Търсене

Начало Интервю Писателят и краеведът Димитър ПЕТРОВ: Няма бъдеще без минало
Писателят и краеведът Димитър ПЕТРОВ: Няма бъдеще без минало
13 April 2018

Кръжочниците от Клуб „Слово“ се срещнахме с Димитър Петров – краевед, писател и поет.

Димитър Петров извършва дългогодишна изследователска и събирателска краеведска, научно-творческа и литературна дейности, има авторски издания и публикации в периодичния печат.


13_04_2018_dimitar-petrov_3.jpgНосител на наградата на името на видния разградски възрожденец Никола Икономов и е член на Съюза на българските писатели. За творчеството си е получавал престижни отличия, сред които трета награда за поезия от Национален литературен конкурс „Поетични хоризонти на българката“ – Разград 2007 и специална награда в конкурса „Горчиво вино“ 2017. Петров е носител на специална награда за най-добро стихотворение от Международен поетичен конкурс „Мелнишки вечери на поезията“ – 2010.

В момента работи като специалист „Връзки с обществеността“ на Регионална библиотека „Проф. Боян Пенев“ в Разград, където го срещнах за първи път и ме завладя със сладкодумието си.


Господин Петров, какъв искахте да станете като малък?

Исках да стана археолог. Днес искрено завиждам на Галена Радославова и Георги Дзанев от Регионалния исторически музей в Разград. Участвах в ученически кръжок по история и археология и често ходехме на разкопките на древния Абритус. По него време, когато бях малък, можех да се вмъкна в подземните входове под колонната зала и да се движа донякъде по тайните коридори.

13_04_2018_petrov.jpg

В семейството Ви има ли писатели?

Да. Това са братовчедите на майка ми. Кирил Гончев е работил във Военна редакция на Българско национално радио и в Издателство „Народна младеж“. Носител на Националната литературна награда за лирика „Иван Пейчев“ – 2009. Автор е на редица стихосбирки и сутрешни предавания за деца по националното радио.

Другият ми братовчед е Тошо Тошев, който е български журналист, писател и издател. Близо 20 години е главен редактор на ежедневния вестник „Труд“.


Спомняте ли си първата си творба?

Пишех детски стихчета още в първи клас. Писах за измръзналото врабче в голямата зима… По него време зимите бяха с доста дебели снегове, даже имаше и червен сняг. Но това не е чудо, а ветровете от Сахара са се влели в северните студове и западните влажни циклони и така се е получил червен цвят от песъчинките.


Имахте ли хоби?

Събирах камъчета с различни форми, имах и вкаменелости. Бях си направил големи колекции от хербарии на растения и насекоми. Освен това се занимавах с ориентиране. Сега събирам снимки на различни животни и природни картини, които съм правил през годините. На най-вече събирам интересни разкази на хора от различни поколения и народности.


Разкажете ни интересна случка от Вашето детство...

Отивам на национално състезание в Алфатар, с един приятел започнахме да тичаме и се изгубихме. Вървяхме, плакахме и стигнахме до границите с Румъния. Минахме границата, а тогава това беше недопустимо, защото режимът беше много по-строг от сега. Чухме гласове на румънски и се върнахме набързо. На другия ден чухме трактора и тръгнахме към него. Какво да видим! Много пчели накацали на коритото на чешмата. Отидохме да пием. Трактористът ни накара да отидем на шосето, където минават автобуси и коли. Качихме се на един микробус, който ни закара до Алфатар. Слизаме от микробуса и насреща нашият треньор Марин Йорданов. Ние се страхуваме да не ядем бой, но той ни успокоява и започна да ни прегръща. Разбрахме, че предния ден са прекратили състезанието. Отидохме в

ресторанта в Алфатар, а ние – надули сме се от пчелите. Другите ни викат: Китайци ли сте, какви сте? Яжте, яжте! И като се нахранихме, не ни се размина: ядохме бой. Водиха ни на доктор и ни биха инжекции, заради ухапванията от пчели. Та, цялото национално състезание се провали заради нас. А ние брахме страх, пчели ни хапаха и накрая един бой изядохме.


Сега отговаряте за връзките с обществеността на Регионална библиотека „Проф. Боян Пенев“. Какво Ви носят срещите с писатели и поети?

Срещам се със себеподобни. Както футболните фенове се събират, така и ние. Поетите, писателите и художниците са интересни хора с различни съдби. Всеки има свое устройство за творчество. Свое светоусещане. Правим обмен на мисли и идеи, на пресичане на поетични и художествени измерения. Представяме свои книги пред обществеността.


Като краевед какво научихте за родния край?

За родния край винаги може да се научава нещо ново. Всеки човек, роден тук или живял повечето години тук, носи родния край в себе си, в душата и сърцето си. Затова винаги има нещо ново, което не знаем. А историята назад е пълна с неизследвани полета. Няма бъдеще без минало. Затова миналото трябва да се записва като история и спомени. Това е културното наследство на родния край. Изследването на личности, родове, истории на села и събития, е много важно за нас, за да оцелеем като късче от България и като българи. Това е паметта на Лудогорието. Хората си отиват, но написаното остава.


Разкажете интересни истории от краеведските изследвания!

Ще ви разкажа историите за козела Сашо и за Христо Лисичков. Попаднах на тях, когато писах книга за село Островче. Заради козела Сашо е построено ново кметство, защото той влязъл през прозореца и изял печата и документите. Това накарало хората от селото да напишат писмо до Министерски съвет в София и да поискат по-висока сграда за кметство. И най-интересното е, че им отпуснали пари. Днес, в същата сграда, а тя е построена през 1938 година, се намира все още кметството.

А Христо Лисичков бил музикант, танцьор и изявена творческа личност, сиреч артист. Той се дегизирал като момиче и спечелил във Варна на Народния селскостопански събор през 1937 година първо място за надпяване на моми. Първенците били поканени на масата на кмета и министрите. Като видели как надига чашите с мастика наградената мома, домакините се усъмнили и разкрили тайната. Смъкнали русата перука и пред тях се оказал остриган мъж с напудрени начервени бузи, облечен в дълга рокля народна носия.


Какво Ви вдъхновява?

Красотата на родината и красотата на хората, но вътрешната им, душевна красота.


Разкажете ни за Русия!

За Русия може да се говори с дни. Но аз работих в Северен Кавказ, където климатът е като нашия. Там са живели старите българи по времето на хан Кубрат. Пребродих Велика Стара България. Все още стоят руините на древните градове Беленджер, Семендер, Саркел и Фанагория, свързвани с българите. Кавказ е пълен с тайни. Една от тях е, че Ноевият ковчег се е спрял на планината Арарат след потопа. Тук е била Колхида със златното руно, Медея и Язон. Тук е бил прикован на скала Прометей от сина на Зевс Хефес, после идва Херкулес и го освобождава. На тази територия живеят 123 народности. Като се започне от асирийци, стари гърци, колхи, абазини, язди, авари, адгейци, ногайци, балкарци, табасарани, тати, талаши, хазари, евреи, руснаци-казаци, аси или осетини и много други. Често ходех на гости на балкарците. Казваха ми, че са потомци на Батбаян, най-големия син на Кубрат. Освен различни народи има и неизчерпаеми природни ресурси. Работих в редица градове на Северен Кавказ. Край град Пятигорск е убит Михаил Лермонтов в дуел. Лев Николаевич Толстой е посетил градовете Пятигорск, Кисловодск, Ессентуки, Железноводск. Тук започва творчеството си. Аз бях точно там по неговите стъпки.

В един определен период работих в подземен град. В Русия има подземни градове, в които могат да се скрият много хора по време на ядрена война и да останат под земята няколко години. Там има улици, кинозали, библиотеки, столови, учебни кабинети, жилища. Самоснабдени са с вода от подземни реки и с достатъчно хранителни запаси. Електрифицирани са с малки локални ядрени централи и могат да се самозахранват няколко години. Има пречиствателни съоръжения за вода и въздух. В пясъчниците на Северен Кавказ – територия между Черно и Каспийско море, заградена от Кавказкия хребет на юг, са намерени множество непокътнати скелети на мамути, мастодонти и други динозаври. По време на Втората световна война в Кавказ са идвали експедиции на нацисти, за да търсят тайни. Намерени са черепи на същества, наподобяващи по наша представа на извънземни. Хванати са в планините няколко снежни човеци, но това се пази в тайна. Там се раждат много екстрасенси, ясновидци и лечители, което се дължи на съхранените стари традиции от преди 2-3 хиляди години в някои малки народи.


Кои са Вашите любими творби?

„Българи от старо време“, „Под игото“ и „Чичовци“. Разказите на Йовков, на Елин Пелин и на Чудомир. Стиховете на Атанас Далчев, Иван Пейчев, Христо Фотев.


Какво искате да кажете накрая? Или да пожелаете нещо?

Искам да пожелая на всички подрастващи поколения да търсят в себе си най-доброто като хора и като творци. Да си останат искрени и честни към родния край и към хората, с които живеят. Да съхраняват паметта на историята и културата ни, за да пребъдем като българи в бъдещето.


Николай Симеонов, клуб „Слово“ към ЦПЛР-ЦУТНТ