително направено от Васил Христов парно отопление, до момента, когато е изпратена за старо желязо във „Вторични суровини“, подобаващо оплакана от нейния шофьор, ръководството и артистите…

Спомените на г-н Христов са в обем на около 40 ръкописни страници от тетрадка голям формат и е невъзможно те да бъдат публикувани изцяло във вестника. Част от тях използвахме в подготвената за печат „Разградска театрална история – спомени, личности и събития“, която ще излезе от печат до месец или два в ИК „Полиграф“, сега предлагаме само откъси с благодарност към автора, тъй като неговият разказ се оказа изключително важен за истината от времето на „летящите театрални хора“…

09_02_2018_teatar_2.jpg„…След решението на ГК на БКП, директорът на театъра Димитър Пенев ме извика на 27 август 1954 г. да огледам основно и изцяло антикварния автобус и на другия ден да му докладвам, дали може да се пусне в движение, тъй като без своето возило театърът може да се окаже пред закриване - беше отминало времето на каруците и на ходенето по представления пеш по селата! … Гаражът беше на мястото, където сега е блокът, в който е Обредният дом – пред т.нар. „Академия“ или Клуба на дейците на културата. След огледа никак не бях възхитен, но де имах повече познания от другите шофьори, де имах „партийно поръчение“ и не ми се връщаше в Ножарево, та му казах на Пенев да се готви за черпене.

Само аз си знам колко безсънни нощи съм изкарал по „Марийка“, но няма никога да забравя, когато на 10 октомври 1954 г. поехме на гастрол към Кубрат - Тутракан - Исперих с пиесата „Щастие“ на Орлин Василев. Като премиална награда получих 100 лева при месечна заплата 450 лева.

Заварих от основателите на театъра артистите Недялко Матев, Николай Пецев, Сергей Бартенев и театърмайстора Минко Стоянов. През 1956 г. се завърна и остана до пенсионирането си Митко Минев, а след приключването на сезон 1954/55 Димитър Пенев ме извика пред Дирекционния съвет и заяви, че смята да разшири щата на техническия персонал с дърводелец и електротехник-осветител, но това зависело от състоянието на автобуса. Отговорих, че му давам живот още 5-6 години, но само ако аз се грижа за него и така през есента на 1955 г. Илия Андреев Генев, от с. Кривня, бе назначен за дърводелец, а Валентин Димитров Василев – за младши техник-осветител. Нека се знае, че те са първите заели тая длъжност в театъра. По този начин с мене, театър-майстора Минко Стоянов и леля Гинка Муртазова - гардеробиерка и реквизиторка, станахме пет човека технически персонал.

09_02_2018_teatar4.jpgВ началото на сезон 1955/56 съвсем неочаквано от Окръжния съвет за изкуство и култура в Русе ни изпратиха за нов директор Йордан Петров. Той постави своята пиеса „На границата“, чрез която и аз „стъпих“ на сцената. Играх ефрейтор-граничар от безименна застава, който лови титовски диверсанти и шпиони - тогава взаимоотношенията ни с Югославия бяха много обтегнати и дори за война се говореше…

През този сезон още един член от моето семейство се появи на сцената. В пиесата „Цигани“ синът ми Христо, ученик в четвърти клас на училище „Васил Левски” взе участие като сина на Алеко /бившия ни директор Димитър Пенев/ и Земфира /Ирина Абаджиева/. Тъй като имаше и реплики, беше включен в в турнето ни след 24 май: Търговище – Омуртаг – Жеравна – Градец – Коти – Върбица – Велики Преслав – Сунгурларе – Айтос – Карнобат – Созопол – Бургас – Поморие – Несебър – Каменар, Варненско – Провадия – Тервел - - Дулово и Исперих. Получаваше хонорар от един лев и петдесет стотинки, който му се изплащаше след всяко представление…

/Тука веднага вмъкваме факта, че въпросният наш приятел, колега от университета, в който влиза едва след като работи в Кремиковци, заради бащиното си минало, директор на училището в Побит камък и сътрудник на „Екип 7“ Христо Василев – Антимовски, който ни предостави настоящите спомени , никога не е споменавал, че е разградският Маколи Кълкин и никак не му личи да е забогатял от театралното си минало на първото дете-актьор на разградската сцена! Пък и никой до тоя момент не е знаел това...

И до тук спираме с фактите в спомените на неговия баща, с надеждата те да бъдат издадени самостоятелно в една малка книжица някога. Просто за допълване на някои неясноти от разградското ни театрално минало, като илюстрация на времето, а като чисто любопитен момент ще добавим следното…

„…Вкъщи имахме малък бакелитов радиоапарат „Ворошилов“, съветско производство, чрез който слушахме по „Свободна Европа“ какво става в Унгария през месеците октомври и ноември 1956 г.. Все още ги нямаше „Гласът на Америка“ и „Дойче веле“, а английското Би Би Си се чуваше едва от мощното „заглушаване“.

Двамата „белогвардейци“ - руснаците Константин Генкулов и Сергей Бартенев, се позавъртяха около мен и споделиха насаме, че искат да ми гостуват и да чуят как се развиват събитията в Унгария. Въпреки непрекъснатия заглушителен вой, все нещо подразбирахме!...

Режисьорът Константин Генкулов владееше немски език и с него често разговаряхме по „дойчевски“, който бях усвоил във Виена… Сергей Бартенев пък владееше френския като свой роден език и се шегуваше, че те с Костя са руснаци, но за да се разбират с него трябва да си говорят на руски! Български, обаче, така и не научи правилно и непрекъснато режисьорите си измисляха някакви драматургични оправдания в постановките, в които играеше. Нещо, което, обаче, не му прости по-късно младият директор Марин Георгиев и приключи пребиваването му в нашия театър… Тук ще разкажа една случка с Бартенката, колкото весела, толкова и тъжна!

В края на 60-те години на миналия век му разрешиха да посети Москва за пръв и последен път след бягството си от Русия през 1919 г. Поради напредналата си възраст пътува с влак. Слиза от спалния вагон с двата си „чемадана“, оставя ги в страни и се

навежда да целуне родната земя… Изправя се после, оглежда се и установява, че „чемаданите“ вече никакви ги няма! Като се върна, споделяше:

- Вася, бандитъй аставих в Матушката мая радная, аз от тях избягал, а те още живут в нея!

Много неща ми е разправял за своите преживявания и, според мен, не е вярно това, дето го е написал в Разградския държавен архив. Не беше дошъл в Разград заради бомбардировките над София!.... Просто след Девети новите български власти са задължени да изготвят пълна картотека на всеки руски белоемигрант. Въз основа на тях, всички, които са били в репресивните и разузнавателните органи и в щабовете на Бялата армия били отведени от руското НКВД в Съветска Русия. Бартенката бил „интелигентно разселен“ в Разград и настанен на квартира в турско семейство на „езиков и обществен“ филтър - колкото може по-малко контакти да има! Но шило в торба стои ли?...

Генкулов пък беше друг чешит! Роден е в Петербург. Баща му бил чиновник в някаква германска банка, а майка му била учителка в девически лицей. Учил във военно-морското училище, но се оказал болнав за него и под давление на майка си завършил театрална школа. През 20-те години на миналия век през Финландия и Швеция отива в Германия. Живее в Хамбург и Мюнхен. След идването на Хитлер на власт, като евреин му се налага да бяга от Германия и по покана на известен руски режисьор в София /не му помня името/ идва в България. От лятото на 1941 до есента на 1944 г. е изпратен от тогавашния Читалищен съюз във Вардарска Македония като негов емисар. След Девети е въдворен в Годеч и Луковит. При нас изкара два театрални сезона…“.

И дотук, уважаеми читатели! Въпреки желанието ни, се налага да приключим със спомените на Васил Христов. Дано поне до някъде да сме удовлетворили желанието му със самото им писане да бъде полезен някога на някого, който се интересува от тях! От наша страна направихме това, което ни е възможно в настоящия момент…

 

Подготвил за печат Дулинко ДУЛЕВ



* Васил Христов

* На турне с театъра през 1955 година в Никополско. Най-отгоре са Недялко Матев и Петър Муртазов. На капака на двигателя са Ирина Абаджиева и Йорданка Пехливанова. Клекнали: Любен Георгиев, Васил Христов, Йордан Петров /директор/, Нешо Караджински, Людмила Пенева, Александър Петров, Гинка Муртазова, Райко Колманов, Иванка и Петър Драганчеви.

* Христо Василев – Антимовски. Оказа се, че бившият учител и сътрудник на „Екип 7“ е разградският Маколи Кълкин, т.е. първото дете актьор на разградската сцена! Играе в пиесата „Цигани“ през сезон 1955/56 и след всяко представление взема хонорар от 1.50 лв.

* 1955 година, тримата първи щатни технически работници: Илия Андреев – дърводелец, Минко Стоянов – театър-майстор, Валентин Димитров – електротехник и осветител.

*12 декември 1955 година, на Дунава, при Сомовит. Легнали: Минко Стоянов, Сергей Бартенев, Йордан Петров, Васил Христов; прави: Петър и Иванка Драганчеви, Людмила Пенева, Гинка и Петър Муртазови, Недялко Матев, Ирина Абаджиева, Константин Генкулов.