Търсене

Начало История Григор Попов – златното перо на разградската додеветосептемврийска журналистика
Григор Попов – златното перо на разградската додеветосептемврийска журналистика
19 February 2018

Интересна тема е да се проследи писменото наследство на Григор Попов за тия 22 години, през които излиза „Разградско слово“. То е огромно и обхваща както статии и бележки, така и многобройни информации, а защо не вероятно и текстовете на някои от рекламите. Малка част от това богато дело е подписано „Гр.Попов“, „Гр.П.“ или „Разградско слово“. Дори нещо повече.


19_02_2018_grigor-2.jpgЕто какво пише активният сътрудник на вестника Венелин Иванов в сборника „За теб, мили роде“: „Опитен журналист, с дългогодишна практика, той наистина много ценеше сътрудниците си и умееше да работи с тях. Спомням си не един случай, когато му е била необходима например уводна или някаква друга статия по известен въпрос – той неколкократно преди това съвсем инцидентно започва разговор по този въпрос, нахвърля редица мисли, кара те да разсъждаваш по повдигнатия проблем и после изведнъж ти поставя задачата да напишеш статия по тази тема...“. Така че мисли на Григор Попов, „лицето“ му прозира и в редица статии, написани от негови сътрудници.

19_02_2018_redaktori.jpg19_02_2018_grigor_popov1.jpgКаква е тематиката на това огромно дело? Макар че в програмната статия „Нашите задачи“ в първия брой редакторът отбелязва, че ще ограничат своята дейност в рамките на чисто местни нужди, защото не е по силите им да разрешават големите световни проблеми, създадени от последните световни кризи, все пак има и изключения. И не би могло да бъде иначе. Така например вероятно на перото на Григор Попов принадлежи уводната статия „Стига безумия!“ в броя на вестника от 5 май 1925 г., посветена на атентата в църквата „Света Неделя“ в София. Ето редове от нея: „Днес всеки претендира да е борец за правда и мир в държавата, без да държи сметка, че идеалът чрез огън към мир и благоденствие е отрицание на идеал и че България не иска кръв – тя е наситена на безумни безредици. Тя иска ред и спокойствие и който успее да го даде по легален път, ще бъде най-добрият син на отечеството си.

19_02_2018_razgradsko-slovo1.jpgВреме е всеки да осъзнае това и вместо комплоти, кръв и насилия, се хармонизират отношенията между разните обществени слоеве, за да се постигне онова смирение, което ще роди мир и братска любов в тая страна, дето интересите не са тъй противоречиви, тъй изострени, както си представляват шепа умопомрачени безумци...“.

Уви, статията звучи чистосърдечно, но показва какъв идеалист е бил Григор Попов. Защото атентатът също поражда ответна реакция от много насилия и кръв. А възможно ли е било да се хармонизират отношенията между разните обществени слоеве в тогавашната ожесточена политическа действителност в България, за да се роди мир и братска любов?

19_02_2018_rz_center3.jpgОще във втория брой на „Разградско слово“ от 20 юни 1922 година може да се прочете показателната статия „Най-съществената днес проблема“. Неин автор вероятно също е Григор Попов. „След Освобождението - пише той, - в тоя шеметен, може да се каже, прогрес на българина – уви! - проникна и една отрицателна черта: забелязва се едно опорочаване, разслабване на морала; нравите почнаха да се развалят. Партизанството озлоби хората, убежденията загубиха здравата основа; мнението почна да се продава за пара. Безправност, своеволия и слободия; липса на авторитет; хула и гавра с най-ценното у човека; разврат и нецеломъдрие, присмех и разрушение на светото и възвишеното... - ето що почна да пропива всички основи на обществения, държавен и фамилен живот. Добрите качества на народния дух почнаха да се губят и нищо здраво и ценно да не се влага в младите души...“.

Наблюденията и изводите на автора са били точни за своето време. Може да се поспори обаче дали коренът на всички тия злини трябва да се цери само с едно средство – възпитанието на характера у децата. За всички тия промени в нравите са допринасяли и икономическите условия, и общественият живот. Все пак, силно е благородно звучи мнението на автора, че проблемът за човешкото благоденствие, мир, сговор и любов между всички хора ще се постигне не чрез огън и меч, а чрез бавна и системна работа над младежките души.

Когато говори за огън и меч, Григор Попов има предвид явно Първата световна война и войните изобщо. Защото войните по принцип превръщат в пепел установения ред и законност, в тях човекът е губел моралното си равновесие.

И една друга статия може би принадлежи на перото на Григор Попов - „Идеала на нашето време“ /2 юли 1927 г./. Ето квинтесенцията: „Новият идеал на нашето племе би трябвало, според нас, да се състои в това: да свърже в едно нравствено цяло всички свои синове; да развива и крепи у тях съзнанието за духовна принадлежност към българската народност; да буди у тях привързаност към роден език, родна вяра и родно минало, както и готовност да се жертват за народно благо; да създава у тях любов към свободата, както и решителност да братя и скъпят извоюваната с толкова жертви свобода; да се всажда мисълта, че само при свободна и цъфтяща родина би имало мир и сполука за всекиго поотделно; да се развива мисълта за близост към великото семейство на човечеството, като се култивира и пази чувството за народно достойнство и честолюбие, за да може да има място в съкровищницата на общочовешкия напредък и за плодовете на нашата морална и материална енергия“.

Позволих си да цитирах този голям откъс от статията, който и днес звучи съвременно. А трябва да се има предвид времето, през което са написани тези мъдри думи.

Значително място в писменото село на Григор Попов заемат материалите, посветени на местни проблеми. Какво ли няма тук – по-големи и по-малки публикации за избори и местни политически събития, сказки, гостувания на театри и много други.

Впрочем, още през 1905-1906 г. във вестник „Разградски новини“ той отпечатва няколко рецензии за театрални постановки, с дълбоко познаване на материята, за която пише, с хубав колоритен език.

Още в първия брой на „Разградско слово“ /13 юни 1922 г./ в рубриката „Новини и съобщения“ се поставя въпросът, че повелителна е нуждата да се гласува от общинския съвет субсидия за организиране на местен театър, за да може градът и в театрално отношение да заема онова място, което е имал някога. На 18 юли е поместена голямата статия „Театрални въпроси“, в която се проследява накратко развитието на театралното село в града и пак се поставя въпросът за местен театър. И в края на 1922 г. театърът е факт. На 3 февруари 1923 г. може да се прочете уводната „Общинския ни театър“. Подписана е „Гр.Попов“ и се подчертава, е театърът е на висотата си със своите артисти, които неуморно работят и увеличават неговото културно значение за гражданството. Макар че политическите пристрастия на редактора да не съвпадат с тези на кмета на града, той отбелязва, че театърът се е създал и съществува благодарение на инициативата и покровителството на градския кмет В.Димов. Но може би и с авторитета на професионалния актьор и на журналиста Григор Попов...

За всяка постановка на театъра е намерено място във вестника.

Хубава е статията „Интелигенцията в града ни“ /20 юни 1922 г./, подписана „Гр.Попов“. На някогашното минало, когато Разград със своята интелигенция е стоял начело на борбите срещу всички властнически произволи и в духовния живот на страната е заемал първо място, авторът противопоставя съвременността, когато е възведена в култ парата и материалното обезпечаване и не съществуват никакви духовни ценности, никакви културни нужди. „Днес „интелигенцията“ вместо да пръска светлина в нашето мрачно царство, тя пръска само лозята си с син камък, тя пръска парите си в игралните домове на града и губи времето си в клюки и празднословие“ - пише редакторът. За да завърши статията с констатацията „Времена на духовна нищета, дни на униние и падение“.

Може би краските са твърде сгъстени, но трябва да се има предвид, че авторът идва от София с нейния богат културен живот. А може би и спомените от миналото да не са му давали покой.

„Нашият град“ - тази неподписана уводна статия /4 юли 1922 г./ вероятно също е дело на редактора на вестника. „Рядко е, може би, град тъй занемарен и изоставен - се казва в нея... - Ние трябва да признаем, че ред години градските ни нужди са били оставени без внимание. Една системна и планомерна грижа, една добре обмислена програма и ясно начертан план за вътрешно обзавеждане е липсвало във всички поставени начело наши обществени дейци...“ След като изтъква, че гражданите сами трябва да се справят със своите нужди, се посочва, че най-главните нужди са хигиената на града и особено водата. Проблемът за водата трябвало да бъде поставен дори и пред въпроса за електрическото осветление, защото замърсяването на водите е коствало живота на много здрави и жизнеспособни граждани.

Хубава е уводната статия „Сфинкса“ /18 юли 1922 г./, вероятно също автор е Григор Попов. В публицистичен стил се посочва какви задачи стоят след изпитанията на войната на всички слоеве на народа - от бащата, майката, гражданина, обществения деец. Тежки задачи е сложил животът и пред управниците на града – състоянието на водата, на неканализираните и потънали в боклуци улици, да се разшири осветлението, да се построят училища, театрален салон, да се обърне внимание на скъпотията и т.н.

И редакторът продължава да пише за потребностите на града чрез по-големи и по-малки материали... Изобщо в първите години на излизането на „Разградско слово“ преди още редакторът да е създал това ядро от сътрудници, което има в по-късните години, голяма част от написаното принадлежи на него.

Интересна е уводната „Пред изборите“ /4 ноември 1930 г./, в която пред изборите за окръжни съветници в Русенски окръг се отбелязва какво е сторено в Разградска околия през управлението на Демократическия сговор. Санитарни и ветеринарни лечебници са били издигнати в града и селата, много средства са били вложени за развиване на шосейната мрежа и редица други придобивки, а като венец на всичко е започнало голямото дело за водоснабдяването на Делиормана.

Обръща се внимание чрез уводни статии на мизерията и безработицата в страната /„Трябва да се намери изход“/, на провинциалния печат и съюзния живот на журналистите, гостуването на театри в Разград и други. Всички те принадлежат на перото на Григор Попов.

Подобаващо внимание отделя Григор Попов и на общинските избори, защото от тях зависи състоянието на града. Уводни бележки като „Общинския избор“ /27 май 1931 г./, „Около предстоящите общински избори“ /17 януари 1932 г./, „Какво предстои на новоизбрааната общинска управа“ /17 март 1932 г./, „Какво очаква гражданството от общинския съвет“ /29 май 1932 г./, някои от тях подписани, дават представа за мнението на Григор Попов. Ето втората бележка, в нея той пише какво хора трябва да се изберат - „Нека единодушно поставим утре на предна линия хора с солидни характери, с инициатива, будни, културни, предвидливи граждани, и най-главното – неотклонни сторонници на творчески дела. Идейност, грижи за изнемогващите граждански добродетели и безкористно служене на обществени задачи – нека такива въжделения ни вдъхновяват в предстоящите борби“.

С голямо вълнение са написани статиите, посветени на смъртта на изтъкнати първенци в културния живот на България – актрисата Мара Тотева, писателите Йордан Йовков, Антон Страшимиров, Димитър Подвързачов, както и за смъртта на изтъкнати личности на Разград – Анание Явашов, Атанас Изворов, Георги Белчев, Анна Явашова и други. Това са предимно некролози. Не могат да се пропуснат спомените за Димчо Дебелянов и Димитър Подвързачов. Някои са подписани с името на редактора, други – с „Разградско слово“.

Това са само малка част от голямото по обем и по съдържание журналистическо дело на Григор Попов. По принцип журналистът няма друга власт освен властта на словото, на мисълта, на правдата. И тук е голямото място на Григор Попов в разградската додеветосептемврийска журналистика, това, че той е последния мохикан в нея. Написаното от него е огледало на тогавашния живот, поднесено с жив и точен език, с вглеждане и анализ на проблемите, с вълнение и усет. Не трябва да се пропуска и това, че Григор Попов е влияел не само чрез словото си, а чрез личността си. Той е бил организатор на редица културни прояви, той не се страхува да преподаде уроци по нравственост на действията и писанията на някои известни личности на Разград.

Може би най-затрогващата му творба е статията „Духовна безпомощност“ /31 май 1923 г./. Авторът изтъква, че на почит са ония, които са съумели да се „наредят“, да се обзаведат, да облекат в нови и разкошни дрехи дрипавите си и кални души. А обществениците, борците за социална правда, хората на изкуството и културата – за тях като че ли няма място под слънцето. „Печално време на духовна безпомощност!“ - пише Григор Попов. Статията завършва със зова: „Към творците, към вдъхновените борци за просвета и възраждане, към велики изнемогващи в купнежа си за светли дни и красота в живота, - аз отправям моя съкровен повик: „Горе главите! И неща всички охолници, всички благоденствующи нещастници, бъдат озарени от светлината, която вие ще хвърлите върху тях, за да прогледнат и видят, че в големите усилия на човечеството за проясняване живота, вие сте фаровете, които осветяват тъмните пътища на човека“.

Едва ли „охолниците“ ще бъдат озарени от светлината, но колко красиво и човешки извисено звучи тоя зов. И в някои моменти от статията – и съвременно.

Дори само тези статии, малка част от писменото дело на Григор Попов, дават ярка представа за златното му перо, аналитичната му мисъл и благородното му сърце. И съвсем закономерно той се явява върхът на авторите сред личностите, издавали вестници в Разград преди 9 септември 1944 г. Създател на едно журналистическо дело, което е пораждало и читателска любов. Иначе то не би продължило цели 22 години. Като никой друг вестник в Разград по онова време. И като съвсем малко провинциални седмични вестници в България.


Божидарка ЗЛАТАРЕВА


П.П. Рекордът по дълголетие на издавания от Григор Попов вестник „Разградско слово“ бе надминат едва през 2015 година от „Екип 7“, който излиза вече 26 години.

 

* Григор Попов /най-вдясно/ сред колеги - редактори на вестници в страната, по време на конгрес на журналистите


* Тук, в градинката до Здравната каса, срещу изгорелия ресторант „Замъка“ е била сградата, в която се е помещавала редакцията на „Разградско слово“