Търсене

Начало История Тодоровден преди 85 години от спомените на един исперихчанин
Тодоровден преди 85 години от спомените на един исперихчанин
23 February 2018

Преди години, когато бе жив баща ми, обичаше да си припомня за един хубав празник – Тодоровден, който православните християни ще отбележат утре. Това е денят, в който Свети Тодор възкачвал коня си и се отправял към селенията божии да измоли лятото. Веднъж взех лист и химикал в ръка и записах неговия неподправен разказ за хубавата традиция и неговото незабравимо участие в надпрепускане с коне. Тогава баща ми Никола Атанасов е бил само на осем години. Ето и спомените му, както ги записах преди години.


23_02_2018__2.jpgОсвен с тържествата на имениците, семейните, с родствениците и познатите, Тодоровден съм запомнил и с конните надбягвания /кушиите/. Като малък имах едно младо сиво конче, с което бяхме големи приятели. Грижех се за него и той ми беше верен другар. Когато се въртях около него и го почиствах, се държеше гальовно. Научи се да взема с уста калпака ми от земята, вдигаше си главата високо и трябваше да подскоча, за да го взема обратно. Излизахме край селото, където имаше поляна между селата Драгомъж и Малък поровец. Тук ни беше хиподрумът за тренировки. Тогава в моето село Малък поровец се провеждаха оспорвани състезания между местните любители на надбягванията. Участваше и прочутата Свещарска музика, която внасяше определен колорит на Тодоровден.

В селото ни имаше животновъдно сдружение, ръководено от дядо Александър Андреев. Такива сдружения имаше и в Хърсово и Завет. В някои села се отглеждаха състезателни коне, за които се полагаха добри грижи. Казваха им юруци. На Тодоровден излизахме малчуганите от по няколко домове. Ние с моите братя бяхме три момчета. Панчеви - също три, от дома на Велико Леков, който по-късно стана известен животновъден бригадир, бяха двама, дядо Маноловите – двама, Петър Станев, Христо Марчев...много момчетии.

23_02_2018__3.jpg

23_02_2018__1.jpgСилно бях впечатлен от Тодоровското конно надбягване през 1933 година, когато се включих с моя любим кон. Той, като видя такава публика, музиката, която гърмеше, много военни от пограничната застава, сякаш получи криле. Не знам дали беше някаква уплаха. Спуснахме се с него до края на Голям поровец, за Малък поровец, край шосето. В края на гората пред Малък поровец беше финалът. Пълно бе с гости. Още на старта моят любимец взе бързо преднина, а борбата беше оспорвана. Имаше участници и жокеи, които бяха служили в кавалерията и бяха опитни, като Стоян Александров, Гено Иванов, Гено Станев и др. Така се бях свил зад буйната грива на моя кон, така се бях залепил за него, че отдалеч като видели коня, помислили, че няма ездач. Доста се разтревожили хората. А баща ми, който имаше астраганен добруджански калпак, го тупнал на шосето разтревожен: „Язък ми за момчето!“... Един от офицер, изглежда имал набито око, отрязал категорично: „Не се безпокойте. Конят е с ездач!“.

На финала пристигнах с голяма преднина, поет веднага от щастливите мои приятели, малчугани от махалата. Като победител ми дадоха за награда едно седло. Връчиха ми и знаме. Музиката вървеше начело, а след нея аз на кончето. Неописуема бе радостта ми. Така влязохме триумфално в селото.


Спомените записа Ангел НИКОЛОВ


Никола Атанасов, години по-късно, със съпругата си и внучката...

Снимка: личен архив


И до ден-днешен най-атрактивните кушии стават в Исперихско.

Снимка: Мехмед АЗИЗ