Търсене

Начало История Разградските оръжейни следи и афери през годините до Съединението
Разградските оръжейни следи и афери през годините до Съединението
23 April 2018

Скорошното отбелязване на 3-ти март и съпътстващите го събития и прояви, меко казано, „разбуни“ духовете и отново поляризира както българското, така и руското общество. Ще оставя (поне засега) руската помия, която се изля за „българската неблагодарност“. Тук ще обърна внимание на ония факти, от документирани свидетелства, които ни показват как, колко и с какво Русия се стреми да запази завоеванието си и резултатите, постигнати в резултат на войната срещу Турция от 1877-1878 г.


krasimir_kancev.jpgЕдно обгрижване, продължаващо и даващо резонанс доста години след т. нар. „освобождение, та чак до Съединението на Княжеството с Източна Румелия през 1885 г. Обгрижване със силен метален, оръжеен привкус, съпроводено с дрънкане на оръжие и звонкови наполеони, с афери и скандали, които се разиграват и в Разград.

Познайвайки все пак нещо по историята на руско-турските войни и по историята на руско-българските взаимоотношения, при написването на този материал тръгнах с потърсване на оригинални документи, публикувани, разбира се, които да хвърлят по-обилна светлина на разглежданата проблематика. И изненадите не закъсняха.

Известно е, че с подписването на временното примирие в Адрианопол (Одрин) на 19/31 януари 1878 г. се слага началото на края на войната. Последвано с прелиминарния мир в Сан Стефано, завършено (почти) с Берлинския трактат. Преравяйки цялата литература, която притежавам, почти всички достъпни електронни ресурси (български, руски, чужди), констатирах, че НИКЪДЕ не е цитиран пълният текст на това първо примирие.

23_04_2018_orajie-1.jpg

Нито дума, нито ред, нито точка или клауза! Обясненията, които потърсих за това положение на нещата, скоро разсеяха съмненията. Защото в неговите клаузи е заровена мината, която взривява и обезсмисля победните резултати от войната. Затова и русите го крият до ден-днешен, не обнародват пълния му текст. Условията за турската страна са леки, но погледнато за света, те са твърде тежки с последствията си. По една теория на абсурда, за Турция това примирие е дори изгодно. Удовлетворявайки руските претенции, колкото и те да са огромни, става пределно ясно, че Европа ще се намеси и няма да допусне тоталното разграбване на османското наследство само от една държава - Русия. Нито Великобритания, нито Франция, Германия, Италия ще зарежат с лека ръка инвестициите си в Османската империя. По условията на примирието, сключено когато всяка турска съпротива е немислима, Турция се задължава да очисти крепостите Силистра, Русчук, Видин и чаталджанските укрепления пред Константинопол.

23_04_2018_rz.jpgВ Сан Стефано е регламентирано в завоюваните територии да се установи и разпорежда руски ОКУПАЦИОНЕН КОРПУС за продължителен срок време с всички произтичащи от това стопанско-икономически последици. Добре е за всички в Европа, дори даже и за България, че решенията на последващия Берлински трактат орязват и подрязват „руските мечти“. Колкото и да се мъчат историците от старата номенклатура да ни убедят, че Берлин е пагубен за България, оказва се, че това съвсем не е така. Тъкмо там е заложено реалното Освобождение на страната ни. Запазвайки малкото васално княжество, великите сили му даряват истинската свобода, възстановяват истинската българска държавност!

23_04_2018_orajie-2.jpgВ трескава подготовка руските войски от окупационния корпус се приготвят за изтегляне от българските земи само 9 месеца след Сан Стефано. Дори победителят, или по-скоро окупаторът, граф генерал Едуард Тотлебен, командващ този корпус, с облекчение ще пише в личния си дневник от Адрианопол (Одрин), където е щаб-квартирата му на 27 януари 1879 г.:

„…Тези дни бях отново във Филипопол (Пловдив), където трябваше да обсъждаме с европейските делегати много неприятни въпроси. Княз Дондуков беше занемарил до такава стенен делата, че е истинска мъка да се изпълнят донякъде напълно справедливите изисквания на европейската комисия, без риска, да се компрометираме...Офицери и войници са радостно развълнувани, че най после мирът е сключен и е настъпил часът на завръщането. Постепенно се готвя да отпътувам и аз, но тъй като имам още малко работа в Шукмала (Шумен), Варна и Одеса, се надявам да пристигна в Петербург на Великден, когато и последните полкове стъпят на дълго жадуваната родна земя“.

Мимоходом отбелязаните като предстоящи задължения на Тотлебен в Североизточна България, се отнасят до едно много деликатно и отговорно поръчение. Още с установяването властта на Временното руско управление и развихрянето дейността на императорския комисар Дондуков-Корсаков започва структурирането и снаряжаването на българска армия. Земската войска, която се изгражда върху структурите на българското опълчение. И неслучайно е споменаването по-горе на занемарените работи на комисаря Дондуков. В много документи от този период е записано, че в поведението му прозира амбицията да се изживява като бъдещ български княз.

Опасни са и очертаващите се последици за българското население, което винаги си изпаща след всяко руско нахлуване и война с Турция. „…Докато продължи евакуирането ни, се опасявам от преселението на християнското население, тъй като последното не възнамерява да се подчини отново на турската власт. Взех всички възможни мерки, за да задържа хората и да попреча на евентуален бунт, ала духовете са възбудени до такава степен, че е съмнително да протече спокойно нашето изтегляне…“, добавя в писмото си Тотлебен.

На 6/18 октомври 1878 г. той, като главнокомандващ, с нарочно писмо до военния министър Д. Милютин го моли да докладва на императора неговите съображение спрямо българското население и новоизгражданата земска войска след изтеглянето на руските части: „…При заминаването на нашите войски за защита на младото княжество ще остане наново

сформирваната земска войска, безнадеждно слаба, за да го обезпечи в случай на сериозни противникови действия отстрана на Турция. Единственото надеждно средство срещу това е да се въоръжи всичкото население и чрез която мярка може да бъдат достигнати изпълнението на на намеренията ни относно Източна Румелия…От ген.-адютант, кн. Дондуков-Корсаков вече са издадени разпореждания, с които би се постигнало възможна подкрепа на земската войска, чрез въоръжаване на жителите, а именно, от него е разпоредено при всяка дружина да со образува запас от 200 пушки…“.

С тази цел е предложението да се предадат в разпореждане на императорския комисар винтовките „Крнка“ (познати у нас под името „Кринки“ или „Кримки“) с полагаемите се патрони, които ще останат след превъоръжаването на действащите в Североизточна България части от XII и XIII корпуси на Русчушкия (Източен) отряд.

В нарочно писмо от 13/25 октомври 1878 г. до императора Е.Тотлебен развива подробно в меморандум от 6 точки мерките за укрепване на българската войска. Още в т. 1 той набляга: „Освен главните арсенали в Плевен и Разград да се учредят и второстепенни…“.

Тук силно ме подразни изнесената наскоро теза на полк. доц. д-р Мирослав Димитров, че „..на 18 ноември [1878] императорският комисар в България генерал-адютант княз Дондуков-Корсаков след внесените поправки утвърждава представеното му „Временно положение за артилерийските складове в българската войска“ за управление на складовете на артилерийското ведомство и на парковете за българската артилерия“. Хал-хабер си няма Дондуков от тази работа, добре, че му я вменява в непосредствена задача Тотлебен. Защото императорът одобрява предложената от последния програма с писмо от 19 октомври (ст.ст.) 1878 г. и я разпорежда за изпълнение от княза. А той съобщава, че се е разпоредил от своя страна за същото едва на 19/31 ноември 1878 г. „…За привеждане в изпълнение на Височайшо одобрените предположения за устройване в България на складове с оръжие и за обучение на местното население в стрелба“, като предвижда реалното изпълнение да стане едва през пролетта на 1879 г.! И едва тогава да бъдат съответно изградени, обезопасени и обслужвани оръжейните складове, както следва: „…В княжество България: В София приблизително за 18 000 винтовки; В Плевен, Търново и Шумла приблизително за 10 000 винтовки; В Разград за оръжия от турските системи (снаряжение) до 24 000 винтовки…“. И пак едва тогава имперският комисар ходатайства за назначаването към всеки склад по 4 офицера или чиновник от артилерийското ведомство и по 8 нестроеви низши чина. Предложението му за назначаването на български „ратници“ от младата войска за работа в складовете е отклонено като нецелесъобразно, защото от строеви занятия ще бъдат отклонявани близо 900 човека, а ще се търси вариант с назначаването им от дежурните караулни подразделения.

И една малка подробност, складовете, създавани в Източна Румелия, да не се предават в ръцете на българската милиция. След много умуване е решено в складовете да се командироват руски военнослужещи, 1 офицер за началник на склад с 1 помощник класен оберфойверкер или артилерийски чиновник с няколко редови низши чина. А и е предвидено едно съвсем прилично допълнително заплащане извън редовните: за началник-склада 200 рубли, на помощника му 180 рубли и на завеждащ патроните също 180 рубли. Платими от т. нар. „окупационен фонд“, а след това възстановени в руската хазна от репарациите, наложени на Турция, респективно на Княжество България.

От една Ведомост под № 312 от края на 1878 г., заверена от генерал-майор Денковский, научаваме за отпуснатите на българската земска войска и свръхсрочно служещите от руските части оръжие, амуниции, вещево доволствие, от което

към склада в Разград поемат пленените от турците: пушки, различни системи – 26 500; ятагани – 1 256; оръдия, разни калибри – 63, мортири от разни калибри – 18, бойни патрони за пушки от различен калибър 20 000 000, снаряди за оръжията от разни калибри 82 107. Да, внушително количество първокласно оръжие. Е, малко след това е подменено с с остарелите „Крнки“ от превъоръжаването на руската армия.

Първоначалният разчет за малко над 24000 пушки е превишен, но какво от това, макар и употребявано, това въоръжение е ценно, тъй като всепризнато е, че турската армия в много отношения е с по-модерно въоръжение. През 1879 г. в Русчук функционира Артилерийско управление (преместено през октомври 1888 г. в София), в чието разпореждане и управление се намират и складовете в Разград. Все пак, макар и употребявано, това пленено турско стрелково оръжие е твърде ценно заради своето техническо превъзходство.

Добре е да представя най-разпространеното, което влиза в разградския склад, главно след обезоръжаването на армията на Осман паша при Плевен и след капитулацията на русчушкия гарнизон.

Стрелковото въоръжение в турската армия е представено с три системи нарезни пушки, със затворно зареждане и значително по-малко число остарели пушки - нарезни и гладкостволни, със зареждане през дулото. Първата и най-съвършена система се еднозарядната американска винтовка „Пибоди-Мартини“, модел 1869-1871 г., калибър 11,43 мм, тегло с щика 4,8 кг. Към началото на войната Турция получава 334 000 от поръчаните в САЩ 600 000 бр. и 40 млн. патрона към тях. Това са около 48% от пушките на въоръжение в турската армия, сражаваща се на Балканите. Втора по качество е системата на еднозарядната пушка „Снайдер“ (известна и с побългареното си име „Шнайдер) по образец 1867 г. на английския конструктор Снайдер. По балистическите си показатели и тя превъзхожда намиращите се на въоръжение в руската армия винтовки „Крнка“. Третата система е американската винтовка с магазинно зареждане, конструкция на Хенри Уинчестер. Системата позволява съхраняването на 13 патрона в пълнител, 1 в цевта и 1 в затвора, калибърът е 10,67 мм., скорострелността е изстрелване на всичките патрони в 40 секунди. Именно с тези пушки турската армия сее картечен пушечен огън при Плевен и Шипка. От тези карабини в турската армия са въведени на въоръжение 39 000 броя, което е едва 5-6% от всичкото стрелково оръжие със затворно зареждане. Разпространено е главно в кавалерията и сред башибозука. Преди войната Турция закупува и доставя за всичките си пушечни системи със затворно зареждане по 500 до 1000 патрона на една пушка, а доставката от около 300 млн. патрона (!!!) през войната се попълва с нови доставки основно от САЩ и Великобритания.

Умишлено не се разпростирам върху качествата и възможностите на сухопътното оръжие, с което е снабдена руската армия. Но именно то влиза в разградските складове и с него е въоръжена основно българската земска войска.

Историята си има обаче и продължение, при това доста скандално, в навечерието на Съединението между Княжество България и Източна Румелия.

Една тревожна телеграма от 10/22 август 1885 г., адресирана от разтревожени жители на Разград, уведомява чрез издавания в Русе вестник „Славянин“ (г. VII, бр.3, от 13.8.1885, с. 12) за продажбата от военното министерство на количествата пушки, уж „негодни“, на белгийски търговец. Ще предам телеграмата и коментара на редакцията за недоволството и противопоставянето на разградчани в оригиналната текстова орфография, за да разберем духа на онова пламенно време и ентусиазмът от очакваното Съединение:

Като похваляваме Разградчане за великия патриотизмъ, когото показахѫ въ този случай, ние съжалеваме, че въ насъ ставатъ такива работи, които принуждаватъ народа самъ да запази държавния имотъ! Това обстоятелство на дѣлото трѣбва да привлече на всички ни внимѣнието, особенно на ония, на които е повѣрено да пазятъ държавния имотъ. Пушки здрави, очистени, запазени, се продаватъ за негодни по 5, 3 и 2 лева! Поне съ явенъ търгъ да бѣхѫ се продали, никой не щѣше да продума.”

Как Ви звучи особено последният пасаж, не ви ли навява реминисценции с днешната действителност на Разград в много отношения?!

Развитието на скандала и патриотичната съпротива на разградчани подробно е описана в нарочна, за съжаление неподписана дописка от 16/28 август 1885 г. в броя 6 на „Славянин“ от 22.8.1885, на с. 22. Научаваме фактите, че са продадени 18 000 броя от френските пушки, тип „Шаспо“, които също фигурират сред пленените турски оръжия, предадени заедно с щиковете-ятагани в разградския склад. Но има и едно уточнение, че са подарени от руските славянски комитети, след като са откупени от руската армия.

Съставена е прокламация-петиция до министър-председателя сделката да се спре, докато не се произнесе следващото Обикновено народно събрание. Демонстриращите граждани обсаждат складовете, но на 11 август 1885 г. пристига суровият отговор и най-непокорните разградлии са привикани при Окръжния управител, който им съобщава телеграмата № 37 на „Президент-Министра“:

„…да се укротяло насѣлението и не било желателно по настоящемъ да се явявали подобни заявления, защото щѣли да ни доведѫтъ къмъ разривъ съ Военното министерство, и думата „негодни“ разбирало се че, орѫжията не сѫ отъ системата съ които е орѫжена войската, са негодни, по поводъ на това се призоваха тукашнитѣ ни г. г. Представители и се помолиха да явѫтъ какъ сѫ гласували въ Народното Събрание за продаванието на негоднитѣ военни принадлежности?“.

Някогашните разградски депутати, между които Иванчо Денев, рапортуват, не като днешните, ясно и точно, като обясняват:

Извиването на ръце продължава и на 11/23 август, когато на празника „Св. Неделя“, около 300-400 разградски граждани блокират в жива верига оръжейния склад, а Окръжния управител по разпореждане на Министър-председателя ги разпръсква с жандарми“.

Най-упоритите от „еснафлиите“, ведно с народните представители, на следния ден, 12-ти, са привикани в Окръжното управление и „съветвани“ да прекратят блокадата и да разпръснат най-упоритите от протестиращите жители. Към тях обаче на 14-ти август се присъединяват много селяни от околните села и напрежението ескалира. Не помагат и убежденията на управителя Радославов, нито заплахите му, че „загдето са си оставили харманите, ще ги изпрати след освидетелстване от Доктора във Варненската болно-лудница“. Все пак властта и силата надделяват и започва предаването на пушките на белгиеца.

Сякаш няма нищо ново под слънцето. Гешефти се въртят и в навечерието на Съединението, не са по-малко и днес. Гласът народен си остава глас в пустиня, докато народът не обърне другия край, не хване някоя по-ячка гьостерица, па изрита и измете некадърните и корумпираните политиканстващи елементи.


Красимир Г.КЪНЧЕВ


*Френската винтовка „Шаспо“, образец 1866 година, и нейният щик-ятаган от въоръжението на турската армия, обект на гешефтарската сделка през 1885 година в Разград.

*Разград по времето на оръжейната афера...

*Минко Радославов, либерал, окръжен управител на Разград от 1885 до 1888 година. Именно той разпръсква с жандарми по разпореждане на премиера Петко Каравелов протестиращите срещу оръжейната сделка разградчани, като заплашва най-непокорните, че ще ги изпрати за освидетелстване във „Варненската болно-лудница“...