Търсене

Начало История Кой, кога и как ни „освободи“ и иска да ни владее и сега?
Кой, кога и как ни „освободи“ и иска да ни владее и сега?
14 March 2018

Преди повече от век Стоян Михайловски възкликва: „Наистина само заспали народи имат нужда от будители“. А поводът за това му изказване е, че българите са освободени, но не и свободни. „Вие хубаво ни освободихте от турците, но от вас кой ще ни освободи?“ добавя към тези му думи Екзарх Антим Първи. От Турция, от Русия. След 140 години от прословутата „освободителна“ за българите руско-турска война аз с пълна сила съм съгласен с това му становище.


14_03_2018_svoboda_2.jpgПриемам го като напълно точно особено след като при посещението си у нас руският патриарх Кирил си позволи назидателно да размахва пръст на българските институции, а след това в руските медии се изля, и продължава да се лее, порой от обиди към българския народ и неговите ръководители. В 40-минутно предаване на телевизия „Россия 1“, посветено на „българската неблагодарност“ например българите и техните управници бяха наричани „дегенерати“, нарекоха президента ни „продажник“ и „човек в кавички“, а най-голямата глупост, която чухме, бе, че Тодор Живков бил единственият български патриот, защото бил...приятел на Съветския съюз.

Списъкът с цитатите за руското „приятелство“ може да бъде продължен с десетки имена на най-изтъкнати български дейци, учени, публицисти от най-новата, а и от по-старата ни история. Яворов, Славейков, даже и дядо Вазов в по-късните си години...


И какво от това? „Керванът си върви, кучетата нека си лаят“ - с ирония се подсмихват русофилите и продължават с нова сила (и с нови рубли!) да възраждат митове.

В един великолепен анализ доц. Момчил Дойчев още преди няколко години изведе някои основни постулата в новата българска митология. Особено в светлината на подновения дебат между т. нар. „русофили“ и „русофоби“, както и в светлината на дългата му предистория. Възраждането на този анахронизъм днес отново нажежава страстите български, които дори и Европредседателството не можа да тушират.

Струва ми се, че „русофилите“ залагат на емоцията, а „русофобите“ – на рационалния избор. Просто защото всички т.нар. русофоби са били русофили!

14_03_2018_svoboda_3.jpg

А ако не става дума за емоции, а за рационален избор, очевидно "русофилите" оценяват положително намесата на Русия в българската история, докато "русофобите" я оценяват негативно. Но ако "русофилите" оценяват положително ролята на руската държава към България, дали те я оценяват положително и спрямо руския народ? И дали това не ги превръща в истински русофоби именно по отношение на вековно потиснатия от самовластието руски народ? Обратно – не са ли всъщност набедените от "русофилите" за "русофоби" истински русофили, защото те смятат, че и руският народ трябва да живее като останалите европейски народи – не в нищета, а в условия на свобода и демокрация? Въпросът кой инициира възраждането на този анахроничен исторически сблъсък, също не е без значение. Не е ли това опит за подмяна на необходимия, същностния дебат за радикална проевропейска и цивилизационна промяна на България с теми от миналото, които да използват ирационалните обич и омраза, внедрени в примитивното масово съзнание? Не целят ли възобновилите този натрапен дебат именно дестабилизация на България и отклонение от евроатлантическия й път, който в края на краищата да я превърне най-сетне в нормална европейска страна? И не е ли това нова форма на „хибридна война“ водена от Кремъл?

След преврата от 1989 г. се правят многобройни опити за преодоляване на тези фалшификации в научни публикации и медиите, но не и учебниците по "История". Там тази промяна среща и досега огромна съпротива най-вече от облагодетелстваните от тоталитарния режим преподаватели. Само преди дни станахме свидетели на нова недомислица в съставянето на новите образователни програми по българска история. Опитите за възстановяване на историческата истина не срещат необходимата подкрепа и от извън научните среди, както това стана във всички посткомунистически страни, дори в най-изостаналите от тях като Румъния и Албания. Например в съседна Румъния комунистическите престъпления се изучават в училище, а съветската окупация се определя като окупация , а не като "освобождение". А какво да кажем за ония промити мозъци на високи научни пиедестали, които със зъби и нокти, с пяна на устата, защитават налаганите от самите тях отпреди десетилетия фалшификации в историята ни? Чета из тези дни интервю-разговор с мастит професор на страниците на уважаван столичен всекидневник. Какви вопли и стенания, проклятия и изсипан огън и жупел срещу ония, които аргументирано, с факти, документи и научен анализ доказват, че не може да се говори за „турско робство“, за развенчаване на различните митове и легенди за дейците от нашето национално-освободително движение, че войната 1877-78 г. не е „освободителна“ и че нашият принос е съвсем мижав. И забележете: с апломб и нимб почти на светец от елитарното котило на научни преподаватели, възкачили се на небесния Олимп още отпреди 1989 г.

Сигурно самият аз в десетки публикации и научни изяви на редица форуми съзнателно и в противовес на декларираните определения избягвам да цитирам/пиша „освободителна” руско-турска война от 1877-1878 г. И няма да се уморя да го повтарям, да доказвам с нови и нови факти, че „освободителният мит“ се основава на елементарната представа, че е възможно някой друг да ни освободи, без сами да сме ДОРАСЛИ за свободата си.

14_03_2018_svoboda_1.jpg

Защото и аз преди години бях убеден „русофил“, още повече, че и наполовина съм с руско произхождение. До оня момент, когато „надскочих“ налаганите ми ограничения и свободно се запознах с действителните факти и документи, когато сивите гънки в главата ми, колкото и да са те, се размърдаха и започнаха повече да мислят и да разсъждават!

Този мит обилно се подхранва повече два века, дори и с инфантилните опити за доказване на българското участие в прословутата война. Негова опора е помощният мит за "освободителните мисии" на Русия на Балканите и в частност по отношение на България. Този мит, дълбоко вкоренен в нашето съзнание, се крепи на няколко фактора: мощна, многовековна, силно манипулативна и дезинформираща руска пропаганда; непознаването, незаинтересоваността, даже отвращението на българина да опознае и извлича поуки от родната си история, от историческите факти и събития на миналото си, да ги анализира трезво, а не най-вече край масата в кръчмата; и да скачат, и да подскачат и русофили, и монархисти, именно руската пропагандна машина създаде мита за Царя, за Батюшката Освободител, тръгнал лично да участва и/или поне да присъства на театъра на бойните действия отвъд Дунава, за победата на християнството над исляма. И цялата тогавашна, че и днешна пропагандна машина услужливо мълчи, че блянът на руския самодържец Александър II са проливите и Константинопол/Цариград.

Тези митове и Иван Хаджийски, и М. Дойчев и редица други утвърдени и ерудирани учени и социални психолози от минало и сегашно време, ги разнищиха и публично развенчаха, че се

основават на българския комплекс за малоценност - дълбоко насаден в българското историческо съзнание от липсата на познание.

А на приятелите социалисти май трябва да се напомнят точните определения на Димитър Благоев, колко пагубно е русофилското суеверие, че комплексите за малоценност не възникват само и единствено от националните погроми и при завладяването ни от османците, нито при националните катастрофи през ХХ век. В резултат на недалновидна политика, на тогавашни патрЕотарски илюзии и митове настъпват националните погроми през 1913 г. и 1919 г. Битката за освобождение на националното етническо пространство завършва с провал. А през 1944 г. настъпва краят на независимата българска държава със съветската окупация и окончателния отказ от бленуваното национално обединение.

Това поражда не само дълбока покруса, но и силни негативни комплекси, чийто отзвук чуваме и до днес. Нeслучайно духът на отрицанието е основна българска народопсихологична характеристика.

Но…по „пилатовски“ управляващите комунисти/социалисти след преврата от 1989 г. създадоха друг един мит, целящ да хвърли прах в очите на хората, че видите ли,

няма „освобождение“ през 1878 г., а се възстановява българската държавност!

И на най-закъсалия ученик в прогимназиите вече е ясно, че юридически България се възстановява като държава на 13 юли 1878 г. с подписването на Берлинския договор. Което далеч не означава пълноправно освобождение, пълна независимост, възстановяване на суверенитета върху всички български земи, признати с референдума за учредяване на Българска екзархия и с решенията на Цариградската посланическа конференция. Интересите на империите по това време, на всички без изключение /включително и на руския!/, е да не се създаде голяма независима държава на Балканите.

Нека си тук да направя един малък исторически екскурс, да припомня първото ни съприкосновение с руската „почтеност“ и с руското „доброжелателство“? Кога, как и по какъв начин се озовава в земите ни киевският княз Светослав и как се възползва от молбата на българите за помощ?! В светлината на новооткритите по-нови факти и изследвания, обаче се оказва, че това всъщност е борба за българското наследство. Между династическите бракове и реализацията на такъв с дъщерята на низвергнатия първороден син на цар Борис I Покръстител - княз Владимир Расате изпраща в степите на Киевска Рус дъщеря му Елена за съпруга на Игор. Така от ранните средни векове започват руските домогвания към българските територии, към българската държавност. По късно и кумани, и татари, и най-накрая и турците се възползват от нашето блюдолизничество. Е, разбира се не съвсем безкористно, само за окупация на земите ни, къде за десетилетия, къде за векове. Добре, че все пак сме си запазили името „българи“, а то кой откъдето сварил си е хвърлял семето и днес се чудим, какво е останало у нас българско, славянско, ако щете дори тракийско. И в безпросветната тъма се пръква един монах, който на лоена свещица и с отслабнали очи започва да чете древните ръкописи, започва да сее семето за възраждане на българската душевност, за род и величие. В това отношение трябва да им припомня думите му „О, неразумний юроде, поради що се срамиш да се наречеш българин?“. Да добавя ли и думите на велия поет и писател, но и велик манипулатор дядо Вазов: „Чети, чети, то сляпото окато прави“!!!

Поради тези причини се ограничавам в тълкуването на казуса „освободителна война“ и „освобождение на България“ и/или „окупация“ в следствие на руско-турската война от 1877-1878 г. с определени хронологични граници, 1875-1879 г., като използвам исторически реминисценции за по-стари или по-нови периоди от нашата история. Не претендирам тук за пълноценна научна обосновка по темата, но от друга страна гарантирам за истинността на изложените факти от исторически аспект. Защото абсолютно споделям една от аксиомите на марксизма, без политическите му „изкривявания“ на ленинизма и постсъветския комунизъм: „Първият дълг на изследователя е да се стреми към истината - без да се оглежда нито надясно, нито наляво“. Думите са на Карл Маркс!

За какво възстановяване на българската държавност трябва да се говори след подписването на 3 март 1878 г. на Сан-Стефански мирен договор? Нека припомня на знаещите, но забравилите истината – това е прелиминарен, т.е. предварителен договор, споразумение, протокол, фактическо временно примирие, което цели турските войски да се изтеглят без бой и тези територии да бъдат изтъргувани на истинските мирни преговори през юли в Берлин. Никой окончателен мирен договор не може да даде на победителката повече земи, отколкото тя е окупирала по време на войната. Това е закон, който не може да бъде отменен по никакъв начин.

При това положение, особено когато не са окупирани, или „освободени“ Македония и Беломорието, както и почти цяла Североизточна България, не може да се очаква новото българско княжество да е разположено в българските етнически граници. Впрочем тайните предварителни договорки на Русия с Австро-Унгария и Великобритания изключват това предварително.

Разпространеният от русофилско-комунистическата пропаганда мит, че Западните сили са вечни „врагове на България“, защото са предотвратили създаването на велика Сан-Стефанска България, и до днес участва в хибридната война против опитите ни да създадем европейска, свободна и независима България. Защото създадената Сан-Стефанска България далеч още не е свободна и независима държава, а е васално княжество, което трябва да остане под контрола на Русия, докато тя прецени, че положението „се е стабилизирало“. В тайните руски документи тази България се обозначава като "Балканска област" и „отвъд дунавска територия". Там действа и е настанен ОКУПАЦИОНЕН корпус с отпуснати огромни суми, които по-късно са най-вулгарно изсмукани, възстановени от младото Княжество и от победена Турция.

България, определена с договорката от Сан-Стефано, не е целокупна историческа България. Русия отнема от българската плът земи в Северна Добруджа, които по-късно буквално „изтъргува“ с Румъния за румънска Бесарабия. Нишко и долината на Българска Морава са предадени на Сърбия, същата тази Сърбия, която окупира и български територии чак до Драгоман и Трън, както и Кула на северозапад. Част от тях, тези в Цариброд, Трън и Кула, се връщат на България в резултат именно на Берлинския конгрес. И тук, без да правя реверанс, следва да се отбележи, че благодарение на Великобритания и Бисмаркова Германия, останалите под турска окупация Варна и части от Североизточна България най-после са предадени на Княжеството.

Признатата от всички Велики сили още на конференцията в Цариград естествена и разумна българска етническо-конфесионална граница на Екзархията (наистина без Беломорието, в което българите са конфесионално разделени на патриаршисти, екзархисти и мюсюлмани!), но за сметка на това с цяла Добруджа и с целия Нишки санджак - е в интерес на българските национални интереси. Присъединяването на Беломорието и Македония е въпрос на време и на политическа воля. Докато Сан-Стефанска България е в очертаните граници с оглед на руските геополитически интереси.

С всичките си противоречащи на българските интереси клаузи Берлинският договор предполага едно уравновесяване между тоталното влияние на Русия върху българското княжество и интересите на възпиращите го европейски велики сили. Разглеждане в този аспект на ролята на Русия в българската нова и най-нова история е или фалшифицирана, или най-малкото изопачено представена.

Т. нар. „българско освобождение“, постигнато в резултат на руска експанзия към топлите морета, ни донася много повече отрицателни, отколкото положителни последици. Това произтича от факта, че руският фактор се проявява най-вече като военно-окупационен, диктаторско-политически и духовно-догматически. Да не говорим за днешната му енергийно-икономическо-политическа роля.

За съжаление, днес Русия на Путин влияе не пряко върху България, а с помощта на своите агенти на влияние – българи на руска служба, които предават родината си. Такива са не само индивидуални предатели, но цели партии и обществени организации. Против България работят и над 100 проруски/антидемократични сайта, няколко "национални" телевизии и почти цялата печатна преса. Кой, къде и как, гласно или под сурдинка играе, пее и свири по руската свирка. ПатрЕотарските политически недомислия са „цветче от синчец“ спрямо рафинираната проруска политика, осъществявана от партийните мастодонти.

Кьорави ли сме, че не виждаме действията на онези, които ни натрапват ново разделение по оста „русофили-русофоби“? Желанието им за не европейско бъдеще на България, за завръщането ни в блатото на авторитаризма и ликвидирането ни в крайна сметка като самостоятелна държава.

Оспорването на свободата на избора и демокрацията от организирани уж на "русофилска основа" сили цели връщането ни в кошарата на нищетата и диктатурата.

Освобождението не е еднократен акт, а процес, който продължава десетилетия. Всъщност ние като народ сме изстрадали свободата си достатъчно много сами. И сме направи нещо немаловажно за своето освобождение и то съвсем не само със скромното участие на няколкото хиляди опълченци. Пътят ни към Освобождението е дълъг и труден и минава през борбите за създаване на независима българска църква, през Априлско въстание, решенията на Цариградската конференция, участието в Руско-турската война, Съединението и Сръбско-българската война, обявяването на българската независимост, Балканската и Междусъюзническата война, Първата и Втората световна война, та до днес.

Многобройните гласове в последно време, които призовават аргументирано да се промени датата и поводът за честването на националния ни празник на 3 март – нещо, което само разделя нацията, остават като гласове в пустиня. Високомерното мълчание на управляващата ни политическа русофилска камарила е не просто възмутителна! Такова подминаване и мълчание граничи с национално предателство. Пък и особено на фона, когато знайни и незнайни политиканстващи елементи започват да поднасят поздравленията си към „народните маси“. Но пак сами сме си виновни, никой от тях няма да допусне „подмяна на народната воля“, т.е. на избирателите си ужким. Или не са склонни, уж в името на България, поне лицемерно да възроптаят срещу последната най-пряка и безогледна руска намеса във вътрешните ни дела, в отношенията ни спрямо Европа.

Ще осъзнаем ли заплахата над общото ни европейско бъдеще? Или с вековното си стадно чувство ще се оставим на малоумни „пастири“ седнали под стадно-краварски картини да ни водят и арогантно да ни наставляват? Няма ли най-после да преодолеем стадните си инстинкти и комплекси и ясно, ако щете с гръм и трясък, да заявим че сме БЪЛГАРИ, че сме хора БЪЛГАРОФИЛИ, милеещи за държавата, за Родината и страната си?


Красимир Г. КЪНЧЕВ

 

* В ефира на телевизия „Россия 1” журналистът Владимир Соловьов и гостите му отправят обидни квалификации към наши политици и към президента на България

 

* Популярна картина от заседанията на Берлинския конгрес 1878 г.

* Хумористична военна карта на Европа в навечерието на войната 1877 г. Руският октопод разкъсва Турция и обвива с пипалата си Балканите. (Serio-comic war map for 1877. Anti-Russian cartoon depicting Russia as a vicious octopus) от Националната библиотека на Австралия.